Зимните игри

Танит Лий

Първата от трилогия мистични истории, без ясна връзка между тях освен духа на тъмни и необясними сили, завладяващи деня и нощта на обикновените хора в неизяснена реалност, на непрежалимата магьосница на думите Танит Лий, ще ви понесе в едно измерение на лед, вода и демони с почти безкрайни сили, където само надеждата в добрия край, колкото и да е необоснована, може да доведе сюжета до нещо приемливо за привидно добрите в историята. Жрица на отдавна забравил силата си храм, пази от повече от ранна възраст странни реликви, които нито правят чудеса, нито лекуват, или убиват, а само съществуват като отломка от старата,  и вече забравена вяра. Хората на селото около храма имат само неясни спомени, наследени от родителите на родителите на родителите си за това, че жрицата е важна, и винаги трябва да има жрица. Защо и как, не се знае, и всички са добре възпитани да не питат. Да ви напомня на една наша реалност?

В един особен ден млад мечоносец (да, любима дума ми е), идва с особено еретичното искане да му се даде една от реликвите. Без обяснения, просто нужда. Пред младата жрица се поставя избор – да даде доброволно или да ѝ бъде отнето онова, което прави животът ѝ смислен и нужен за света. Борба ще има, битка ще бъде изгубена, но понякога войните са малко по-сложни, отколкото на пръв поглед изглеждат. Мотивите са силни, магиите също, господарите на нощта завладяват и дните, наказвайки непокорните с агресивна ликантропия и некромантия. Едно всъщност обикновено момиче с предначертана съдба тръгва на обречено пътешествие срещу повече от видно по-силни противници в името единствено на наследеното. Силите са ѝ малко, идват от твърде далеч и не я смятат за най-подходящия съсъд. Какво ще направите, ако имате да доказвате на цяла една непозната вселена от мощ, скрита зад диплите на реалността, че си струвате? 

Танит разказва тъмна приказка за лека нощ, дарк фентъзи, с пътуване през времето, подчиняване на етерните сили, смърт, болка и отчаяние, но неспособност от отказ до последен дъх. Къде свършва предначертаното, къде започва избора, кой решава съдбата на света по-ясно от своята собствена. Малка книжка, натежала от идеи, красива философия и изящни думи. Сякаш снежинките пеят своята лебедова песен, докато умират, създавайки най-очарователните етюди от скреж по стъклата. За онези специални зимни нощи.

Реклами

Поредица за Еднорога

Танит Ли

Танит не е просто кралицата на готическото фентъзи и поетичната фентъзийност, тя е и абсолютната майсторка на междужанровите композиции, уиърд текстовете и красивите приказки, които докосват не просто детето, душата или някоя позаспала струна в нас, но сякаш открехват вратите към измеренията на сънищата, на паралелните реалности, на отвъдните възможности. Затова няма как да не я обожавам напълно лично и искрено, и не че искам да натрапвам чувствата си на света, но просто така се получава, че Ли обективно няма лоша книга, няма повтаряща се идея, няма нищо, което да прилича на което и да е друго четено някога. И затова си я чувствам толкова моя , че чак ми става царствено, когато я чета.

Поредицата за Еднорога може да се причисли до известна степен сред заглавията предназначени за по-младите читатели, също като Дневниците на Клайди и Принцът на бял кон да речем. Сюжетът се върти около главната героиня – порастващо дете, тъжно, самотно, отегчено, и … живеещо във величествен дворец насред безкрайна пустиня, заобиколено от тайнствени хора и луди демони, и майка – леко откачена магьосница, чиято дива магия кара от кранчето в банята да текат конфети, да се мотаят разни виолетови котенца, ползвани за носни кърпички, а украшенията по стените да плюят активно по минаващите край тях. Танакуил няма собствена магия, обаче, само страст към поправяне на абсолютно всичко механично, внасящо лек стиймпънк нюанс, без да има някакъв сблъсък между световната подредба на техника и вълшебства. Има си и собствено животинче – пийви, някаква смеска между котка, лисица и сурикат, крадливо, смрадливо и говорещо простотии с речник на пиратски папагал насред буря. И откриващо кости на еднорози, които в наситения с магическия климат дворец придобиват нов живот и отвеждат читателите на едно пътешествие до далечни морски страни, където митът , злобата и човечността се сливат в почти епична амалгама носеща уникалния почерк на Ли, отличаващ се с това, че представа си нямате през цялото време накъде отиват нещата и докъде по дяволите могат да стигнат. И те стигат обичайно до поне една паралелна вселена, вътрешен свят и демонично измерение в едно.

Черният еднорог помага на героинята да прости на близките си, Златният – да си позволи да прости на другите, а Червения носи прошката към самата себе си. Защото децата често се давят в самообвинения за това, че не са постигнали мечтите си, а и желанията на тези около тях, и още – очакванията на всички останали, и това съсипва и смазва дори и най-талантливото съзнание на истински творец – създател, носител на специалната божествена искра, която може да променя реалността, времето и смисъла на практически всичко някога измислено . Или поне така е във света на Танит Ли. Еднорозите не са кротки бели кончета, които се закачат с девици, нито пък мъдри всевечни алтернативи на подлите дракони. Те са еманацията на мечтите, на стремежите и на целите, които си поставяме горещо в несъзнателните моменти , когато създаваме смисъла на живота си. И да полетиш на гърбовете им е онова , което наричаме неясно осъществяване на житейските задачи , защото дори и поглед отвъд реалността, която сами сме си поставили като неотменима, е истинска победа над самите нас, и според мен онова, за което душите ни са решили да се натикат в поредната телесна обвивка , вместо да прекарват вечността в идилията на всевъзможността. Така ме кара да мечтая Танит Ли.

Сребърният метален любим

Танит Ли

Книгите за роботи са обичайно едностранчиви – създаваш малка метална кутия, одаряваш я с малко интелект, караш я да ти вдига чорапите от пода и да ти мие чиниите, и дорде се усетиш, същата се съюзява с ютията и хладилника, както и с всяко друго желязо с дисплей, и заедно завладяват света, докато се смеят метално зловещо. Ако наистина бяхме толкова интелигентни , че да създадем реално надвишаващи ни по всички параметри мозъци, умно лишени от емоции и скрупули, отдавна да се сме отдали на по-важни неща от хвърлянето на салфетки , когато достигнем ниво на алкохолно отравяне, вземането на бързи заеми за да се снабдим с тениска от мола , или дрифтенето посред нощ по средата на иначе свестен жилищен квартал, щото било много яко, брат. Но Танит Ли създава една специфична поредица в духа на Двестагодишния човек на Робин Уилямс, където машините ни превъзхождат най-вече в размаха на мечтите и възможностите си да се превърнат в боговете, които ни е във възможностите и заслугите да създадем.

С първата книга сме почти наборчета – преди повече от 30 години Сребърният метален любим завладява хиляди фенски сърца, и се превръща в една от най-продаваните книги на Танит въобще . И затова си има кристално ясни причини – тя е есенцията на идеалния любовен роман, предназначен за млади подрастващи кифлички, които тепърва ще чуят за бляскави вампири, мускулести върколаци и богатия г-н Грей, който обича да подплясква невинни девици в килера, и разказва за невъзможната емоционална история между една разглезена тийнейджърка – богаташка и един съвършен робот за забавления, който е страшен в леглото, може да свири на всеки инструмент евър, и пее по-разтапящо от Синатра, Бубле и който там ви разтреперва коленцата взети заедно. Само че роботът има лек дефект – успява да се научи да чувства и избира сам какво иска от вечния си живот, което естествено не се харесва особено на създателите му и бива наказан по обичайния Ромео-Жулиета начин. Само дето Жулиетата оцелява , за да лее сълзи по своя тенекиен човек докато е жива.

Под формата на лична изповед, предназначена от началото да бъде издадена като книга, от една страна – за да излее емоциите на тъжната оцеляла главна героиня, а от друга- като един вид бунт срещу богатата кучка, която я е произвела в малка епруветка и се брои за нейна майка, повествованието се лее леко, романтично и предвидимо. В този текст за първи път липсваше мистичността и алтернативността на идеите, които така ме влюбиха в Ли преди време, но точно поради елементарността на посланието си остава символ на невъзможната любов между двамата луди млади, които пищят пронизително срещу света, и всичките други простотии, които ако сте на 15, няма как да не ги вярвате с цялата си необучена и незряла душа. И поради всичкото това комерсиално шитче, почти се отказах да прочета и втората излязла част от поредицата. Но добре, че го направих.

Тридесет години след първата си книга, Танит създава втора наречена Метална любов. Тук ги има отново влюбените момичета, и металните лъскави пичове с медни гласчета, но вече Ли вкарва много повече от нейния истински почерк, който дори една дистопия с ърбън привкус може да превърне в нещо, в което можете да се кълнете , че е по-качествено от всичко подобно на пазара.Сюжетът се завърта, когато първата книга е фактически намерена от героинята във втората книга. Нарочно или случайно, може само да се спекулира, но една толкова чийзи история като първата нормално обсебва съзнанието на едно хлапе, израсло в откачена секта, от онзи тип дето все очакват края на света, и го кара да се хвърли в ужасната реалност навън, и да се оправи съвсем не лошо. До момента , в който героите от оригиналната книга оживяват с помощта на напредналата технология, и новата ни хероична, не точно, девица вижда възможност да изживее своята детска мечта. Която естествено се превръща в кошмар на оцеляването.

Металните любими са вече нова версия, с оправени чаркове, ниско ниво на емоции, но пак дават леки отклонения – като да речем огромното желание да властват над света, тъй като твърде бързо съзнават, че са надарени с универсална мимикрия, която може да ги превърне в каквото и който поискат – от огнедишащ дракон до Обама, ако се наложи, а също така и твърде лесно могат да насекат което и да е същество на парченца с размер на конфети, а и да не забравяме най-важния страничен ефект – вече могат да изпитват и лично удоволствие от сексуални преживявания, че даже и да свършват. Не, не питайте дали се разхвърчават болтчета и стружки в такива моменти, просто … не питайте. Новите роботи са самодостатъчни и амбициозно гледащи към Космоса, и хич не им се занимава да задоволяват нуждите на мръсни чичаци и кирливи лелки с дебели портфейли. Те са новите богове, бъдещата раса, истинската еволюция чрез революция. И на нас , хорицата с проблеми с панкреаса и хронична констипация , ни остава да се андроидизираме някак, или да умрем в пристъп на обожание. Защото това са властниците, които заслужаваме, и които биха могли да ни спасят, ако им пукаше.

Втората книга е далеч по-мрачна, отчаяна и безнадеждна, романтиката бива стъпквана с поклащане на глава, а любовта е само сън, от който знаеш, че ще се събудиш. Атмосферата е истински Ли свят, в който не можеш и да предположиш какво те чака зад ъгъла, не можеш да предскажеш дори един плот търн, а финалът те оставя безмълвен и очакващ тайни страници сгънати в корицата с истинските обяснения на това дали си заслужава да обичаш едно метално божество и да се доближиш до него в степен да загубиш всичко човешко като мръсна дрипа на изтерзаната душа. След последния ред винаги остава едно усещане за привилегированост, че някак си успял да надникнеш в различен свят, където всичко е някак по-смислено и по-както си трябва, макар и далече от думата нормално. Очаквам някой ден и третата книга на Ли за нейните металически принцове и топлокръвни принцеси, истинските господари на живота и идните дни, скрити зад завесите на немислимото, така спасяващо ме от истината, че никога няма да усетя толкова искрена емоция, като тази родена от ума, а не от случайния сблъсък на хормони и течности в бавно загниващите ни торбички живот.

Легенди от Вис

Танит Ли

Прозата на Танит Ли мога да определя с една дума – неземна. Мога да добавя и нечовешка, сънувана, антиреална. Тя е всичко, което се случва на подсъзнанието ви , докато летите в облаците на временната си нощна смърт. Тя е онова, което ни очаква след тунела мрак , следващ последното вдишване на житейски уроци някой ден. Тя е онова, за което не бихте помислили, но щом се случи разбирате , че просто е било неизбежно. Поетично фентъзи, в което думите са достойни главни участници наравно с нехуманните герои, които ще откраднат сърцето ви след няколко страници време. Ли е моята гадателка на бъдещи сънища, и не се отказвам от нейните видения и в най-тъмния си час на графитено сива реалност.

Не знам дали някой е добре дошъл във Вис, където човешкия живот има твърде малка ценност , маркирана от раса, вид, местоположение, пол, цвят на косите. Забравете думички като расизъм, антисемитизъм или дискриминация. Тук хората дишат различия и се задушават в тях, непознали идеята за равенство дори с последния си дъх. Суров, войнствен, оцеляващ на въпреки народ, предполагаемо започнал от останките след битка на две войстващи цивилизации, които връщат часовника на прогреса с няколко милиарда години назад. Но това са само слухове, които нямат никакво значение за ежедневното зъбене срещу сивото слънце на смъртта и алената звезда на похотта.

Тъмните са поне в началото истинските владетели на драконите и останките от дивия свят, вярващи в удобните мъжки религии даващи правото на силния, отглеждащи абоминации на животни и хора за развлечение, нямащи предразсъдъци и ограничения в жестокия си хедонизъм на завоевателя. Светлите са онеправданите, тъжните, затворените, идеалните роби, но и загадъчни телепати и поклонници на древната религия на осморъката жена – змия Анакира, седящи тихо встрани, почти незасегнати от природни аномалии и ограничения в сухото си парче прокълната земя. Сетингът е повече от благодатен за сцена на кървави конфликти – страните са малки и воюващи за оскъдността си, като само най-безмилостно отдалечените от всяка сянка на хуманност могат да поставят крак върху счупения врат на остатъка от човечеството.

Героите се менят през столетията, и все пак – са почти едни и същи, реинкарнации, или вечно живеещи в смъртта, но винаги нечовешки, дори и в привидно нормална форма. Не търсете съпричастност, топлота, нежни емоции, ласкав хепи енд – такива неща в този свят са истинска фантастика. Любовта я има във форма, която би могла да се възприеме само като еклектично извратена, имаща инцестите, изнасилванията и детеубийствата като просто поредните щрихи в кално кърваво на общата картина. Очите на читателя както винаги търсят бясно своя любимец, за когото да стискат палци да намери своя вариант на нечовешко щастие, и почти винаги се сблъскват със своите лични ултра егота , сънувани в нещо като емоционален кошмар, от който кой знае защо, не са искали да се разбуждат дори при алтернативата от ясно слънце и тихо морско ваканционно утро.

Боговете идват само да усмирят своите зъбати дечица да не потъпкат цялата добре свършена тераформация и разможителен проект. Ако нещо ги издразни особено силно – цунами, земетресение, бури с чудовища – вършат идеалната дидактично – възпитателна работа за поколенията и санитарно прочистване на расите до обновяване на кръвта и биологичното разнообразие. Религиите са милиони видове, пазени от скверността на съседите и обливани в кръв от фанатици, които неясно защо не виждат огромните сходства между всички идоли, съчетаващи матриархалното начало и патриархалния край в облик с безброй ръце , носещи наказания за всички прегрешения и вероятно награди за заслужилите, макар че как се прави разликата е безкрайно неясно.

Вис е света, в който не искате да се събудите. И все пак тайничко си мечтаете да заспите под неговите небеса. И нищо чудно това да се случи в някое друго измерение, където душата ни ще продължи пътуването си към етерното съвършенство. Или поне така ме карат да се чувствам красивите истории на Танит Ли – великолепната кралица на готическото и класическото фентъзи, митпоетическата епика и вълшебната фантазия на красивите думи. Завиждам си за всеки момент, прекаран в света, който душата ми разпознава като нечий дом. Или поне идеята за обитание на частица от мен.

Лъвовълк

Танит Ли

 Добре дошли отново в приказния свят на Танит Ли, където законите на природата са всичко друго, освен познати, но звучат логично, твърде логично, интимно близки и единствено верни, звънтящи с правота, каквато не чуваме в дневния си живот. Красивият език се разстила пред подготвения за магия читател, и го отнася в свят на мъртво слънце и много диви луни, на един бог създател и хиляди богове на хората , на една заспала цивилизация и народи, живеещи за бой, лов и убийства.  Една нищонезначеща принцеса бива нападната от диви хуноподобни разбойници, но бива спасена от гневен бог на живота, който я предлага в стъклена пирамида на отредения и жених – крал на северно племе в заспал в петвековна зима континент.  Само че, я дава вече заплодена със семето на огъня, израстващо в свръхразвит разум на млад полу-бог, опитващ се да намери своето правилно място в шахматната дъска на съдбата. И започва трудния път на фентъзийната голгота на един псевдо-спасител, готов да унищожи земята в опита си да я спаси от самата нея. А ние сме само невинните наблюдатели, които четат умислено и усещат непрестанното чувство за дежа ву, но не за нещо подобно прочетено, а за нещо такова сънувано, преживяно, мечтано. Или спомнено.

Фентъзи от най-висша форма, съчетаващо епика с философия, метафизика и етнология на митовете, генетична невъзможност и надчовешки процес на смърт и прераждане в свръх същества. Най-тъмните религиозни тайни и митове на стотици вери и надежди човешки шестват пред очите ни, в битка за сърцата на хората – горящи въглени в кладата на истинноста на етера – материя на божествата. Зимата открадва пролетта, девицата зачева бъдещ бог , син на троица двулични неясноти – богът създател, богът любовник на зимата, и богът – създател на звезди. Душите след смъртта пътуват в своя личен ад, от който могат да се преродят в момента , в който простят на себе си. Различните черни богове от сняг и лунна светлина се появяват от семето на богиня-нощ и утробите на шепа смели мъже и поне една не искаща да бъде такава – жена. Всичко, което считате за нереално е напълно възможно, реалността е толкова въпрос на избор, колкото и дишането. Идеите летят и експлоадират във величествени водопади от фантазии, които обаче звучат по-истински от всичко, което наричаме реалност. Някой е бил отвъд или навътре в някой сън, и е донесъл цялата мъдрост на едно сътворение. А ние имаме шанса да го разберем, и може би последваме.

Дневниците на Клайди

Танит Ли

Имам един сън, естествено събуден от прекомерното фентъзи – четене , а именно че съм кралица в моя замък – библиотека ( отбележете кралица, преди беше принцеса, но с времето схванах в чии ръце е властта ) , и имам свой собствен не шут, или бард, ами писател. Задачата на придворния писач е разбира се да отгатва моите най-искрени кралски нужди и мечти, и да ги претворява по своя си начин в идеални романи, хем коренно различни  в сравнение със всичко друго познато и написано под слънцето, хем ярко бляскави с онази магична светлина , която реагира най-вече на моето днк и това на събратята и сестрите ми по светоусещане. Та този сън получи своята почти физична форма в момента, в който открих за себе си магията на Танит Ли, в което дали ще ви убедя или не е отделен въпрос, но по-важна е страстта да споделя любовта си към точно този тип писано слово, по начина по който поетите възпяват любимите си в рими , или музикантите обясняват чувствата си с ноти. Е , това не е точно романтична история, а по-скоро епично – душевна такава, когато откриваш съществуването на някой познаващ душата ти и всичко , което свири по правилните и струни и казва винаги подходящите думи в най-добрия избран момент. Да речем, че Танит Ли е моя личен подарък от провидението, без да е нужно авторката да го знае , разбира се, иначе едва ли би и харесало да я подаряват насам – натам, я.

Та Дневниците на Клайди е привидно от по-леките за възприемане книги на Ли, с по-малко фантасмагоричност и откаченост, по-опростен език и лесно проследима и разбираема романтична история с млади хора, почти тийнове. Но когато най-великият вълшебник започне да прави фокуси с карти, магията винаги прелива и завладява тъй неочаквано, че часовникът и дневният ритъм не могат да те спрат да четеш уж привидно простичката история до първите лъчи на слънцето в работен ден. Героинята ни Клайди е робиня на една от най-невъзможните разглезени принцеси в отделено от света общество, наречено Къщата, където господари и роби следват безумни ритуали и чакат непрекъснато нападение от някъде неясно откъде . Нападението идва в крайна сметка под формата на млад красавец в балон, който се оказва с по-черна мисия, отколкото някой е способен и да предположи, отвеждайки Клайди през един безумен свят на откачени мини общества – псевдо секти, достигайки до Вълчата кула, източник на злокобни интриги, датиращи от векове. И тук започва истинският бунт на малкото момиче, порастващо въпреки себе си и търсещо неясна справедливост, за която дори не е чело, но усеща, че е вероятно по-добрия вариант за съществувание. Личната история на твърде младата ни, но приятно силна героиня прелива в почти епична класика , изучаваща необяснимите закони на странния световен ред в един напълно несъществуващ утопичен свят. И те приковава към страниците като древно проклятие, от което хич и не ти се иска да се оттърваваш.

Макар че жанрът на Клайди може да се определи като фентъзи, и даже тийн или янг адълт такова, за мен то спада по-скоро към лекия стиймпънк, където магията и технологията вървят ръка за ръка, но ни биват благородно спестесни каквито и да е досадни опити да бъде обяснено онова или това творение на ума. Настройте се просто да възприемате и  да отдавате нужното възхищение към величието на създателите , сред чиито творения се нареждат  супер биороботи, наречени кротичко кукли; въртящи се стаи със собствено съзнание, закотвени из замъци на непристъпни върхари; мини космически кораби с неограничени възможности за самоусъвършенстване и личностно развитие; скъпоценни камъни, съхраняващи заряд на сила за летене, илюзии, четене на мисли и контрол на съзнания, и цели масиви от суров талант, готов да заеме формата на каквото ума е способен да създаде като мисъл. Псевдо науката среща почти пост апокалипсиса на неясния си домейн , и от любовта им се ражда бунтарката Клайдиса, импонираща у всяко умно подрастващо съзнание, и по-зрялото такова, спомнящо си дивите дни на желание да променя света из основи. Очарователно и завладяващо, както винаги. Моят тип книга. Може би и вашата. Опитайте.

Тъмен замък, бял кон

Танит Ли

 

Каква трябва да е наистина добрата приказка? Или да е достатъчно страховита – настръхваща и мрачна, или оптимистичнo – наивна и весела. Дори и когато става въпрос за приказки за големи. Една невероятна комбинация от истории за така наречените пораснали, ни поднася великолепната кралица на епичното фентъзи Танит Ли, и тъй като няма къде да чуете за тях, аз ще се заема с моята вечна образователно – просветителска дейност, започнала от четвъртия ми рожден ден насам. Мда, досадна съм си от малка.

Първата история е меланхолична, тъмна и поетична, от онзи тип повествования, с които Ли е световно известна навсякъде, с изключение на нашата страна, естествено . Замъкът на тъмнината се развива в непознат свят, обитаван от необясними сили, внушаващи само страх и ужас в ментално свилите се, привидно нормални човекоподобни обитатели. В злокобен замък някъде на север, красива бледна девица бива пазена от две макбетови вещици, които избягват срещите със слънцето, хората и храната. В малко селце някъде на юг един младеж бива докоснат от преоблечен бог и усеща в себе си силата на музиката, създавайки най-съвършенния инструмент, можещ да изсвири човешката душа. Срещата е неизбежна, но не и предвидима. Едно спасение довежда почти до трагична смърт, свободата не е за нечовешката чиста девойка, ами по-скоро за зло от другия край на възможното, а любовта така и не се случва по начина, на който сме свикнали в приказките на другите. Готическа атмосфера, вихър на неизбежност и потоп от неутешимост. И много, много красив език.

Втората история е светла, смешна и забавляваща се с всички възможни клишета на фентъзи жанра. Принцът на бял кон ни отвежда в странен свят с магия, три луни и слънце във формата на поничка. Главният ни герой по никакъв начин не може да бъде убеден да си върши работата и да се нагеройства, ами е твърде зает да води най-кикотещите разговори с коня си, който отрича да е способен да говори, и като се отегчи същия, прибягва до метаморфозиране в пухкав лъв. Двамата поемат на безумно и безцелно пътешествие,  побеждавайки метални дракони, освобождавайки хистерични красавици, биейки се с ходещи гори, говорейки с вещици с разстройство на личността и спейки в пухести облаци, собственост на прозрачните деди на елфите. Невероятно комично, и все пак изискано като език и красота на невъзможните картини и постоянно вземане на подбив на всички възможни легенди, образи и заглавия във фентъзи историята.

За мен бе прекрасен самоподарък поредното пътуване в света на Танит Ли, където твърде малко читатели  имат шанса да се потопят. Обзема ме нарочното внушение, че Ли пише само за мен и ми изпълнява и най-съкровените читателски желания. А какво по-хубаво от това да си имаш свой личен писател. Има нещо кралско в подобно усещане. Пожелавам го и на вас.

За всички любители и полу-професионалисти във фентъзийното писане – очаква ви конкурса на MBG Books за нов български фентъзи роман , включете се и ни омайте! http://trubadurs.com/2013/12/30/konkurs-fantasy-roman-2014-mgb-131230/

А за всички фентъзийни, и не само, ревюисти – вас ви очаква конкурса на Трубадурите за авторско ревю на книга – ето тук: http://trubadurs.com/2013/12/03/konkurs-za-revju-131203/