Dark Souls 2

image_316215_940

Ако се чудите защо напоследък не пиша толкова често за книги – това си има своето ирационално обяснение, a именно пътуването ми във виртуалната страна на фантазиите, наречена от мен си- рпг гейминг. Ще да съм споменавала веднъж – дваж, че съм от онези странни женски същества, които са прекарвали повече нощни в интернет клубовете, отколкото в рейдове из моловете в търсене на сюблимните идеални сандалки за миниатюрните мои копитца. Но напоследък ми се възроди страстта покрай едно великолепно предаване , продължаващо умопомрачаващите 8 часа в петъчната вечер – NEXT TV, със страхотния Роро – единственият сто процента положителен водещ, който като ти каже „Обичам те, човече“ през екрана, нищо че ти  си го псувал и хранил обилно от около десетина минути – можеш да му вярваш, защото просто е с манталитета на Мечетата с нежни сърца, и няма как с времето да не се привържеш към това да го гледаш как играе куестове в 3 през нощта само и само , за да те забавлява. А около него са насъбрали и една тълпа младежи с очевиден коефициент на интелигентност надвишаващ това, което си мислите, че е стандартно за новото поколение , дето макар и натурално притеснителни и в по-голямата си част – с телевизионно поведение тип „зайчета пред фарове“, са страшно приятни и каращи ме да заспивам пенсионерската към 2 и нещо мърморейки „Натисни проклетия храст вляво“ или нещо такова. А като се събудя – тръгвам с 200 към най-близкия Пулсар или друг подобен магазин – бърза смърт за геймърски джобове, за да си намеря нещо, което да ме захрани виртуално с фентъзи облицовка за книжно асемблиране на образи в последствие. Между другото това е единственото предаване на което му гледам рекламите, и подкрепям всички фирми рекламиращи в него – един вид тежък случай на тресяща фенщина, водеща началото си от далечните епохи на ММ, Егоист и Червило културата, на които бях странично обожаващ наблюдател.

Та покрай това ми ново увлечение научих за една изключително интересна игрица, чийто смисъл е да умираш. Много. Жестоко. Необяснимо. Изнервящо. Три милиона смърти на квадратен километър. Холокост с мечове. Ама пък красива работа, макар и от този по-непосредствения тип на разходки и битки, при който можеш да си видиш дупето от твърде близо с едно лошо завъртане на камерата. Предпочитам визия тип „божи поглед“ , където си наблюдаваш групичката уроди как се мандахерца и чупи кратуни от почти безопасно разстояние като да речем Диаблото, но пък този поглед на третото лице, при който му надзърташ иззад рамото на ръбестия аватар, ме влюби едно време в Елдър скролса, та реших да опитам още нещо поне видимо подобно без особено замисляне. Е, Тъмните души се оказа точно такова дърво, каквото всички ми казваха, че е , включително изключително любезното момче в магазина, което след като внимателно ме изгледа в моя величествен ръст от метър и половина и усмивка на професионална кифла – шопинг маниачка, реши културно да ме предупреди, че тая игричка ще да е трудничка, при което аз извисявайки се ревнах нещо от рода на матриканското Елате ми повече, и гордо-гордо поех с виртуалната кланица към дома.

Е, когато за първи път ме разнищиха една мини глутница от хърбави чакали си рекох, че още е рано да си правя заключения относно геймърските си качества; когато един трол реши да си почисти ( буквално туй ) зъбите с главата ми, след което организира близка среща между лицето на геройчето ми и тройния си кардашиански задник, докато ломотеше като пиян руснак някакви заплахи свързани с последвалото задушаващо тръшване – взех да се попритеснявам, че май не съм чак толкоз добър играч,  ама когато три миниатюрни зомби – прасенца с подковани копитца ме изядоха, почвайки откъм пръстите и свършвайки доволно бързо с остатъка, докато пищейки се опитвах да ги направя на тънко наразян бекон – е , тогава ми стана ясно – тука само ще се мре. Да не говорим за твърде лесното подхлъзване на всеки ръб , урва и издатинка, към които те мамят артистично провесени трупове, обещаващи несметни богатства, или пропадането в дупки, в които се предполага да можеш да скачаш, ама си чупиш коленцата като евтини спагетки след втория опит. Та очевидното ме фрасна по русата чутурка, казвайки миролюбиво, че тука ще да е трудно, много по-трудно от инферното, където размахваш една -две магийки – и всичко около тебе е на въглен. Ама тука – дорде си се размахал – и вече са те изпили до капка някакви тъповати пиксели, дето хем не можеш да ги уцелиш с помощта само на контрола от клавиатурата и мишката, хем и да съумееш да ги фраснеш овреме, докато си завършиш финта, те са ти извадили костите една по една и са почнали да играят на кегли с тях.

Между другото съм съвсем в началото , и вече се предадох на тъмната страна на девиантските трейнъри, без които ще летят я лаптопи, я игри през прозореца на скромния ми дом. Но дори и с трейнър, достатъчно кръв и пари – пак си е кошмарно – оръжията са най-вероятно направени в Китай, щото се пукат на третия гад; дрехите се сцепват след една петминутна схватка с мека-юнаците пазители на замъка на някакъв вироносен кисляк, а водата е навсякъде дълбока , мамеща и проникновено обясняваща ми как съм умряла, разтворена в обятията и, докато съм зяпала залеза. И най-вече – нито ти е ясно накъде си тръгнал, нито от к’ъв зор, още по-малко – за каква награда. От време на време някой изтърва по някоя информацийка, но само от играча си зависи дали да прецени оскъдните трошици история като ценни или не. Не помагат и хиляди съобщения от други играчи оставени по широкия свят, които са ако не объркващи, то просто тъпи. Та да обобщим – трудност по дефолт из висините, куестене с обективно видим и логичен край – почти никакво,  графика и гледки – много приятни, и се мре на поразия, ама направо безбожна, откачена, сдухваща поразия. Изпит за всеки, който си мисли, че е от големите геймъри. Аз ще да не съм, но не се отказвам от искрена проклетия. Напред към прасенцата, тяхната прасешка рода да потъне в ъглите на пъклото, дано!

Advertisements