Поредица за Еднорога

Танит Ли

tla56bgold unicorn302175

Танит не е просто кралицата на готическото фентъзи и поетичната фентъзийност, тя е и абсолютната майсторка на междужанровите композиции, уиърд текстовете и красивите приказки, които докосват не просто детето, душата или някоя позаспала струна в нас, но сякаш открехват вратите към измеренията на сънищата, на паралелните реалности, на отвъдните възможности. Затова няма как да не я обожавам напълно лично и искрено, и не че искам да натрапвам чувствата си на света, но просто така се получава, че Ли обективно няма лоша книга, няма повтаряща се идея, няма нищо, което да прилича на което и да е друго четено някога. И затова си я чувствам толкова моя , че чак ми става царствено, когато я чета.

Поредицата за Еднорога може да се причисли до известна степен сред заглавията предназначени за по-младите читатели, също като Дневниците на Клайди и Принцът на бял кон да речем. Сюжетът се върти около главната героиня – порастващо дете, тъжно, самотно, отегчено, и … живеещо във величествен дворец насред безкрайна пустиня, заобиколено от тайнствени хора и луди демони, и майка – леко откачена магьосница, чиято дива магия кара от кранчето в банята да текат конфети, да се мотаят разни виолетови котенца, ползвани за носни кърпички, а украшенията по стените да плюят активно по минаващите край тях. Танакуил няма собствена магия, обаче, само страст към поправяне на абсолютно всичко механично, внасящо лек стиймпънк нюанс, без да има някакъв сблъсък между световната подредба на техника и вълшебства. Има си и собствено животинче – пийви, някаква смеска между котка, лисица и сурикат, крадливо, смрадливо и говорещо простотии с речник на пиратски папагал насред буря. И откриващо кости на еднорози, които в наситения с магическия климат дворец придобиват нов живот и отвеждат читателите на едно пътешествие до далечни морски страни, където митът , злобата и човечността се сливат в почти епична амалгама носеща уникалния почерк на Ли, отличаващ се с това, че представа си нямате през цялото време накъде отиват нещата и докъде по дяволите могат да стигнат. И те стигат обичайно до поне една паралелна вселена, вътрешен свят и демонично измерение в едно.

Черният еднорог помага на героинята да прости на близките си, Златният – да си позволи да прости на другите, а Червения носи прошката към самата себе си. Защото децата често се давят в самообвинения за това, че не са постигнали мечтите си, а и желанията на тези около тях, и още – очакванията на всички останали, и това съсипва и смазва дори и най-талантливото съзнание на истински творец – създател, носител на специалната божествена искра, която може да променя реалността, времето и смисъла на практически всичко някога измислено . Или поне така е във света на Танит Ли. Еднорозите не са кротки бели кончета, които се закачат с девици, нито пък мъдри всевечни алтернативи на подлите дракони. Те са еманацията на мечтите, на стремежите и на целите, които си поставяме горещо в несъзнателните моменти , когато създаваме смисъла на живота си. И да полетиш на гърбовете им е онова , което наричаме неясно осъществяване на житейските задачи , защото дори и поглед отвъд реалността, която сами сме си поставили като неотменима, е истинска победа над самите нас, и според мен онова, за което душите ни са решили да се натикат в поредната телесна обвивка , вместо да прекарват вечността в идилията на всевъзможността. Така ме кара да мечтая Танит Ли.