Пандора в Конго

Алберт Санчес Пиньол

Това е една странна книга, много странна книга. Ако се замислите за точния ѝ жанр, ще има доста да помислите, вперили неразбиращ поглед в шарката на тапета. Исторически роман? Хм, ами има малко история около първата световна война. Фентъзи или фантастичен роман? Ами, да, да, доста неща се случват, които не изглеждат съвсем нормални, но в крайна сметка са с оглед на обстоятелствата. Криминален роман? Така де, има процес, обвиняем и брилянтен адвокат, защо пък не. Но не, не, нищо не е докрай такова, каквото ни се иска да изглежда на пръв поглед. Нека започнем от самото начало. Това е книга за книгите, за истинския им характер, писатели и ценност, нещо като много по-груб и циничен Сафон, който за съжаление не успя да ме влюби в своите испански сенки. Но този Пиньол, може би, някак, хм?

Британците са в постоянното си състояние на обоснована надутост, разделяща света на бели благородници, бели отрепки, и черни и многоцветни, които в онова време е било напълно приемливо да бъдат възприемани като табуретки с размножително-отделителна система. Въпреки недостатъците си, бледите островитяни обичат да четат, и то най-леките булевардни романчета за далечни земи, където англоговорящи нашественици преоткриват нови диви кралства, дето просто си плачат да бъдат смазани под горда британска пета.  И тези книжки обаче, тъй като се налага да се издават в огромни количества непрекъснато – подобно на Арлекин поредиците от началото на деветдесетте у нас, не се пишат от имената на кориците им, а от писатели в сянка, носещи така дивно дискриминационното название негри. Само че оказва се негрите си имат негри, дето си имат свои негри, и един хонорар се начупва на стотици парчета докато достигнат трохите до истинските творци на празноглави забавления. Такъв е главния герой на романа, писател – негър от четвърта ръка, който тръгва да си търси правата и по стечение на обстоятелствата намира всичките си покровители-негри от по-горно ниво мъртви, а на главния писател-робовладелец, подозрително напомнящ дяда ви Грррр Мартина, и през ум не му минава, че робите могат да имат роби, и бързо прекратява нископлатената му сенчесеста литературна кариера.

Изпаднал в момент на пълна безнадежност относно литературното си бъдеще, нашият младеж бива доближен от мистериозна личност, адвокат на странен типаж, обвинен в убийството на двама снежнобели британски благородници някъде из горите на Конго. Искането му е още по-странно – да напише в книга личната история на предполагаемия убиец, отново в сянка, срещу този път доста примамлива финансова награда. Манна небесна? Или началото на ада, защото кандидат-убиецът се оказва повече от странна личност с още по-странна история, включваща цигански циркове с мечки, благороднически издевателства, безмилостен геноцид на цветнокожи и за разкош – извънземна раса на впечатляващо ниво на техническия прогрес, живеещо под земята на напоеното със злато и диаманти Конго. Вместо тази последната част да предизвика нормалния снизходителен смях у писателя, всъщност ставаме свидетели на силата на добрата история, която може да преиначи реалността до степен да накара дори вкоравялото като колосана якичка английско общество да застане на страната на един жалък, късокрак и мургав субект с неустановен произход, и да повярва в наличието на иноземна заплаха от юг. Фантастично, но брилянтно разказано. И като нищо може да е истина. Или вдъхновяващо изкусна лъжа тип Мориарти, само дето Холмс го няма.

Великолепен роман, объркващ и лъжещ до последната страница откровения на един покаял се писател, дал живот на думите си и създал вероятно първоизточника на термина бестселър. Можете да изберете между невероятно добър фантастичен роман, съперничащ си на класици като Хърбърт Уелс и Едгар Бъроуз, криминална драма от ранга на Дойл и Честъртън, или исторически роман за смутни времена, когато всичко е било възможно на света, непознал напълно ужасите и разрушенията на нацизма. Заблуда или истина, прикрита зад привидно фантастична история, машинация, откровение или мрънкане на недоволен писател – толкова много варианти, и само една истина. Или пък не. Пиньол задава въпроси, а отговорите някак са малко повече, отколкото е май е нормално…