Преображението на г-н Би

Клайв Баркър

MisterBGone

Колко кафкианство има на квадратен сантиметър в творчеството Баркърово? Питайте някой литературовед с хорър вкусове, но за мен има някаква невидима нишка между сънуващата изящност на странния хлебарковиден Грегор Замза и гротескната искреност на демонът Джакабок Бош, или за по-кратичко Господин Би. Баркър тотално е издивял в опита да напише най-откачената си досега книга, пропита  с обичайната му неестествена любов към неживите изроди от отвъд, превръщайки една стандартна история за борбата между Злото и Доброто в личен гримоар – изповед на малък, даже почти несъществуващо незначителен демон, превърнат в думи, хартия и мастило от целия световен ред, обърнал се срещу неговата неподравена нихилистична природа.  Дребният дявол общува с читателя съвсем директно, отправяйки заплахи, обещания, лъжи и откровения тъй достоверно, че мисълта „А може би това е истина“ ако не съвсем фронтално, то поне мимически неоспоримо се завихря около опашната кост, сънуваща истинските демонически израстъци, които са закодирани и изтрити в последствие от човешкия ни геном, да водят свой личен живот точно там, от онова неудобно за споменавано място.

Животът на демоните от деветия кръг на Ада е точно каквото се очаква от една стандартна преизподня, но всъщност не толкова различно от живота в средностатистическо гето на съвременен голям град – побоища, жестокости, осакатявания, дори и смърт криеща се в гърлата на недоизмислени чудовища – тъй като дори и Отвъд си имат своят уж живот след уж смъртта. Разликата между агресивните пишман порастващи, пречукващи се сред тихи писъци в някой училищен двор , и битките между подрастващите демони, чиято философия включва основно разработване на нови методи за болконанасяне, е само в броя на опашките , които се включват в побоя, иначе на ментално ниво вече няма никаква разлика. Е, поне сме подготвени дори и за последния кръг на Ада, където има и по-лошо от това да бъдеш изяден жив – да останеш жив, след като си изяден. Естествено сред купчините адски боклуци няма как да израстне ангел, така че нашият малък демон прохожда по своя естествен  път добре подготвен с адските инструменти за оцеляване, но с малката разлика, че има и доста приличен писателски талант и отношение към словото, било то и посветено основно на брилянтни описания на смърт и мъчения. Може би еманация на Баркър, да? Преминаването му в нашия свят насред тъмните векове не е чак толкова голям културен шок, просто жертвите и насилниците на горния свят умират малко по-бързо и пищят малко по-високо, което ни бива описано детайлно и почти с топлота, както когато умиращия Казанова си спомня за първите си невинни девойчета с хронично – лъстиво примляскваща уста.

Тук не можеш да вземеш страна – и ангелите, и демоните, а всъщност и хората се оказват незаслужаващи дъх същества, срам за създателите и вдъхновителите си, борещи се за достъп до думите, книгите и умовете на дотогава простите в мечтите и злодеянията си хорица. Но историята те впряга в ярема на неоткъсващия поглед, а съзнанието само чете за огнена анихилация, сварени лица, избодени очи, изкормени младенци, вани от кръв и всичко, за което някой някога може да си помисли при споменаването на думата демон. Брилянтен проект, странен, духовит и тъмно – цветен, подарък за фенове на Баркър и почитатели на нестандартното слово и алтернативното поднасяне на история в измислицата. Буквално се чудя дали да не подпаля книгата, както бивам умолявана от всяка втора страница от господин Би. Каква врата ще отвори това ми действие, открийте сами.