Където не сте били

Велко Милоев

620-cover-spread-velko-miloev-paris-paris-cairo-razkaz

Един странен експеримент, над възможностите за разбиране и осъждане, или дори просто оценяване от някой играещ си на критик като мен. Девет разказа, всъщност лични истории, толкова реални и персонални, но и напълно фантастични и надземни в посланието си. Девет писма, записки, отрязъци от дневници, летящи мисли, някак хванати върху лист хартия. Случващи се днес, утре, вчера, някога, някъде, с някого, или въобще никъде. Където не сме били, и няма да бъдем, или не искаме да помним. Откровения от същества бегло маркирани като човешки понякога, по-често – нямащи много общи черти с настоящото падение на вида ни. И замислящи, и толкова проникновени в откритията си за есенцията на същността до последния кварк, че оставят съмнението за нечий особен поглед през времево-пространствената рамка, заловен напълно случайно от музата на вдъхновението, разстлала своите забранени сънища върху няколко купчинки листа.

Книгата е девет плика с писма, поставени в изящна картонена кутия за спомени. Истории напълно различни, понякога написани от личното виждане към света, понякога през очите на привидно безстрастния наблюдател на третото лице. Но винаги твърде близки, твърде реални в безумието си, което може да ни покори все някога, все някъде, там, където наистина не сме и помисляли, че можем да отидем. Дали в темпорална клопка на един напълно обикновен подлез, превърнал се в мини вселена от неосъществените възможности на действителността; дали през погледа на същество, изпълнено с блянове и жажда за светлина и различност, толкова абсурдно различно от уж висшия човешки вид, или под формата на наблюдение на любим човек, чието аз се е отмило под сълзите на електронния информационен поток – листовете ронят думи, събудили се в нечие сърце далеч от нас. Или зад ъгъла. Все някъде, където не сме били.

На земята днес, преди хилядолетията на отмиващия потоп, след хилядолетията на цивилизационна промяна и апокалипсис – всичко се случва твърде близо, и толкова далеч, че всички заболяваме на секундата от онази жажда да се изживеят най-цветно хилядите пропуснати възможности, наречена и криза на средната възраст. Животи, които не могат да са нашите. Животи, които е напълно възможно да са били наши. Или да бъдат. Една магия от лично смесено с нереално, почти непозволено надникване през рамо в случайно намерени твърде персонално обозначени записки, пожълтели писма от тавана, съдбовно открити записи в забравено онлайн местенце – такова е чувството на трепет пред всеки плик, съдържащ по едно сърце, река от фантазия и кратко съновидение. Да, за там, където не сме били. Но вече знаем.

Тленни слънца

Танит Ли

w204

Нека ви разкажа за свят, който не е нашия, дори не са далечни братовчеди с него, нито пък става въпрос за паралелни реалности, планети от съзвездието Орион или спомен за отдавна изтрила се от лицето на земята цивилизация. Животът на тленните слънца е повече като сън на едно цяло селение, преоткриващо възможностите за реалност с шепа магия и хитроумна технология, изцяло в услуга на физическата красота и благоденствието с умерено количество поддържащи духа и характера военни действия на дребно. Идилия от кръв и злато.

Представете си Песен за огън и лед през погледа на жена, и то не обикновена, а чиста, непокварена и неподчинена на абсолютно никакви правила, предразсъдъци или ограничения на социално притиснатото от политическа коректност общество. И въпреки това – тя не е чудовище, не е мерзко зло, не е вещица, мечтаеща да покори света. Калистра, наричана и Семира, е красив лунен лъч, точно толкова съвършена, и хладна, и мъничко недовършена – в нейния случай – без стъпала, компенсирани от сребърни протези, с които е способна да се носи плъзгайки се през живота, без прегради, особени препятствия или драми. Е, драма има, но на обречената на смъртта от малка, бледноока принцеса по рождение никой не се е постарал да обясни кога е приемливо да тъжи. И така, тъга няма. Но болка – е, без нея кое щастие е сладко.

Имаме диви битки, от типа, който само могат да се водят на Вала, макар и в доста по-малък мащаб; имаме дворцови интриги, крале, умиращи по зловещи и съмнителни начини, полудели кралици, търсещи справедливост от гигантски пантеон непонятни малки богове. Но над всичко е една типично женска история, но на такава жена, с която е невъзможно да се идентифицирате, поради нейната почти свръхестествена нетленност, така резонираща с напълно тленната божественост на уж богоравните владетели на вселената. Култ към слънцето, към смъртта и към ледения огън в очите на решаващите съдби. Поетично високо фентъзи, елегия за една различна душа, самотна и влюбена, и раздрана от история, която така и не остава разказана, а само намекната на финала, макар и предрешен. Още един книжен диамант на Танит Ли, който е само за мен. Капчици вълшебства за онези важни моменти, в които имаш нужда от вяра в красотата и истината на думите.

Снежанки, Алиси, Питър Пановци – демони, вампири, много лоши не-хора

FacebookCover3

Изключителен инди автор, притежаващ великата тройка качества на любимия ви писател – пише сравнително кратки и лесно четими романи и разкази; умопомрачително бързо, редовно и ефектно пуска нови сборници и книги, и най-вече – има въображение, има оригиналност, има нюх към това как да се направи ърбън без досадни описания на свръхестествени коремни плочки или блясъка на нечии зъбати очи на лунна светлина. Което не значи, че няма любов в нещата му, просто е далеч по-истинска, хладна и отчаяна в крайностите си, което автоматично я прави необичайно не-скучна. Ето един малък поглед върху малка част от света на Камерън Джейс:
http://trubadurs.com/2016/09/14/cameron-jace-books-an-anna-hells-review-20160914

Глинени крака

Тери Пратчет

1294-max

Какво ли знаят за живота лишените от него, които поради някакви особености на леко твърдия въздух и не точно течната вода на Анкх – Морпорк са си съвсем, хм, жизнени и весело подскачащи, пълзящи, или поне влачещи се наоколо с бодра песен на уста… ако имат усти, впрочем. Поредното Пратчетовско приключение ни засипва с една торба есенциална атеистична философия, здравословно количество религиозно обучение и размисли на тема – кое е живо, и каква е силата на думите, ако последните са директно вложени в главата. Което може да стане и по друг начин, освен със стандартното разцепване на черепа и натъпкване из сивите гънки на грижливо надиплени писмена. Последното работи само при един много специфичен анти – био вид, наречен ведро Голем. Щото е голЕм Голема. Хъ-хъ, вербални шегички в стила на министерството на герб-майсторите, обгрижвано от спечен като пустинен пергамент вампир, пред който Влад Цепеш е толкова зловещ, колкото и прясно напудрени бебета от чипмънковия вид.

Та, стражата на мръсния и силно понамирисващ на дванадесет смъртно забранени субстанции плюс неясна по произхода си мръсотия, но със сигурност не-от-тоя-свят, чичо на градовете Анкх – Морпорк, си има сериозна работа. Задача едно – да се решат серия от брутални убийства върху старци, едно от които извършено с бойна джуджешка франзела, двойно препечена, без масло. Задача две – да се намери кандидат-убиеца на великолепието, справедливостта и ледения поглед, сбрани в сложна владическа комбинаци с предполагаема човешка форма, наречена Ветинари. Задача три – да се разбере кое джудже е женско без пипане. Това третото е почти най-трудното, да не кажем невъзможното от всички задания на света, и за съжаление е проваляло не една и две джуджешки сватби в сюблимния момент.

Наоколо се мотаят и цяла шайка лелеещи от дълбочината на саксийните си сърца за равенство, братство и свобода екземпляри от глина; един боен гном – нинджа, успяващ да поваля с еднаква лекота плъхове, бикове и разни дебелаци с не особено бързо работещ мозък, и Ваймс, който продължава да страда в дебрите на богатия благороднически живот. А, и Ноби, който много иска да си спести цялото страдание на света, особено ако голяма част от него ще бъде потенциално причинена от Ваймс, заради разни предполагаеми родови вражди. Ще има и наркотици, които могат да зашеметят скален трол, върколашка любов и стражи водоливници, искащи да им се плаща с гълъби. Да, правят им същото, което те на тях, какво да се прави, че водоливнишкото аки е с плътността на митрил и гълъбите просто нямат шанс. Пратчет уцелва отново центъра на мишената на удоволствието с широка усмивка и интелектуално превъзходство, което още не е станало горчиво, а само мушка заядливо с пръст в тумбака повече от една световна религия. А това няма как да не е забавно.

 

Ламята

Николай Хайтов

5488.max

Ако сте се чудили защо класическите ни родни автори, с които ни занимават до пълно и болезнено отегчение в училище по неправилния начин, никога не са писали фентъзи – всъщност грешите, писали са, но си е цяло приключение да изровиш нещо, което не обяснява за кахърния живот на обикновения селянин, злината на града и буржоазията, и ужасите на някоя си война. Е, всъщност всичко това си го има и в тази малка фентъзийно – иронична книжка, но този път по правилния начин – забавно, стряскащо, където трябва и общо взето носталгично, като в някой любим епизод на Измислици – премислици с бате Влади, което повечето от вас си нямат и представа какво е. Но, хей, всички имаме право на любими соц и пост соц спомени, които да ни сгряват в хладните нощи на ледения капитализъм, и да ни помагат за едно време да си спомняме само с носталгията по едно детство, и нищо повече.

Та, Ламята на Хайтов е зло месоядно животно, погрешно набедено като любител на красиви девойки. Същата се събужда след столетия сън, защото му отрязват специалното сънотворно дърво, засадено от умните ни прадеди някога, точно на отвора на пещерата му. И хайванчето тръгва да си търси храна, а хорицата наоколо твърдо са решили да не му угаждат на кулинарните вкусове. Е, поприклекват малко след няколко покосяващо смехотворни опита на тема „Как да победим дебел тиранозавър рекс с клечка за зъби“, които осигуряват доста кърваво папкане за баба Ламя, но нещата се обръщат щом бива заплашена най-личната мома на селото. Помежду другото се завъжда и доста стабилен бунт срещу управляващите боляри и съветници, които са точно като наизлезли от „Тринайсетата годеница на принца“, и само извънземните ми липсваха понякога.

Далеч съм от мисълта, че Ламята е литературно чудо, но е изключително лек за четене текст, къде маскиран като приказка, къде чист памфлет срещу буржоазната и богаташка клика, живуркаща върху отрудените рамене на работническо – селския колектив, или каквото там е било проблематичната конфронтация по времето на Хайтов. Но можете да го разгледате и като приказно фентъзи, с псевдо юнаци, зли почти-царе, минимум една хубавица за спасяване и чудовище за разфасоване – това последното, почти буквално между другото се получи накрая. Да не забравим и наистина доброто чувство за хумор, понякога даже доста впечатляващо черно такова, което ще ви върне увереността, че големите имена на родната ни литература могат да пишат и поне привидно несериозно, и четимо дори за оперираните от несвойствен патриотизъм и лелеене по обществените ценности на народа като мен. И класиците имали усмивки, ти да видиш.

Червената Соня

Джейсън Силбърг

ELFI-FBS-018XELFI-FBS-021XELFI-FBS-019X

Първо да уточним – това не са истинските истории за червената Соня – или иначе казано женския Конан с огнените коси. Не съм и все още сигурна кой е Джейсън Силбърг, но не е никой от оригиналните ѝ творители Дейвид Смит и Ричърд Тиърни. Книжките излизат в началото на века под флагмана на Елф – единственото строго специализирано и може би затова и за съжаление отдавна загинало издателство, представящо на читателите си само класическо приключенско фентъзи, което завинаги ще си остане моя любим поджанр във фентъзийните светове. Но не винаги става дума за пълноценни преводи при Елфа, а по-скоро за дописване и доста творческа редакция на оригиналните текстове, или както мисля, че е в случая – пълнокръвен фенфик от наш си автор, отдаващ смирен трибют пред величието на Соня. Само че този експеримент, за разлика от Конановите колаборации и алтернации, не се е получил.

Въпреки, че основният герой би трябвало да е прекрасната Соня, тя е само схематично представена и с по-малко от нужната дори за този жанр мотивация да е това, което е. Намеква се, че е избраната от богинята Пантера, може би един вид прероден Конан, най-големия герой, но екранното време обичайно се дава на друг – мъжът ѝ, брат ѝ, някой минаващ наблизо лош магьосник, или добър магьосник, или поне нещо с камбанки под платнището, което минава за дреха в онези времена на изгубени цивилизации. Въобще на Соня ѝ е отредена в най-добрия случай поддържаща роля, предназначена да бъде изиграна от нещо много красиво и атлетично, но кухо като пробита лейка – Меган Фокс да речем? А това нямаше да е толкова лошо, ако поне мъжките герои ставаха за нещо. Но не, и техните камбанки се веят тъжно на вятъра, Сончето ги измъква от кашите, но накрая пак бива оставена в сенките, далеч от смисъла и центъра дори на ефектните финали.

Историите за Соня са по-скоро повести, отколкото романи, но дори и така са със стотина и повече страници по-дълги, отколкото е било нужно. Има няколко много добри момента, оставени обаче абсолютно неексплоатирани за сметка на глупави разговори и разтакавания – мистичен град насред джунглите, немъртви богове, адски двери, кунг фу нинджи, върколаци – но всичко само изтича през пръстите, и спомените, които остават след срещата с червената фурия са по-скоро скептично вдигната вежда и леко прицъкване с език относно поредното изгубено време. А колекцията ми на Елф е най-важната и трудно събираемата в цялата ми огромна библиотека, и всяко разочарование от нея силно боли. Ех, дали някога ще видим истинската Соня на български, или поне професионалните трибюти на големи имена за нейната вдъхновяваща личност? Мечтите са поне безплатни.

Интересни времена

Тери Пратчет

1265.max

Добрата стара Азия се е криела доста умело с векове под формата на уравновесяващ континент с височки стени, пречещи добре развъдената жълтеникава сган, любезно наречена поданици, да изтече през дупчиците в цивилизацията, попивайки разни погрешни навици като свободно мислене или уникалност. Но край на хубавото време, в което никой не се е замислял защо по дяволите само яде гарнитурата, а основното ястие някъде изчезва безследно в гънките на властимащите – пред вас застават най-велико-страшния магесник на всички времена Ринсуид и дядо ви Коен Варварина, с неговата орда БСП-та, всеки от които може да понесе в гроба по едно средно голямо китайско село от около милион жители само с едно размахване на ножката. И, да, една цяла култура ще отиде в пламъците, заедно с леко запържените в пикантен сос топки от неясни обекти, до скоро весело размахващи опашки на пазара, и шеговито набучените на кол глави на разни неприятни субекти, забравили да вземат разрешение за ежедневното си дефекиране от общината след една порядъчна неколкоседмична опашка.

Ще се срещнем отново с еманацията на всички японски туристи – господин Двуцветко плюс изключително патриотичната му челяд, част от великата червена армия на борците срещу несправедливостта, понесли много красиво изографисани плакати с разни застрашителни лозунги като „Желаем леки неприятности на окупаторите“ и „Дано получите краткотрайно главоболие, о, вие зли и съвсем зли хора“. Ще видим и някои от роднините на Багажа, които са доста корави и кожени, но бързо тичат по покривите, ако ги преследва особено лошав и зъбат техен събрат; ще присъстваме на раждането на красивия син китайски порцелан и ще подкараме една армия от теракотени войни – киборги, само с помощта на проклетата пеперуда на случайността. Разбира се, никога няма да изпуснем и малката бягаща точица с голяма червена шапка на главата, която все някак успява да надбяга неприятностите преди нещата съвсем да станат финални. И май открихме Австралия, но един удар по главата ни дели от истината.

Безумната подгравка с цяла една култура, но направено по изключително любезен и някак почтително смешен начин е по силите само на Пратчет, така че да ме извиняват всичките гейши, чиновници – поети, евнуси, императори и особено рода Максуини – много древен и уважаван азиатски род, какво знаете вие – но би трябвало всеки, независимо от процента жълтеникав пигмент в родословието, да се хили до леко изпъкване на очните нерви от словото на великия думосъздател на бавно кретащата вселена на Диска. Щото ако не го правите – има ей тука една мини орда от леко вонящи на зомбита, но иначе съвсем здрави и прави (дори и тоя в рогатата количка, мда) герои от запаса, дето и с най-коравите нинджи и шогуни се справят за норматив, та пуснете по една зъбата усмивка да ги зарадвате. Иначе бързичко си помислете какво искате да ви очаква в задгробния свят, че понякога добрия батко Смърт изпълнява и най-смелите желания, дори онези включващи щедропазви валкирии с боцкащи шлемове. Та, Пратчет фурията – единственият лек за сатурнови дупки и ретроградни меркуриади, проверено и подпечатано.