Назад по линията

Робърт Силвърбърг

7103-max

Не бих нарекла книжката нещо особено добро, не просто за нивото на Силвърбърг, ами и по принцип. Признавам, изглежда като нещо писано между другото, между две сесии с изключително интересни инхибитори на щастливи хормони, и среща с някое красиво платено момиче. Представете си учебник по византийска история, но с допълнени разни пиперливи подробности като кой император се е изакал в купела, коя владетелка си е лягала с всичко живо под слънцето, и кой как е умрял наистина, независимо колко срамно се е получило на финала, запращайки цял що-годен смислен живот и владичество буквално в аналите исторически, и то в най-гъстия възможен омонимичен смисъл.

Намираме се в бъдещето, където машините за пътуване през времето и пространството не са никаква рядкост, ами част от каталозите на туристическите фирми, където всякакви отегчени от презадоволеността си ексхибиционисти с манталитет на разгонени божи кравички, могат да се възползват от даровете иноземни. Дрогата е абсолютно легално удоволствие, оргиите са по-често явление от следобедната закуска в детската градина, а човещината е заорала в някакви внушителни низини на възможното, натъжавайки относно идеята за падението и нейните наистина възможни мащаби. Външният вид е подвластен на генетика, но емоционалната интелигентност и практическия интелект са на ниво провинциален хитрец, търкащ билети за националната лотария, докато краде ток, вода и всякакви платими режийни за сметка на съседа.

Един свръх отегчен младеж с гръцки произход се записва като куриер – всъщност екскурзовод – на времеви пътешествия, неотличаващи се много от уикенд на Слънчака от гледната точка на хемороиден англичанин – безкрайно количество сравнително евтини и екзотични шаврантии, реки от високоградусен алкохол, забъркан в задния двор от био материали с неизяснен произход и тотално размазване на километри, в случая и векове, от шефа и досадните роднини, вечно готови да проявят недоволство относно степента на измачканост на служебното облекло или ризата за неделната служба. Та имаме зрелища, войни, убийства, ненаказуемо въргаляне из тъмните улички с особи от всякакъв вид и пол, и то напълно безопасно – заради сложно обяснени принципи на изкривяването на времето и наличието на времеви патрул, още преди да сте осрали нещо, ще усетите твърдото руло тоалетна хартия, удобно притиснато в хълбоците ви от някой симпатичен Хълк Хоган с махмурлук. Забавно, нали, пътешественико?

Нашето момче в началото се забавлява с всички екстри на пътуването в миналото, като непрекъснато забравящи те красавици, достъп за жълти стотинки до артефакти с фантастична стойност в настоящето, и невероятните възможности, при наличие на желание, да се запознаеш от близо с някоя много пра родителка, сравнима само с Ким Кардашиян по ханшови възможности, или да убиеш Христос да речем, поради което между другото си нямаме и най-малка представа какво се случва в живота му до навършването на така значимите 33. Но среща една роднина от рода Дука, неземна красавица и сладострастница, която просто обидно лесно превзема сърцето и останалите части на унуката си, и го кара да си мисли за създаването на удобен джоб във времето. Е, нещата много, много се объркват, и историята приключва в нищото, или по-точно увисва на вероятно последната сричка от устните на леко досадния ни протагонист.

Наполовина малко като керуакско порно, наполовина като обичайно скучно разказана история, за мен нямаше кой знае какво в Назад…, но Силвърбърг си е Силвърбърг, и съм склонна да простя това му залитане и да го извиня вътрешно надявайки се, че наистина се е забавлявал с разни веселки хапченца и сгодни девойки, докато е заработвал за вила на Хаваите.

Хрониките на болното блато

 51gm42mrutl-_sx339_bo1204203200_51ndi0qjbvl-_sx325_bo1204203200_51ulzyqdvfl-_sx335_bo1204203200_

Дейвид Лий Стоун

Поднасявам ви поредната порция блатно – димящо и ухаещо на съмнителни елементи от не-човешки произход плато от хумористично, поне за някои хора, фентъзийно приключение, което мъъничко напомня на реалните ми умения в кухненския блок, можещи да бъдат определени с една – единствена дума – смехотворни. Та, докато се хилите, любезно прикривайки трудно преодолими позиви за повръщане пред странната жълтеникаво – кафява маса, която аз настоявам, въпреки… ех, обективното положение, да наричам с гордото име мусака, аз ще ви разкажа за нещо малко по-ведро и добре изглеждащо в сравнение с поредния ми опит да съм наследничка на Борджиите поне в някое и друго отношение.

Не знаете кой е Дейвид Лий Стоун, и едва ли ще имате твърде смущаващото щастие да го направите, но нека ви подготвя за една топла среща с дългокосия Конан, плешивия Конан, джуджето, твърде засягащо се на онзи лаф за голямата риба под големия камък, един уж лош виконт в изгнание, някое и друго смутено божество, позагнил магьосник с амбиции за световно, или поне широко локално господство, и изключително мръсните, неблагодарни, гнусни, плачливи и уродливи жители на една реалмия, в която накъдето и да замахнете с дъска, окичена с много ръждив и крив пирон на нея, все ще ударите някой боклук, така или иначе виновен в дългичък списък от провинения. Въобще, много податливо място за низости, които може понякога да наречем и геройства, и то даже не много условно.

В този малък грозен свят има много несправедливости и твърде малко добронамерени хорица, които са склонни да позабършат големите планини от торови съчетания за нещо по-малко от не-символично огромна купчинка злато. Разиграват се разни стари сценарии като свирачът на плъховете, или изпитанията на злата принцеса, че дори и едно магическо отмъщение, включващи вкаменяване, кисели василиски и супер готина мацка – шпионка на безсрочен договор към организацията на Много Лошите Лоши ТМ. Да, няма логика, последователност, систематичност. Просто локва от нечистотии, много черен хумор и от време на време нещо като силно замаскиран трибют към стражата, асасините и въобще симпатичните гилдии на професионалните откаченяци от плоската реалмия на Пратчет. Но не се заблуждавайте от хремавото ми подсмърчане по отдавна загубеното време – забавно е, макар че качествата на поредицата мога да сравня само с преяждане тип откровено насвинване, включващо мега кофа пилешки трупове, десетина мазни пюрета от неясен произход с кафеникава гнус по тях, и някое и друго колсло и нискозахарна кола, щото нали сме на диета преди празниците, все пак. Всички имаме тези моменти, признайте си.

Дали бихте прочели цялата поредица зависи от това каква ви е границата откъм простотии и зрелищни катастрофи с ниска концентрация на литературни качества. Ако имате време за губене, и си падате по леко странни удоволствия, засега визирам само от книжен тип, налазвайте Стоун. Някое и друго кикотене откъм тъпащини, неочакван обрат тук и там, и поредната смяна на сцената, включваща повече от щедри количества заслужаващи си бавна смърт , включваща двойно захаросан мед, намиращи се в особено лошо настроение червени мравки и дълбочка яма от плаващи пясъци, пълнежни индивиди, доста творчески наричани под сурдинка герои – нищо лошо, нищо особено, само задоволително за малкото интелектуално простаче, кротко плетящо поредната гениалност, достойна да стане актуалния статус на Сиромаха, някъде дълбоко във всеки един  уморен от сериозност и зрялост в сивкави багри от нас. И не приемайте нещата сериозно, че тук смъртта очевидно е на някакви много лъскави бонбонки, и не подбира особено по заслуги. Ех, къде е добрия Смърт, къде…

 

Приказка за магьосници, физици и дракон

Геновева Детелинова

19283077

Забавното фентъзи е жанр, разделящ фендъма от десетилетия по-ефективно от брадат чичка с крива гьостерица, клечащ пред мръсен гьол някъде в Средния изток. Според едните това е извратена абоминация, помагаща на разни средно бездарни индивиди да компенсират неспособността си да създадат сериозен сюжет, и вместо това списващи пасквили, с които да свалят разни лесно впечатляващи се библиотекарки от тип Американски пай. Но според вторите, по-умните, по-красивите, по-очарователните във всяко едно отношение (познайте аз сред кои съм🙂 ) – комедийното, саркастичното, хилещото, ебаващото, подбиващото и откаченяшкото фентъзи е най-доброто, което може да се пръкне от един гениален мозък. Да, защото усмивката до уши често е единственото, което прави разликата между девствен до гроб нърд с компютър вместо мозък, и изключително забавен тип, чиито физически качества придобиват точно нулево значение в очите на истинската жена, след като същият успее да я накара леко да се напишка от смях. Съвсем лекичко, разбира се. Можете да ползвате тази вселенска мъдрост както пожелаете, съвсем безплатно от коша с умностите за приятели.

За короната на български Пратчет в сърцето ми безапелационно, или поне с достатъчно количество добре премерени удари по нахалните тикви на конкуренцията, се извисява Калоян Захариев, но Геновева Детелинова спокойно може да се настани на феминистично равнопоставено кресло на кралица току до него, и съвсем мъничко по-високо. Щото сме жени, що. И ако си търсите страхотна история, в която няма размотавания, излишества и клиширани глупости – то безумната комбинация между магьосници, физици, дракон, и ако може да добавя – някоя и друга чаша портоколав сок, е точно вашето нещо, бира, билет за страната Нахиландия, където най-голямата опастност е лекичко да отпуснеш задържащия отходни течности и твърдости механизъм, поради задавящите вълни смях. Въобще пригответе си чувството за хумор и се отпуснете за едно шеметно пътуване между измеренията.

За кого да ви разкажа – за изключително симпатичния гей-адвокат-акула, или еднокраката бюрократична вещица, или доста симпатичния отнемател на остри предмети тип картофобелачки, и самите влюбени до уши в него ползвателки на картофобелачките? Защото до Елизабет, организираща си самопреврати от време на време, обожаващия сапунени сериали сфинкс и физика-крадец с маскирани в меки чорапки ръчички все ще стигнете. Няма да подминете и полу-голите хора на красиви вещоря (как ли пък не), изключително фотогеничния със всичките си глави змей – левент, и неговата класическа тъща, дето със всякакви змии и гущери се е справяла, та с един зет като мед ли няма. А ако всичко това са само мъничка част от второстепенните мутри, представете си какви образи ви очакват в основните виновници за бъркотията по иноземски.

С изключително премерено чувство за хумор и невероятно усещане за идеалното количество думи не можете да сбъркате. Приказката… е доста пиперлива и саркастична история носеща настроение като от ранния Пратчет – защото знам, че по-късните му неща са по-тъмни. Тук вълната на задоволство и лекият емоционален бриз, освежаващ деня ви са гарантирани като торби с фалшиви бюлетини на избори. Но фалшивост няма, нито прозаичност или позьорство,  и то няма как и да има, в история в която намират своето идеално място и суетен дракон, и готин бебо-престолонаследник, и доста симпатичен за управление магически народ, органзиращ си безкръвни публични екзекуции без труп на равни интервали от време за поддържане на обществения дух. Мисля, че мернах и един гигантски вариант на Кличко, който си пада малко бог на едно подозрително напомнящо на собственото ни общество, дето обаче като се събере по малко съмнителен откъм мекост на китките начин с Дионий, ще се оправи. Ей такива са от началото до края, как не сте заровили кикотещи носове в книжката още – не знам, направо не знам.

Войната на цветята

Тад Уилямс

voinata

Ако и вие познавате Тад само от онази иначе много хубава, ако беше орязана с поне една трета в логореята си поредица за Спомен, печал и трън, виждайки хич не малкото, крещящо оранжево томче на издателство Ера, ще усетите лек гъдел в ръката да пуснете тухличката и незабавно да се отдалечите от два дена загубено в небитието време за четене. И ще съжалявате. Загледайте се първо в корицата, нищо че е със цвят на тъжна охра, и не ме интересува дали това е оригинала – някои неща трябва да се подобряват, не всичко го разбират идеално братята хамериканци. Ако ви напомня на малко по-разбираема картина на Бош – няма да се далеч от истината. Както казва Нийл Геймън – не се заблуждавайте, световете на книгите са истински. А този малко повече от останалите. И обитателите му хич не ни харесват.

Ако Оберон и Титания са всъщност истински, макар и нещо като мъртви крале на света на вълшебните същества; ако технологиите са постижими с енергийната помощ не на изчерпаеми природни ресурси, ами на… хм, пак изчерпаеми човешки такива; ако управляващите на онова зад воала на днес са изключително прецизни в жестокостта си садисти, в чийто речник думата човещина е символ на доста елементарна профанщина и нагла простотия. Тогава дали бихте искали да останете под странните ванилови небеса на обитание, напомнящо на нашето по всичко лошо, миксирайки индустриална революция, войнствено викторианство и смущаваща готика? Ами ако нямате точно избор, и както си седите мирно и кротко в хола, отнякъде изскочи изключително по-секси и много по-праснат в устата вариант на Менче – Звънче , а по петите ѝ я следва разкапващо се зомби-гул-аморфно чудовище, което поне на пръв поглед много иска да ви направи на мокър клуб-сандвич – сещате се, черва, мозък, черва? Е, 700 страници не са много, за да се опише това приключение.

Главният ни герой Тео Вилмос е талантлив музикант, но горе-долу дотук спират качествата му. Леко е безгръбначен, трудно обичан от отишлото си семейство, напусналата го съпруга и отказалата се от услугите му група. Първите стотина страници едва не ме отказаха с мрънкането и влаченето по корем наоколо на нашия тъжен неудачник, така че скипвайте пасажите, в които усещате леката влага от сополиви сълзи. Но след това ви чака задушаващ въртоп от сложни политически интриги между домовете на цветните лордове – наследници на великите Оберон и Титания, които са нагли, студенокръвни и чудовищни по размера на низостите, на които са способни, като всички благородници по принцип, и като за капак са елфоподобно красиви до невъзможност копеленца. Мда, не върви правилото за вътрешната красота тук въобще.

Обществото на цветния свят е разнообразно тип генетична вакханалия и усложнено не просто като междувидови особености, исторически проблемации, ами и чисто времево-пространствени изкривявания, които правят сега, тук, и евентуално някога доста разтегливи понятия. Горкичкият ни Тео се озовава в средата на амбициите на няколко властни семейства, най-вече поради подозрение, че е вероятно единствения от много години човек, дръзнал по някакви неведоми пътища да се добере до подстъпите на земята на чудесата с неясни намерения. С времето ролята на нещастното ни протагонистче се усложнява даже още извън нормално приемливото за средно садистичен автор, важността му натежава, но запазва своята функция на липсващото парче от пъзела, ако не и на една от главните фигури в него. И горе-долу бива прецакан по стотина начина на всяка страница, но това са му белите кахъри, строго погледнато от финалната гледна точка на мега гъстата ситуационна каша, от която нашето момче  що-годе се измъква сравнително сух и щастлив. Труповете не приятели не се броят.

Приключението в земята на цветята мога да сравня само с една от най-любимите ми и препрочитани стотици пъти поредици – Маджипурските хроники. Макар че тук няма да видим монументални във фантастичността си събития и места, все пак има град, който би спечелил уважението и на Чайна Миевил; гражданска война, дето ще развълнува всеки почитател на сагрегационната борба на цветнокожите, а метрото в тази малко странно определима откъм технически прогрес страна би впечатлила някой и друг почитател на Глуховски. Въобще Войната е доста добро четиво, което филмирано ще бъде умерено приятен блокбъстър, особено като добавите Джони Деп в някоя роля, вероятно на предводител на местните индианци, влизащи в неравностоен, но изцяло еманация на смелостта, бой срещу хибридни дракони, деца на майката Тъма. Да, има и такива моменти, които просто не си сигурен от къде точно са дошли. Но разпиляните кошмари са винаги толкова достоверни, че започваш да се чудиш – ами ако…

 

Другият сън

Владимир Полеганов

203548_b

Модерната литература е странен звяр – харесва се на всеки, или всеки не я харесва. А понякога и двете са едновременно верни. Моят ум често работи на съвършено различни от обичайното честоти и не открива красотата там, където е широко прокламирана като видима, достъпна и упойваща съвременния мозък. И затова се старая кротичко да се лимитирам до локвичките и блатата, които познавам, без да претендирам за познания по висша модерна океанска литература. С което се превръщам в необоротен и доста тясно профилиран блогър, на който никой никога не му предлага по една торба пари за положителни ревюта. Не, че познавам и един блогър на който да са му предложили и 2 лева, но градските легенди ни държат мотивирани в мечтата ни да бъдем някога нещо подобно на професионални читатели, нали.

И сега ще се опитам да зазвуча като нещо доста противоположно на обичайния примитивен профан или кокошка в чизми, опитваща се да кълве букви, докато си мечтае за кариера в KFC, както обикновено ми се случва щом изляза от зоната си на комфорт. Защото Другият сън е модерен роман, сложна структура, не особено леко позициониран текст, като блок от странен по твърдостта си камък, с гравирани повече от непознати символи по повърхността му, четими само с ниво на сетивност от свръхчувствителност нагоре. Историята е вдъхновяващо различна, наполовина изключителен по мащаба си фантастичен роман за вселените вътре и около нас, достъпни само на една мисъл разстояние, и наполовина фикция на личността, пътуване в тъмните кътчета на душата, затворени зад дебели врати от сюрреализъм, криещи есенцията на творческата лудост и способност за виждане на допълнителни измерения в привидно плътната и уж стабилна реалност.

Нишките се преплитат, сюжетите се омотават около времето и понятието за тук и там. Един мъж живее два живота, но въпреки очевидната фантастичност на втория, не може с лесна ръка същият да се определи като фикционен или допълващ истинския. Въобще думата истина тук не работи напълно в условия на изтънели до почти техническа невъзможност воали между вероятностите. Поради някакви вероятно разбираеми само за мен причини, онзи другият сън на реалността, който ни изглежда горе-долу обективно малко по-нереалистичен, ми напомни като фантазия от Малкия Принц – някак разбираема, логична, криеща под думите онази истина, която ще осъзнаем след време. Реалността си е уж нормална по характер, но ако живеете във вселена на объркана материя и неприложими антифизични закони, вероятно сънищата ви щяха да са подредени, суховати и тихи. Като днес и сега. Животът е странно нещо, когато го живее някой друг.

Интелигентно писане, замислящи идеи, модернизъм и дъх на диаболичност. Е, последното може да го забелязвам, понеже познавам Владо и търся подсказки от добрата мила ноарност във всеки негов  текст, като съживяване на стар, топъл и умен дух, който буди фантазията, но не задължително я убива в порой от кръв и детайлно описана жестокост. Един попораснал Малък Принц, живеещ паралелно и отдалечено, търсейки логиката вероятно на една цяла вселена. А може би вие ще видите нещо друго, калейдоскопите често провокират спомени и позабравени идеи, които може и да не са наши. Сложността е добро нещо, просто се опитвайте да вярвате в не съвсем лесно обяснимото.

 

(Не)сериозно за стиймпънка

steampunk_girl_by_cudeiro666-d5fbeha

С голяма усмивка и уикипедийни познания, плюс активно участие от тип висша класа тролене в специализирани стиймпънк форуми, се получават големи кофи информация за пуфтящия фентъзи жанр, в който доброто старо възпитание, технологиите и вътрешната канализация като осмото чудо на света се срещат в онази уникална амалгама, която ти позволява да простиш някое и друго посредствено изпълнение или плоски герои, защото това е стийм, това е пънк, това е стиймпънк, и е най-най любимото ми книжно зрелище за и без това вихрещата ми се без граници фантазия. Заинтересувахте ли се? Ето тук можете да намерите повече по темата, от моя милост:

http://trubadurs.com/2016/11/05/anna-hells-steampunked-20161105/

А за жените в стиймпънка може да прочетете и ето тук – този път не от моя милост, но как е хубаво да не си единственото същество, което трепка като Менче – Звънче пред идеята за паропънкария, пък…

https://pisatelkite.wordpress.com/2016/11/15/steampunk/

 

Изображението е от http://cudeiro666.deviantart.com

Демон на отмъщението

Тойо Йокугава

elfi-fbs-025x

Фенфиковете са двуостър меч с много опасни краища – твърде внушително множество са предубедените хора по темата, особено когато става за колос на фентъзи жанра като вездесъщия Конан, пък и в интерес на истината – малко са качествените неща, които хем да вървят в руслото на оригинала, хем да придадат някаква идентичност и оригиналност на автора, и да те накарат да си кажеш – „този май от никъде не е преписал, и пак се чете, ех, че хубаво“. И конкретно за този сборник, издаден преди сума ти светлинни години от едно спорно издателство, сбъдващо приключенски мечти с името Елф, си заслужава определено четенето, като моля да се абстрахирате от мистификацията с японския почитател на конаниадата – Тойо Йокугава според различни източници крие доста по-балканското име Йото Йотов. И това в никакъв случай не е лошо.

Сборникът съдържа няколко разказа за младия Конан от времето, когато е крадец, приключенец и оцеляващ хубавец, който не се свени да убие някой и друг несретник, спаси красавицата и я овъргаля в сламата, като помежду другото и се забърка с една купчина демони, които бързичко подвиват опашки, пипала или каквото там си имат, разбрали, че пред тях стои нещо твърдоглаво, непоклатимо и много, много по-страшно от цяла вечност забвение, което може да ги довърши някак обидно лесно, ако му се прииска. Но има и още няколко съкровища, изцяло в класически приключенския стил на меча и магията, разказващи ни приказки за драконови сънища, демонска любов и чудовищни легенди от странни местенца по света. Бонус или търсен финал – усещането за изключително приятна стилова завършеност си е налице.

Няма да навлизам  в подробности за невероятните, напрегнати и напълно равностойни двубои, мъчните битки със същества от обичайно не-човешки и не-съвсем-земен произход, и изключително красивите и също толкова изключително дащни и одарени с всякакви природни екстри девойки, които разпознават алфа – мъжкаря само по миризмата. Ако някога накъде попаднете на това сборниче – не го подминавайте с леко презрително повдигната вежда. Защото Демон на отмъщението си е попадение – много Хауърд с подчертан  класически подход и искрено уважение към героя, света му и правилата му, без упражнения по нарочно оригиналничене или осъвременяване на оригинала. Точно такива са идеалните фенфикове, не си причинявайте липсата им в читателското ви досие.