Татуировка с чудовищна кръв

Дейвид М. Корниш

 

Дали сте се отегчили от класически истории в епични пропорции, с предвидими лоши и добри, с ясно определени страни, които с оглед на степента на хаотичното зло на презадоволения читател, превзело сърцата ви, заемате вътрешно? Ако да, ето ви една малко по-различна история от, признавам си без бой, любимото ми фентъзи издателство, винаги успяващо да ме изненада с новите си и наистина добри автори – MBG Books. Главният герой е сираче с необикновени способности… чакайте, чакайте, не се цупете предварително, това не е  доброто старо клише за сирака-спасител на света. Тукашното хлапе едва може да опази себе си, камо ли света, пък не се и опитва. Той е онзи особен катализатор, който променя чуждите съдби, докато търси своята, но идва като спомагателния елемент в другите истории, вместо да се концентрира максимално върху своята. И този странно изкривен фокус прави поредицата за татуираните с чудовищна кръв убийци на нечовеци нещо, което ще искате да прочетете.

Нека опитам да ви скицирам света наоколо – имате хора, и не-хора, за по-лесно общо наречени чудовища от разни десетки и стотици видове, за чийто произход повече от няколко думи едва ли ще намерите. Оставям на въображението ви да си доизмислите ядрена война, извънземни форми на живот или борещата се глътка въздух стара Земя, възкресяваща древни магии – според вкуса ви всичко е обективно възможно. Но факт е, че има малко територии, поне доколкото ги опознаваме през очите на малкото ни протагонистче, годни за живот, и на тях са хвърлили жадно око освен, както винаги безпощадните човеци, така и доста странно мотивиращите се монстъри, дето може и да се раждат във великото прото блато на сътворението, ама може би не. И както всяка себеуважаваща се хуманоидна империя, за да просъществува на основата на търговия, логистика и транспорт, ѝ трябват пътища, които пък трябва да се вардят, и то не от твърде лесно унищожима човешка сила, а от специални фенери с неустановен състав, палени от спец екипа на фенерджиите – смели войни, така и неполучили признание.

Сещате се, надявам се, че нашето момче с прекрасното именце Розамунд ще е част от това официално пушечно месо пазещо задните части на богатите, ведно с наемните убийци на чудовища, които са всъщност особен вид магически и хирургично подобрени полу-киборги, поддържащи със специални отвари допълнителните или променените си органи от разпад в неописуеми болки. Към тях се прибавят и особената порода на умствените магове, способни да пръснат мозъците на своите обречени жертви с една добре насочена мисъл, както и взировете, подобряващи зрението и обонянието си със специални живи кутии, пиещи от жизнените им сили. А чудовищата – мда, това бяха хората, ги има във всеки размер и калибър – огромни, дребни, летящи, пълзящи, разумни, безумни, и привидно винаги ужасно настроени към човешката раса. Но не очаквайте да видите зло по-голямо от човека, ние винаги завоюваме първото място в такива нелицеприятни класации.

И в тази неособено приятелска атмосфера, мъничкият Розамунд се опитва да живее и да се справя със злия околен свят без родители, с много малко приятели и неясна съдба, която много лесно можете да оприличите на истински фентъзиен Оливър Туист, само че без особено полезните благодетели, излизащи на сцената в правилния момент и носещи хепиенда с трите реда сълзи и сополи. Сега, не казвам, че финалът ще е тежък, тъмен и обречен, но не го и отричам. Хората са твърде големи чудовища, за да допуснат различното с цялото си сърце, и единиците, които го правят, не отговарят за целия свят, а и той често става твърде тясно място, когато някой не е себе си. А Розамунд се опитва да намери своето аз, своята история, своята истина, и може и да успее, а може и да не научим съвсем, и това май ще трябва да си го доизмислите.

Въобщем ако си търсите едно доста нетрадиционно четиво, изпълнено с истински приключения, странности и достатъчно моменти на морални избори и размисли, че да внесат онази нотка на сериозност, която кара да помните някои сюжети по-дълго от няколко дни след заплитането в тях, то сагата за татуираните с чудовищна кръв е нещо, което не бива да подминавате с лека ръка, пък кой знае – може да намерите нещо любимо, дето с удоволствие ще си препрочитате по Коледа. Или Хелоуин, според зависи какъв тип човек сте. Да, точно такъв потенциал има, опитайте.

Advertisements

Полуорките

Дейвид Далглиш

Свикнали сме орките да са големи зелени хълкове с миниатюрни мозъчета и много сериозни проблеми с агресията, ама полу-орките каква порода ще са? Хем са що-годе човекоподобни, хем някак леко зеленеят или сивеят, като някои от злощастните ми гости, опитали поредния ми кулинарен експеримент, вдъхновен от най-новото риалити за готвачи, където всичко изглежда елементарно лесно, ама само така изглежда. Но братята полу-орки имат май и нещо елфическо, или дриадско, плюс още няколко специални игрови класове за издръжливост, магически способности и кисел характер. Е, поне тези на Далглиш са доста зловещи симпатяги, които до последната страница, въпреки труповете на млади, стари и съвсем си деца пеленачета, които остават след остриетата и магиите си, някак не можеш да ги определиш еднозначно като добри или лоши.

Най-добрите оловно сиви герои във фентъзи поредиците ви очакват в пет книги, подгизнали от кръв, ужас и лична драма. На моменти ще ви се стори, че четете изключително сурово ноарно фентъзи, в което всеки е бил насилен като малък, с разтрошено съзнание, объркана морална система и склонност да избива всичко мърдащо, независимо от възраст или биологичен вид, около него. И после тези мигове отлитат, заменени от фабула, достойна за абсолютно всеки себеуважаващ се латино сериал, включващ братя, различни фракции на вечната борба между добро и зло, красиви жени, носещи само проблеми, загубени деца, тежка любов, жертви без смисъл, и много странични герои, умиращи в правилния за общата драма момент. Въобще усещането, че гледаш микс от криминална хроника и социално ориентиран сериал на моменти надделява, но не непременно в лошия смисъл.

Когато е мрачно – просто няма и лъч светлина. Невероятно детайлно описани сцени на мъчение, разчленяване, креативност на убийствата в стил учителя на Ханибал Лектър – има много. Също и сбъркани характери, счупени, наранени, разпръснати във вселената частици разум, които не могат да се съберат дори с божествена помощ съвсем в нормално същество. Както и отношения, забикалящи всичко естествено, покривайки с отрова, объркване и лична, гневна злоба всичко важно и интимно. Тъга до ужас си прави компания с реалмия от физическа и психическа болка, и надеждата липсва повече от отчетливо – невъзможното е невъзможно, и толкова.

Вдигат се мъртъвци от некроманти, победили самата есенция на живота, служещи на тъмната страна, искаща прогрес чрез битка. Срещу тях блестят елфи, уж пазители на равновесието, а всъщност търсещи своя вариант на анихилация на излишните. А добрите са шепа паладини, които дори с молитва на уста, не могат да отрекат своята объркана човещинка. Религиозен елемент има, подозрително християнски нотки също, което дразни, но имайки предвид колко често местните кръстоносци биват сериозно наритвани от местните слуги на лукавия – някак не пречи непрекъснато. И да, любовта ще спаси всичко, както винаги.

Поредица, заслужаваща вниманието на всеки фен на мрачното, магическото и свръх динамичното фентъзи, с много ярки герои, които успяват да се завъртят в невероятно тежки лични отношения, докато се опитват да приключат със собствената си планета, току под погледа на все повече и по-безразсъдни и мразещи де що се сетите богове. Далглиш е задължителния автор за колекциониращите качествени истории с нестандартно изпълнение, много далеч и нагоре от каквато и да е рамка или очаквания, с тъмнина, бликаща от всеки гаснещ поглед на полето на изящната некромантия. Няма как да не ви хареса, ако мракът ви е идеал, а не чудовище.

 

Щурмът на рептилите

Джейн Колдфайър

Представете си бъдеще, в което човешката раса, а и няколко странични допълнителни такива, станат жертви на общество от наследници на дракони, повече наподобяващи осъзнали се роботи в обвивка от люспи и здрави муцуни, с които едва ли можете да си представите колко лесно се играе подводен волейбол. Хората, естествено, губим битката, заради обичайните си човешки страсти и така заложеното ни в днк желание да изкараме някой и друг долар с каквато и да е дребна или едра далаверка. И се впускаме в едно безкрайно опоскване като ято подивели скакалци в скафандри на какви ли не планети, изсушавайки ги от познати и непознати ресурси до степен, че да се превърнем в особено нежелан вид вредители. Е, рептилите са нашите добри екстерминатори, и в настоящата книжка почваме да се надлъгваме с тях по отношение на ценността си на умни и неособено добре изглеждащи хлебарки.

Сюжетът ми напомня на един доста стар филм, който ако не бъркам беше преведен като Враг мой, като вероятно си има и своите римейкове там някъде в нискобюджетната сфера. Идеята е два екземпляра от войнстващи видове, един човешки и един не, и не знам до колко случайно – също влечугоподобен, да се озоват на планета без изход, принудени да се опознаят и в крайна сметка – сприятелят, разбрали че законите на вселената са засегнали само външния им вид, но по душевност са братя, макар и от различни галактики и история. Тук нещата отиват една идея по-напред, и имаме дори наченки на любовна междувидова история, така естествена между двама самотни и изпитващи взаимно уважение екземпляри, че си има силата на която и да е друга емоционална драма, случваща се там някъде на едновидовите им братовчеди.

Но в никакъв случай това не е любовен роман. Очакват ви изключително детайлни описания и технически обяснения, които дори аз с наивността си на абсолютно не-вдяващ от стандартното разбиране за космически полети и междупланетна физика индивид, най-вече поради абсолютната си липса на интерес към научната фантастика по принцип, оцених високо, най-вече заради доста убедителната достоверност, която не заорава обаче в скучността на стандартното технологично мърморене на невъзможни теми. Интелигентен език, бавно и внимателно разгръщане на действието, постепенно развиване на героите, но с онзи динамизъм на добрия сай-фай филм с особено симпатични холивудски звезди в главните роли, който няма как вътрешното ни хлапе, зяпнало в захлас специалните ефекти, да не хареса.

Между другото, ако случайно не сте разбрали, авторката е българка, но избраният псевдоним наистина отива на подетата космическа опера – сериозен и много амбициозен проект, миксиращ една техническа автентичност, доколкото ми е ясно това отношение, и напълно лична история за сблъсъка между две враждуващи, както отвън, така и отвътре, раси, от който винаги могат да се направят доста персонално важни изводи. Въобще, ако си падате по научната фантастика с извънземни рептилоиди, космически кораби, странни планети и чудовища – Щурмът… е вашето ново любимо четиво.

Легендата за Мина, магиите и едно порастване

15181530_1356523207745598_5400273758212110341_n 190998_b 198340_b

За едно приключение в книги, пътуване в мисли и пристигане за началото на едно ново и още по-вълнуващо пътешествие – за Мина и магията на едно малко момиченце да вдъхне фантазия и желание за различност у попорасналата си приятелка от едно друго измерение. В няколко детски книги понякога спи повече мъдрост, отколкото в цели библиотеки заглавия за самоусъвършенстване на възрастни, когато са написани с обич и истинска топлота. За боярата, долната земя и израстването:

http://trubadurs.com/2017/02/02/mina-i-magiyata-na-edno-porastvane-revyu-20170202/

Нова среща с Ририя

Майкъл Дж. Съливан

rozata-i-bodilat-hronikite-na-ririya-2 koronosnata-kula-hronikite-na-ririya-1

Ако не знаете кои са Ейдриън и Ройс – много сте загубили. Все едно да не сте чували за Фафрд и Мишелова, Хоук и Фишър, или да речем Конан и която и да е там нещастна крадлива душица, която е подлъгал в застрашаващ не само живота, ами и цялата си жизнена есенция в поредния рейд над някоя абсолютно винаги смъртносна по сто различни начина, обитавана от около двеста извънредно разгневени по различни неуважителни причини на дишащите призраци, и държаща се на три камъчета на кръст гробница на неописуемо зло.

Е, екип Ририя – значеща на елфически кратичко Двамата, а на по-дълго – оня симпатичния с трите огромни меча, и оня не-симпатичния, който току -що ти преряза гърлото, докато гледаше първия, си заслужават цялото ви време, внимание и откровена фенщина, защото съчетанията от равностойни, компенсиращи слабостите си и все пак оригинални и забавни с онова специфично черно чувство за хумор и грубиянски финес убавци, с остри и смъртоносни предмети, хитроумно скътани някъде по стройните им тела, не са точно често срещани или популярни като идеи сред съвременните фентъзийни автори.

Настоящите книги са нещо като предистория на голямата поредица Откровенията на Ририя, която за мен си остава едно от най-добрите и надъхващи четенето серии с такова позитивно – сенчесто настроение, сякаш нарочно създадено да утоли ентусиазма на някое ученолюбиво хлапе през лятната ваканция, което вече си е изяло всички задължителни за четене книжки, и се е отдало на забвение в компанията на внушителна купчинка съкровища от библиотеката, превръщайки горещите южни дни във вълнуващи пътешествия из непознати вселени. 

Героите ни са впечатляващо оловно сиви, както си е модерно вече да бъдем достоверни, адекватни и нелъжовни, и прочие дрън-дрън неща. Само че, освен разни низки злини и откровени слабости, нашите протагонисти изкарват от време на време от шапката и някоя неочаквана добрина, или знакова проява на човещина, която осмисля и опрощава всичко лошо. Все пак целта оправдава средствата, особено ако са комбинирани с желание за равновесие и справедливост. Хубави житейски уроци за оптимистите.

Предисторията може само още повече да ни влюби в Ейдриън и Ройс с доброто хашлашко сърце на единия, и пресметливата, но вярна до корен душа на другия, и са най-фантастичната комбинация, която може да отнесе фантазията на едно невръстно момиченце далеч – далеч отвъд всякакви дъги, земи и омайни поляни. Ако се чудите какво да подарите на все още непорасналите си наследници, тъкмо напускащи земята на приказките, и озовали се в злокобната реалност на Гери-Дупарата, Издислав и който и да е политически оял се задник от телевизора, то Ририя – и Окровенията , и Хрониките – са прекрасна идея за това какво е достойно, какво е постижимо, и колко значи истинското приятелство между читави хора. И е страхотно, диво, динамично приключение, мрачно и светло като живота, но с онази щипка приключение и шепа магия, които правят от  един умерен читател – истински заклет фентъзист. Заслужава си.

 

Приказка за магьосници, физици и дракон

Геновева Детелинова

19283077

Забавното фентъзи е жанр, разделящ фендъма от десетилетия по-ефективно от брадат чичка с крива гьостерица, клечащ пред мръсен гьол някъде в Средния изток. Според едните това е извратена абоминация, помагаща на разни средно бездарни индивиди да компенсират неспособността си да създадат сериозен сюжет, и вместо това списващи пасквили, с които да свалят разни лесно впечатляващи се библиотекарки от тип Американски пай. Но според вторите, по-умните, по-красивите, по-очарователните във всяко едно отношение (познайте аз сред кои съм 🙂 ) – комедийното, саркастичното, хилещото, ебаващото, подбиващото и откаченяшкото фентъзи е най-доброто, което може да се пръкне от един гениален мозък. Да, защото усмивката до уши често е единственото, което прави разликата между девствен до гроб нърд с компютър вместо мозък, и изключително забавен тип, чиито физически качества придобиват точно нулево значение в очите на истинската жена, след като същият успее да я накара леко да се напишка от смях. Съвсем лекичко, разбира се. Можете да ползвате тази вселенска мъдрост както пожелаете, съвсем безплатно от коша с умностите за приятели.

За короната на български Пратчет в сърцето ми безапелационно, или поне с достатъчно количество добре премерени удари по нахалните тикви на конкуренцията, се извисява Калоян Захариев, но Геновева Детелинова спокойно може да се настани на феминистично равнопоставено кресло на кралица току до него, и съвсем мъничко по-високо. Щото сме жени, що. И ако си търсите страхотна история, в която няма размотавания, излишества и клиширани глупости – то безумната комбинация между магьосници, физици, дракон, и ако може да добавя – някоя и друга чаша портоколав сок, е точно вашето нещо, бира, билет за страната Нахиландия, където най-голямата опастност е лекичко да отпуснеш задържащия отходни течности и твърдости механизъм, поради задавящите вълни смях. Въобще пригответе си чувството за хумор и се отпуснете за едно шеметно пътуване между измеренията.

За кого да ви разкажа – за изключително симпатичния гей-адвокат-акула, или еднокраката бюрократична вещица, или доста симпатичния отнемател на остри предмети тип картофобелачки, и самите влюбени до уши в него ползвателки на картофобелачките? Защото до Елизабет, организираща си самопреврати от време на време, обожаващия сапунени сериали сфинкс и физика-крадец с маскирани в меки чорапки ръчички все ще стигнете. Няма да подминете и полу-голите хора на красиви вещоря (как ли пък не), изключително фотогеничния със всичките си глави змей – левент, и неговата класическа тъща, дето със всякакви змии и гущери се е справяла, та с един зет като мед ли няма. А ако всичко това са само мъничка част от второстепенните мутри, представете си какви образи ви очакват в основните виновници за бъркотията по иноземски.

С изключително премерено чувство за хумор и невероятно усещане за идеалното количество думи не можете да сбъркате. Приказката… е доста пиперлива и саркастична история носеща настроение като от ранния Пратчет – защото знам, че по-късните му неща са по-тъмни. Тук вълната на задоволство и лекият емоционален бриз, освежаващ деня ви са гарантирани като торби с фалшиви бюлетини на избори. Но фалшивост няма, нито прозаичност или позьорство,  и то няма как и да има, в история в която намират своето идеално място и суетен дракон, и готин бебо-престолонаследник, и доста симпатичен за управление магически народ, органзиращ си безкръвни публични екзекуции без труп на равни интервали от време за поддържане на обществения дух. Мисля, че мернах и един гигантски вариант на Кличко, който си пада малко бог на едно подозрително напомнящо на собственото ни общество, дето обаче като се събере по малко съмнителен откъм мекост на китките начин с Дионий, ще се оправи. Ей такива са от началото до края, как не сте заровили кикотещи носове в книжката още – не знам, направо не знам.

Разторг

Антон Фотев

183181_b

Смятате, че Рамзи Болтън е изключително кораво копеле в повече от един смисъл, вървящ ръка за ръка с това така нелицеприятно обвинение? Мислите, че Церсей Ланистър е архикучката на всички времена, като само дамските Тирели и Мелисандра могат да се мерят с нея на канадска борба по извратено безпощадни съзнания? А сега си представете една цяла планета, населена от най-яките, загрубели емоционално до екзистенц минимум, варварски по онзи начин, който никога не е познал цивилизация, ритащи задници, късащи камбанки, режещи хора на стотици струни като меки варени яйца, супер-хипер-юбер-мега-отвратни подобия на хомо сапиенси. Не можете ли, хвана ви страх, леко ви стегна в гърдите, натежа под лъжичката, стана ви мъничко топличко? Е, това е света на Разторг, и вие бихте платили с абсолютно всичко да не стъпите и с едно нокътче на него.

Мястото на местопрестъплението е магически различно. По някое време ще се усетите, че не сте на Земята, въпреки че всички около вас са видимо някаква разновидност на славяни, минус благостта и кроткия нрав, ами взели в себе си жестокостта на целокупното хунско население във вечността; изтънчената извратеност на древните тракийски племена и чувствените им ритуали, пеещи на нещо в мрака, с което християнските ни, или поне атеистични души, просто не могат да се разберат на едно сюрреалистично – езическо ниво, и онази животинска дивост на прабългарите, с все нечовешката издръжливост и жажда за движение и кръв. И веднага ще ви се прииска да си плюете на петичките и да не замръквате в тоя свят, където някакви ходещи животински тотеми очевидно са навлекли прясно одрани човешки кожи и се зверят, ама не са хора, никакви хора не са…

Героите имат лесно разпознаваеми, мътно сиви лица и черна като ултимативната липса на светлина мотивация. Разторг е нещо като Смрад, а Рамзи го играе малкото князче Мъката, което твърде бързо организира психологически кошмар в стил новия Ханибал Лектър, изигран от ултра плашещо въздействащия ми на абсолютно всички възможни нива Мадс Микелсен, и неговия враг и ученик Уил Греъм. Едно невръстно хлапе отваря целия кладенец на така пренебрегваното зло наречена детска жестокост, и изсипва най-мътните ѝ съкровища върху съвсем скоро научилия се да върви на два крака пленник. И го превръща в бойно псе, притискайки с болка, глад и мъка човешкото, едва подало плашливо носле в съзнанието на подрастващото зверче – славянче. Но спокойно, подобно поведение не е изключение по тези земи не-омайни, и не е начало, не е и край за тукашния лорд Болтън. С годините местният красавец ще навлезе в семейни конфликти стил Игра за тронове, ама с около три кофи кръв повече (о,да, възможно е), и ще поеме по не-лесния път да търси любов и власт в онези им така изящно извратени форми, които могат да подпалят света, но никой няма да се трогне от пепелищата.

Свят на тотална безсърдечност, стряскаща безчувственост, абсолютна деградация на емоциите и добротата, където всички заслужават по един тежък, тъп предмет в слепоочието. Свидетелствате слепи, глухи и неми на една голяма, кървава, невъобразима катастрофа на морални, етични и емоционални инвалиди, за които е въпрос на време да открият оръжията за масово унищожаване и да вдигнат малката си красива планета във въздуха. Както може би вече се е случвало. Един свят на абсурдни спартанци, физически съвършени, вътрешно опустошени до ниво на побеснели хищници. И в него всяка претенция за доброта и чисти чувства бива така ядно премазана, че почти не стига времето да се приберат труповете. Изключително силно ноарно фентъзи, което препоръчвам на всеки, несвенящ се да погледне в мрака, и да не подскочи на метър от място, когато мракът обърне взор към него обратно. И в ужаса има красота.