Разкази от родината

Дмитрий Глуховски

Руската душа е нещо специално, едно такова – необятно, необяснимо, изключително нетрезвено и способно на чудеса от храброст, или от водка, според зависи от ситуацията и наличността, предполагам. Затова и руските автори са едни такива и те – специални хора, с особено чувство за хумор, много концентрирани в действителността си и пишещи изцяло в границите на разбиране на сънародниците си. Или поне така изглежда на един много повърхностен пръв поглед. Не мога да кажа, че съм русофил, но в никакъв случай не съм русофоб. За мен цялата тая работа с изборите на Путин е излишна, просто да го признават за цар и да да се свършва, и без това вероятно е извънземен и само се присмива над ограниченото човешко общество под негово командване, докато чака да го приберат от кораба-майка. Но междувременно Русия се е превърнала с особено гадно местенце за живеене, и то във всяко свое кътче дори и своя огромен мащаб, и напомня на една малко по-различна, но не особено по-приятна вариация на тръмповите щати, които не искам и с крайчеца на окото си да видя. Въобще да управляваш огромна страна е непосилна задача за когото  да е, с изключение може би на канадците, но там така или иначе има повече гори, мечки и сняг, отколкото хора, и предполагам е една идея по-лесно.

Та идеята ми за управлявана от извънземни Русия, като може би едно от най-лесните обяснения за тази откачена многолика нация с адамантиеви черни дробове и пословично прелошо чувство за елегантност (Слънчака, руснаци, рускини, бррр), се споделя и от другаря Глуховски, който намира ключа от бараката на извънземните, крадящи и смазващи под трипръста петичка като за последно братята руси. Така де, доста по-приемливо и някак примамливо звучи невъобразимата корупция да е план за събиране на средства за поправяне на счупени летящи чинии, Газпром да са ексклузивни партньори на Ада ЕООД, а Путин да опложда сестрите колхознички в сънищата им за повишаване на раждаемостта и преодоляване на биологичните ефекти на етиловия алкохол върху мъжките полови органи и сиви клетки. Къде-къде по-успокоително идва всяка църква да е совалка на предрешени като хора хитинести и пипалести промивачи на мозъци, водката да съдържа наноботи за свръх издръжливост на нищета и бедност, а силиконът да е вече в главите на партньорките – кукли, с които да може и да се води някакъв лек разговор за находищата на медна руда или предимствата на чернозема за развитие на хвойнови култури, докато задоволяват базисни нужди.

Не знам кое е по-зловещо: детайлно и обективно – безчувствено описаната действителност на най-близкия ни изток, скрита зад извънземни антенки и дяволски рогца, или суровото чувство за хумор, намиращо твърде добри обяснения и за най-голямата нередност, обезмисляща живота на милиони. Пред вас се е ширнала цяла обездушена нация, и то гигантска такава, пред която сме като жалки миньони, работещи в просто смешни мащаби и в краденето, и в методичното оскотяване и анихилиране на тези с по-малко късмет и повече съвест. Глуховски вкарва в картинката и бързичка война, и технологичен бунт с екселска таблица, и телевизионно не-предаване на първия конктакт с чужда цивилизация, и заразяването на цяла планета от един използван презерватив и бутилка водка, и още купчина абсурди, на които ще реагирате с едно смутено-усмихнато Руснаци! и многозначително поклащане на глава. Защото пред някои неща винаги ще се чувстваме малки, и ако САЩ са достатъчно далече, за да се присмиваме с пълен глас на нечие русо кече и ярко оранжева кожа, то на другаря с вледеняващ поглед, обещаващ на целия свят един изпълнен със звънливо пищене Гулаг, някак не върви да му размахваме юмрук в лицето. Зад гърба може, ама тихичко, бързо и в ъгъла. Руснаците си имат извънземен цар, все пак, кой като тях. Питайте товариш Глуховски, той знае как ще свърши тази история, някъде там в метрото…

Advertisements

Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Сузана Кларк

Елегантността на магията е нещо, което трудно се възприема от актуалните създатели на фентъзийни светове, защото какво по-хубаво от торба с огнени топки, замразяващи светкавици или отровни облаци, които да унищожат противника в океан от болка и писъци. Но какво ще кажете за групичка дикенсови джентълмени, посветили живота си на дебелите и древни книги по философската дисциплина магия, нямаща почти нищо общо с дракони, жезли и нема-минаване-през-тоя-мост-жувотно-такова стандарта, на който някак психологично сме навикнали. Е, поне мистър Норел е от типа на вечния ерген с неясни доходи и завидно състояние, криещ не особено активно почти парализиращия си страх от жени, и отдал се на учене на екзотична дисциплина като магията, в която за разлика от доста други свои колеги – магове има реален талант и успява да измъкне някой и друг заек от ръкава си, колкото и да го счита за недостойно това с практикуването на реални познания. Така де, да не е шивач или готвач, че да прави нещата, за които е учил, хич не е джентълменско, да се знае.

Но се появява един господин Стрейндж, нямащ нищо общо с доктор Стрейндж, макар че не бих имала нищо против и него някак да го изиграе Бенедикт Къмбърбач, който е млад, прогресивен, че дори и активно практикуващ магьосник, и най-лошото – женен, и то дори щастливо с разбираща и подкрепяща жена с характер и индивидуалност. Как с мистър Норел стават екип, когато са родени за архипротивници – не е ясно, но ще се влюбите както в тяхното приятелство, така и в недоизказаната им вражда, макар че пред лицето на всевластната магия такива дребнавости като човешките отношения са от практически никакво значение. Защото злите в тази история не са хора, от човеците стават само временни противници, но от жителите на фейските селения излизат наистина внушителни господари на мрака и сенките, забравили същността си през вековете, и оставили само егото и любопитството да царуват в личния емоционален спектър на свръхестествените същества.

Ще се вдигат трупове на красавици, ще се местят градове на други континенти, ще се издигат пътища, променят природи, огласят замлъкнали статуи, криещи тайните на десетки хиляди престъпления. От илюзии до практическо изкривяване на реалността, заличаване на живот или обричането му на вечни мъки – природата на магията е нещо твърде неподлежащо на описание, но красиво в хаотичността си и възможностите за промяна и оцветяване дори на леденосивото британско ежедневие и закоравелите от безброй поколения колосани нрави.

Сузана Кларк е от онези прелестни разказвачи, които могат дълго и напоително да ви занимават с една привидно класическа по дикенсков начин история, но със щипка съвременно бунтарство на търсещия всички отговори във вселената човешки ум, и това да не ви омръзне дори за секунда. Бележките под линия разказват своята паралелна история, за всичко станало след или по време на основното, чист шехерезадски номер за отвоюване на още една нощ будно внимание от читателите с обещание, че животът не героите не приключва при последната страница, а непрекъснато наднича зад рамото и поправя разказвача си на по-щекотливите места с британска конкретика и възпитано негодувание срещу прекаленото своеволие на фантазията.

Не се страхувайте от обема на книжката, нужен е както трябва на истинския художник, от онази майсторската школа на съимениците на костенурките нинджа, цялата палитра от всички сенки на живота. Обзалагам се, че накрая ще ви се иска да имаше още толкова, защото Норел и Стрейндж, с тяхната изискана магичност и тънко чувство за хумор, внасящи свежа елегантност и някак по-висше ниво на осъзнаване, ще ви липсват в момента, в който погледнете към някои от по-актуалните книги в книжарницата, и пошлостта на блудния объркан дух ви блъсне в прясно нововъзпитаните възприятия. Позволете си една ваканция в света на красивите истории за неслучили се времена в алтернативна магична Британия, за която ще мечтаете с години, отсега да си знаете. И ще се видим в сънищата на феите, знам.

Невестата на змея

Влада Урошевич

За тези от вас, които си спомнят Измислици-премислици с бате Влади само с добро, въпреки наивистичните декори и вероятно малко съмнителните актьорски умения, за които естествено не ни е пукало на онези крехки години, ето ви едно малко пътуване във времето, комбинация между Приказка за Стоедин и Трубадур, с онова малко по-различаващо се, но балканско чувство за хумор и приказен сарказъм, плюс много екшън и забележки за реалността ни, онази грозната, естествено случващата се. Книжката е различна, особена и интелигентна, което не ѝ пречи да е страшно забавна, динамична и откачена на моменти, сдъвкваща приказката и изплюваща я в съвременнността в изключително добро съчетание между ърбън и легендарно фентъзи.

В едно село, някъде на Балканите, един напет змей отвлича местна девойка, и всички са покрусени, защото това балканджийките не се дават лесно на поробители, или ще се бият, или ще умрат, но ще си запазят цветето непокътнато и душата чиста за небесните чертози. Затова и когато братът на девойката тръгва да спасява сестрицата си, повечето му съселяни са на мнение, че в най-добрия случай ще го играе млад гробар, а не юнак – змейоубиец. Само че туй добрата балканска мая си казва думата, и с помощта на няколко спасени по пътя животинки, които стават верни приятели на героя ни, местата бързо се обръщат и късметът изглежда по-възможен. Ако си мислите, че приключение не може да се води само с въръжение от един бинокъл, много мъдър плъх с обсесия към алхимията и тежките стародревни четива, и една оса с активен зъзкащ характер и апетит за медени изходни продукти – то грешите.

И разбойници може да се победят, и харамии да се избегнат, и странни кръчмари и позабравени герои с неистово желание да открият философския камък могат да се погодят, включително и да се поомаят цяла купчина свръхестествени жени с особено съблазнителни форми, щото тука не е историята за невинното овчарче и царската девича дъщеря. И най-вече може да се мине през митницата на Ктхулу и вечните готини и неособено облечени митничарки, и да се стигне до нашата, Долната земя, където стрийптийз клубове, цигани и мутри са го окупирали както… ами, както си е. Боевете в горните земи омайни и долните реалмии на ежедневността са еднакво впечатляващи, а включващите се свръхестествени същества могат да накарат не едно чене да увисне в обожание пред безумието, развиващо се току пред очите ви. Героите са откачени в най-добрия смисъл на думата, с огромно чувство за самоирония и торби със страхотни истории за минало неслучило се, но толкова някак познато.

На ръба между приказката и добрия исторически роман, Невестата на змея е едно предизвикателство към любителите на неизменно хубавите книги, които имат една основна цел – да забавляват и усмихват, носейки спомени и мисли, от които ти става топло и искаш още. За съжаление Влада Урошевич не е написал допълнително нищо подобно, поне все още, и гладът за добре прекарано книжно време ще ви обхване почти неутешимо и незабавно след последната страница. Ама си заслужава, пък, кога ще попаднете друг път на страхотен македонски фентъзист, я.

 

Ангелите нямат криле

Валентин Попов – Вотан

След сборниците посветени на хелоуински нощи, парчета изстинал мрак и пътеки между измеренията на не-реалността, в ръцете ви е последната компилация ужас, излязъл изпод перото – или клавиатурата на Валентин Попов – Вотан. И възторжената възходяща линия на качество, изразяващо се в  пълноценност на героите, оригиналност на сюжетите и непредвидимост на туистовете, тук е повече от осезаема. Когато хорърът ти носи онова специфично задоволство от добре разказания и облечен в тежките лепкави дрехи на писъците страх човешки, ех…

Двадесет и четири ръце се протягат към сърцето ви, и го смачкват в хватката на безмълвния вик, онзи, който бива погълнат от векове атавистични инстинкти да не се навлече злото върху цялото племе. Ноктите на вашето унищожение могат да имат практически всякакъв източник – обсебените ви от нечисти сили собствени наследници, клошарите – пътешественици между измеренията, тотемните животни на един погубен древен народ, прокълнатата душа – предателка на своите или призрака на възмездието, ако и същият да е на заклет насилник, щото понякога справедливостта намира странни начини да достигне жертвите си.

Трупоядни таласъми, кръвожадни самодиви, острозъби русалки, човекоядни бебе-зомбита, немъртви вещици със задължителни зеленооки котки – изборът от средство за унищожение, или спасение, според гледната точка, е повече от богат. Спасителите в интерес на истината рядко идват навреме, ако въобще дойдат. Ако нещата започнат да стават неприятни до степен на гнусни с много крещене – вероятността да се подобрят вече не съществува. Независимо дали сте в дълбините на ада, в дивите джунгли на пропаднала държавица или някъде в бъдещето на подобие на планетата ни, изходът все така се мержелее толкова близък, а всъщност недостижим.

Богове, кралици, твърде жизнена природа или хора с прикрита зад маски безчовечност, а може и обратното – такива, които гордо я веят пред уж по-нисшите в ролята на жертви – можете да избирате своя палач, но не и да бягате от ролята на жертвен агнец. Толкова начини да умреш, да убиеш, да прегрешиш, да измамиш съдбата и нейната равновесна природа. Брилянтно описани пътешествия отвъд и встрани от живота, от смъртта, от реалността. Почти легенди, почти градски слухове, но някак звънящи вярно на вътрешното аз, знаещо най-добре къде страхът живее. Позволете си едно пътуване към себе си и всичко, от което някога в частица от душата си сте били поне за секунди в някой сън от ранни зори.

Игуаната

Алберто Васкес – Фигероа

Някои книги е трудно да се обясни защо са написани, имайки предвид колко болка, злоба и разочарование излитат от редовете им, уцелвайки неподготвените си читатели дълбоко в сърцата. Игуаната е такава книга – ода за ненавистта, различността, жестокостта. Липсата на емпатия, липсата на човещина, липсата на всичко, заради което човешкият ни вид може би е пощаден от висшите цивилизации, ако вярвате в тия работи. Поглед в ума на един интелегентен сериен убиец и насилник, който просто е създаден такъв от обществото…или се е родил такъв, зависи от гледната точка, но не че има значение – ръката на смъртта идва така или иначе винаги ненавременно в живота на жертвите.

Очаква ви хорър роман, с много насилие, обичайно непредизвикано, детайлно описани убийства на животни, хора, същности. Насилие във всяка една форма, сексуално, ментално, осакатяващо. В центъра е неговия извършител – Игуаната. Обезобразен по рождение, с неясни малформации, отгледан на кораби като най-нисша форма на почти безплатен труд. Без идея за родителите, без приятели, без близки под каквато и да е форма, дори и платената такава. Във времена на необразована религиозност и повсеместна тъпота различният бива ползван докато диша, тъй като явно е превъплъщение на злото. Мнозина се опитват да затрият странното създание, но черният гологан трудно се губи, както сами ще проследите в изключително нерадващата се на добър финал история. И ето, че чудовището е създадено, и след беззащитните животни, идва ред на хората, които според тъжната хладина на иначе блястящия му ум, за който на никой не му пука, е време да си платят.

Игуаната се установява на самотен остров, където причаква или примамва странстващи кораби, които потопява с доста креативни и лишени от капчица емпатия начини, прочиствайки екипажите им почти до крак, освен някой и друг уж късметлия, успял да се докопа до сушата, само за да попадне в най-злокобното робство на изпълнен с чиста жестокост и креативност ум. И мъже, и жени ги чака една съдба – да служат за удобство, даже не за развлечение, а просто за по-лесна организация на дните на зловещия им господар. А спасението никога не идва, тъй като пред блестящия, ако и болен мозък на властелина на игуаните рядко може някой да се опълчи безнаказано.

Дали ще намерите логика в мисленето и действията на човек, отхвърлян цял живот от обществото и открил възможност да си върне поне малко на човешкия вид, или дали ще осъдите жертвите, заради техните слабости и прегрешения, някак удобно пасващи на намерилото ги неочаквано чудовищно наказание – това предполагам е въпрос на личното ви удовлетворение от човешкия вид като цяло. Можете да останете само с визията за усетилия се в сила и мощ Квазимодо, който изнасилва, осакатява, убива и оцелява върху планини от трупове. Правилен отговор няма, само оценка за това докъде се простира търпимостта ви към различното, грозното и безразсъдното. Не се притеснявайте, отговорите няма да ви харесат при всички условия.

Магии, дракони и националната лотария – само я миришем…

Едно от личните ми открития покрай сборниците с инди скъпоценности Бляскавите светове бе странния Дейв Хигинс – средно начинаещ фокусник с огромно чувство за хумор, получило своят правилен изблик в настоящата трилогия, иронизираща безсрамно и отчайващо блястящо фентъзито, игрите и лотарийните търкалки на късмета. Да, едновременно. Брилянтно, нали?

Представете си свят, в който при раждането родителите ви избират статусите, все едно създават своя любим рпг герой – със все сила, издръжливост, интелект, късмет и разни необясними неща в сянка. Което би било чудесна идея за всеки амбициозен човек, който иска децата му да постигнат повече в дадена кариера, и ги предназначи за учени, магьосници или войници. Но ако въпросните детеродни субекти са със завидната професия селски или градски – според работното място – идиот,  вероятно десето поколение, и в съответното селение вече някак са открили търкалките на късмета – къде мислите, че отиват всички точки за разпределение за изтърсачето? Да, на късмет, останалото автоматично се наглася на минимум, за да не се получи все пак тъпоумен безмускулен плужек. Ама – забележете говорим за семейство от селски идиоти, на които не им хрумва детето да купува талоните, че да ползват късмета му, и цялата им брилянтна идея отива на вятъра. Така се получава трио глупаци, единият с огромна сила, вторият с огромна харизма, третият с нечовешки късмет, което едва оцелява и се измъква от космически количества бой и класически изтезания.

Всичко върви все така безумно до момента, в който хлапето с късмета научава за разни неща като книги и училище, и му се приисква и то така да им се зарадва, но фактът, че коефицентът му на интелигентност е около нулата, прави това му желание леко невъзможно. Докато къде случайно, къде не, пипва една от търкалките, и печели царство. Мда, цяло – целеничко царство с все замъци, население и..кхъ, кхъ – гадни дракони. Някъде в паническото бягство от същите семейството се набива в невинно селце, където тъкмо се е отворило местенце за семейство тъпаци, и докарва драконът на паша от крехко селско месце и му осгурява дом под формата на зловеща пещера с тролове, вещици и разнообразие от зли гадини с различна степен на мъртвост. Ще кажете – егати късмета, но поне нашето момче ще е живичко до края, докато прекрасните му оскотени родители ги хапват на среднощно драконовско барбекю без сос – мда, профани. Но пък му се налага да тръгне на куест по отмъщаването им, влизайки в пещера с поне десетина нива, в които всеки геймър ще припознае най-скъпите си спомени, свързани с твърде силни гадове още от началото, лоша екипировка, недостатъчно плячка, безумни капани, дизайнерски скрити нива, отчайващи, менящи се пъзели и задължителен кооп. Да, да, и аз цвилех щастливо на всяко ниво, няма да сте сами в странните звуци на задоволство.

Очаква ви едно от най-добрите съчетания между героично фентъзи с резки комедийни елементи, класическа рпг игра от старата школа и сатира на предполагам цялата ни забавна индустрия, въплътена в безумието на алтернативната, подредена и варварско безмилостна вселена на живота, за който така обичаме да четем и гледаме, търсейки изход от собственото си сиво и модернизирано днес. Инди авторите са си истинско първокласно приключение, тъй че отправяйте се по-често на лов за непознати текстове – преживяването е уникално.

Тракийски приказки

Мирослав Петров, Мариела Ангелова

Ако сте се поразочаровали от последното, но според мен страхотно издание, на българските народни приказки, или обратното – в сърцето ви се е зародило едно желание за потъване в още истории от нашенските земи, ама някак с по-героична нотка – то трите красиви албума пред вас могат за малко поне да ви разтушат в нуждата от родна красота. Самите книги не са точно лесно достижими, поръчват се от сайта на фондация Въздигане, които са се амбицирали сериозно да създадат издателство за – забележете – добра българска историческа литература. Похвално, ужасно похвално, имайки предвид, че най-актуалните образци в популярната история от родни писачи са онези невъобразими тухлички за хановете, дето аз лично, признавам, просто не мога да понеса чисто стилистично, а не е като да не съм опитвала. Простото писане е за хора с малко по-ниски очаквания и малко повече мотивация да четат „нещо българско за България“, и общо взето могат да преглътнат патриотичната логорея като бъчве с дядова усуканица. А аз така и ракия, и посредствена литература не успях да се науча да обичам с вътрешностите си. Да, да, знам, може и да не съм опитвала достатъчно и за двете, вероятно, я налейте една и да се свършва.

НО затова пък ги има тези три, засега, красоти, които да ме накарат щастливо да призовавам на бис вероятно двете молекули тракийска кръв, останала след хилядите смесици на сума ти народи, минали през земите ни. Горди богове, смели герои, хитри животни, познати образи, непознати ситуации, и едно потръпване на задоволство от добре предадена и за мен полу-непозната митология. Според мен е крайно време да се съберат тези древни истории от тракийския, старославянския и прабългарския пантеони, ако въобще са останали такива, без да се утежняват с възрожденските подрипвания изпод ятагана, а само да се спре до легендарната точка на едноцифрените векове, и първата прегръдка с византийските усойници. Любимата ми част от историята ни, ако ме питате, и най-достойната за гордеене.

Та тук ви чакат едно приключение с нашенската Бендида – микс между Артемида и Хера, и една симпатична лисица; сватба в Троя и първото проявление вероятно на все повече опротивяващия ми Одисей и приятелчето му Агамемнон, опитващи се да ограбят като последни кокошкари цар Рез – вероятно нашия си Леонидас без 300-те, и история за упорит слуга на слънцето, успял да се противопостави на няколко пантеона едновременно от средно важни богчета, пречещи му на гледката и идеята за шефство на божествена основа – ако се сещате за Херкулес, ама с лък – не сте далеч от истината. В каталога на Въздигане можете да намерите и исторически комикси, енциклопедии, романи, че даже монети и тениски – за всеки вкус по нещо, но най-вече за уталожване на онзи глад за изпитване най-накрая на гордост от произхода ни. Разгледайте и едва ли ще се въздържите да не напълните кошницата с хубавини, аз поне не успявам 🙂

https://vazdigane.bg