Кармила

Втората част от една елегантна и преждевременно загинала поредица от времената преди авторското право, блоговете и въобще май даже интернета като нещо, което може да се нарече бързо – да, толкова съм стара, ни поднася три новели на елегантния ужас, който се случва по-скоро някъде в умовете ни, вместо пред очите ни. Да, правилото за затворения пред злото взор тук не работи – и да го виждате, и да се правите на заспали, то ще дойде до леглото ви, нежно ще отметне завивката, и ще впие зъби и нокти в полу-заспалата ви плът, а оттам нататък – е, това съдбата ще реши. И три кратки истории ще ви напомнят, че да се страхувате понякога е здравословно, понякога излишно, но винаги – малко закъсняло.

Кармила е вариация между Дракула и Елжбет Батори, красиво съчетание между безмилостна вампирка с вкус към красиви млади момичета и черен демон от преизподнята, търсещ да покори невинните души, обитаващи забутаните кътчета на стара Европа, където новините понякога закъсняват за погребенията на тези, за които са предназначени. Древна история, съчетаваща романтичното ежедневие на самотните замъци, чаровните девици, даващи всичко за малко трепет и забавление, и животинския глад на отдавна прокълнатата душа, търсеща и любов,  и изкупление, но и просто вечеря.

Втората история е една болна трактовка на термина вечна любов, разиграла се между кабаретна артистка, болна от туберколоза, нейният съпруг и верен почитател, въздигащ обичта си до невъзможните висини на човешкото себеотрицание, и един лекомислен приятел, промотиран бързо до любовник, който нехайно се отказва от забавлението, току след получената еднократна победа. Ужасът тук е във възможностите на една жена да бъде безгранично жестока и към отхвърлилият я, и към този, който я е приел твърде безусловно, с помощта на цялата времева алхимия, можеща да запази обекта на обожание събуждащ тъмни страсти далеч след момента на смъртта.

За финал ни очаква една призрачна легенда за отдали душите си на Сатаната учители в малко религиозно училище някъде сред земите германски, където възпитанието с пръчка и още пръчка е било толкова нормално, колкото молитвата преди ядене, когато е имало такова за непровинилите се. Но чудовищно е как след години детските страхове се превръщат в трудно за вярване спомени, чиито тъмни краски се отдават на прословутите детски мързел и желание за мотаене, вместо подчиняване на правила, ама понякога все пак кошмарът е верен. Само късметът и приятел, намерен непоискан и даже отхвърлен в нищото, могат да спасят крехкото съзнание на героя от неговото преждевременно присъединяване към призрачната орда на желаещите вечност души, получили я в толкова погрешен вариант.

Три малки новели, три изящни четива за пред камина, на фона на залязващото слънце, в богата библиотека, част от старо имение, пазещо тайните на своите отдавна заминали твърде далеч обитатели. Или поне тази атмосфера ще получите дори в модерните си домове, дори обагрени във светлина и технологии, защото тъмнината на отминалите дни лесно може да засенчи дори реалността, щом има своя правилен подход към сърцата ни. А какъв по-добър портал има от една наистина добра история?

Little book of darkness

Стефан Д. Стефанов

След изумителното приключение Трубадур, издържано по тарантиновски в стил Десперадо среща Джон Уик под погром от куршуми, вой на демонични същества и реки от кръв в няколко измерения и континенти, дойде време и на сборника на Стефан, който ни подарява една малка колекция от разкази на мрака, отворила врати към сенките на тъмнината на вътрешните и външните ни демони – винаги непредвидими, винаги оставящи пищящи купчинки плът. Сюжетите са различни, неочаквани, и понякога силно смущаващи, но онази щипка – е, всъщност едричка шепа екшън, я има нявсякъде и избухва в очите ви с огнен облак от ядрен взрив. Идеалното бързо четиво за корави хорърджии, да си знаете.

Дали ще се намерим насред пустинята в едно кошмарно апокалиптично бъдеще, населено до откат с демонични изроди и озверели подобия на човеци, пред които хълмовете наистина развиват очи, за да се пазят от новите си обитатели; или ще сме в спалнята на една невярна съпруга, невидяла втория си шанс да постъпи правилно в живота, за което ще плати единствената възможна цена; или ще балансираме над полу-потънала гума насред местната река, надявайки се на мирно детство, а получавайки последното си забавление – последните редове на всеки разказ ще ви оставят за секунда без дъх, дали от усещане за поетична справедливост, дали от от ужаса на безсилието, или въздишката на надеждата – емоция винаги ще има.

На стоп по пътя на американската мечта често се срещаме с американския кошмар; зловещият преследвач често се оказва по стокхолмски и мечтан любим, а по един рицар с желязно сърце живее във всеки от нас, очаквайки да направи своя последен ход към твърде леко защитения ни ум. В един неразбираем свят повече от логично живеят неразбираеми души, които се събират и разделят по силата на над-човешки инстинкти; една болница от миналото приютява края на бъдещето, и то не онова навременното, а това, идващо с много зъби, пипала и мрак; а в един несъществуващ замък справедливостта и дълга се срещат на масата на отдавна чаканата разплата, и книгите носят присъдата на всяка грешка и изкупление. Срещу религията се възправя силата на природата, кръвта и миналото, но тази битка, ако и да е красива, е обречена; а смъртта идва винаги отгоре, за някои под формата на розов чехъл, но това не значи, че последните моменти на истинските герои ще са по-малко епични.

И така, ковчеже от движещи се в неестествен ритъм сенки на същества, които са непознати на реалността, но твърде близки познайници на подсъзнанието. Дали ще го отворите е въпрос на смелост, читателска смелост да потънете в дебрите на едно авторско съзнание, несевенящо се да изкара демоните си наяве и да ги накара да играят дивно хоро, от което обаче ще има последици. Още един разкошен подарък за четящите от издателство Гаяна и колекция Дракус, която остава след толкова много заглавия за мен просто блестящ пример за изключителна серия за истинските почитатели на родната литература във невъзможните жанрове. Съберете ги всичките, и може да намерите тайна молитва към бог Ктхулу, скрита някъде в сиглите по гръбчетата им. Или не, с Ктхулу човек никога не знае.

Морето на скръбта

Рий Сьосби

Онлайн игрите са нещо, към което винаги има две основни реакции – или ги обожавате, кълнете се в тях, там са ви приятелите, живота, смисъла, вселената и всичко останало, или ги мразите тихичко, или не толкова скромно, като загуба на време, нерви, усилия, съществувание и реална комуникация. Хм, това последното май е по-скоро описание на Фейсбук от която и да е гледна точка, но отрочето на Зукърбърг е вече самостоятелен субект, и със сигурност има отдавна достатъчно изкуствен интелект, за да насъска тостера и пералнята срещу вас, ако решите да си изтриете профила. Аз лично не бих рискувала, но ако сте по-авантюристично настроени – пишете после колко лошо хапе кафемашината.

Та, игрите по принцип в днешно време вървят честичко и с полезен елемент в книжна форма, или поне в комиксова, нещичко за абстиненцията, която напада след финалните кредити на последната мисия, оставяща не един или двама играча по света в унинието, сравнимо за мен със затварянето на последната страница на наистина въздействаща книга. Като умерено играещ и съвсем неумерено четящ човек разбирам нуждата на студията да си имат и странични златни кокошчици и кравички, от които да съберат някой и друг долар, но качеството на подобни допълнителни проекти обикновено не прости рие земята, ами достига като свредел до ядрото, и излиза някъде в Китай, а там предполагам на всичко дето не прилича на ориз и бамбукови пръчки се радват.

Настоящата книжка е доста странно вдъхновение от доста популярната Guild wars, но обективно погледнато – това е морски пиратски роман, изключително подозрително напомнящ на последния Карибски пирати с все мъртвите кораби със зомби чайки и недовършен екипаж, настояващ за някакво криво отмъщение. Тукашният Джак Спароу не е и наполовина толкова забавен, вероятно защото от един момент нататък му се появяват жена, деца, приятели и прочие, но почва с драматична история за ограбено детство, преминава през сблъсък със зомби другарчета, и финишира в създаването на град на свободните, много любезни и въобще добродушни пирати, притискани от някакъв гад, дето е местния цар и си иска данъците, щото, така де, те са на негова територия. Гад, ви казвам.

Историята е простичка, развиваща се във времето и е просто поредица от сцени, които биха изглеждали наистина добре като прикуъл на карибските обесници, но като самостоятелна книжка, освен ако наистина не си падате по морски битки и пиратщини, трудно ще ви хареса. Героите са готините полу-лоши момчета в стил Косъма, а злите са обикновено алчни богаташи или някакви грозници, живеещи на дъното на океана в полу-разкапано състояние. Бързо четимо и бързо забравимо – и това си има своето очарование, особено ако си имате един пресантимент към морето и момчета с триъгълни шапки и превръзка на окото.

Майстора и Маргарита

Михаил Булгаков

 Единствената книга, след вездесъщата Пипи, естествено, която след затварянето на последната страница, отворих отново отначало, за да изживея за пореден път едно от най-забавните, изкусно съставените и несъдържащи ни една излишна сцена или ред, книги в живота ми, която съвсем честно мога да посоча като една от трите ми любими на всички времена, наравно с Замъкът на Лорд Валънтайн и практически всичко на Танит Ли. Да, знам че това прави малко пренаселена призовата стълбичка, но когато става за книги – как да избереш една, или три, или даже сто – повече си трябват, винаги.

Ако не сте чели никога Майстора и Маргарита, вероятно е, защото някой ѝ е сложил досадния етикет класика, и то руска, и то абсурдистка, и то някаква такава странна – накратко цитирам разни мнения на рандъм хора, за които Булгаков е нещо тежко поне колкото тройната влакова композиция минаваща през мозъка наречена Достоевски, или винаги отчайващо плашещата обемност на твърде многословния Толстой. Нищо подобно. Е, не казвам, че познавам Булгаков в детайли, но Майстора… е изключително забавно сатирично фентъзи, за което не ви е нужна никаква историческа подготовка, макар че ако сте от нърдския тип ще ви се иска да прочетете туй-онуй и да схванете някоя дълбока алегория, ама и без нея ще си прекарате чудесно в компанията на един голям черен кот, един странно зловещ тип с кучешки зъб, един кариран разбойник с много лошо чувство за хумор и ТОЙ, ОНЗИ, дето е всъщност доста читав и справедлив.

Озовавате се в дребнавата Русия, където всеки се бори за службичка, за жителство в столицата, за малко валута, за някоя рубличка под масата – въобще дребни, дребни, жалки хорица се мотаят наоколо, прецакват взаимно, задушават творческите личности, погазват добрите души, и въобще – случва се една нормална и за днес реалност. Един автор, обаче, от онези отхвърлените от местната цензура и подлизурковщина, напипва сюжет – странен и недопустим в анти-религиозни времена – а именно една алтернативна история за някой, който твърде много напомня един конкретен божи син, макар че никога не заявява, че е такъв. История, толкова логично звучаща, че замисля за това как за две хилядолетия е напълно възможно няколко достоверни изречения да се потопят в безкрайната логорейна муза на някой творец, и така да се стигне до най-продаваната книга на всички времена, дето е всъщност според някои най-продаваното фентъзи на всички времена. Но това според някои.

Творческата искра, най-накрая разделила есенцията на истината от допълнителната плява „за обем“, приковава вниманието на тъмната страна на сътворението, която естествено е одарена и с огромно и много, ама много черно чувство за хумор, и тъй Сатаната и неговите приятели кацат в Москва, и я обръщат с хастара навън, от което само ползи ще има. Със забавно руска  „деликатност“ биват наказани по най-меко казано разкикотващ начин всякакви позьори, мазници, измамници, досадници, спекуланти и въобще всякаква гмеж, която по заобиколен начин може да унищожи една душа отвътре, започвайки с това да ѝ отнеме вярата в човещината. Добри герои трудно ще намерим и с лупа, но тъй е и с добрите хора – нищо неправещите просто зловредят по друг начин, знаете.

В иронията на Булгаков има нещо от сатирата на Пратчет – и знам, че такова сравнение може да се нарече и богохулствено, но като се замисли човек над емоцията – тя е същата, усмивка през зъби, поклащане на глава и задоволство след преглъщане на поредната доза горчивина, че поне там някъде нещата могат и да са различни. Ще летим на метла чисто голи, ще се къпем с русалки, ще яздим летящи шопари, ще присъстваме на бал за всички обесници от древността до наши дни. Ще подпалваме сгради, ще обезглавяваме излишества на трамвайните линии, ще застрелваме поне временно злите по душа, и ще пращаме мъничките по душевност по всички точки на матушка Русия, за да не пречат първо на себе си, а после на другите. Ще подмамваме елита на столицата да търчи по бельо наоколо, или съвсем да изчезне, или да походи малко без глава, или без някои и други части. Но всичко ще правим с една огромна усмивка, саркастична, иронична, тъмна и оптимистична наведнъж, че някога някъде нещо може и да се случи, и колкото е лошо, толкова е и за добро.

Прочетете Майстора и Маргарита с отворено и жадуващо справедливост сърце, без путинистични предразсъдъци, без очаквания за висока литература, но и без да си мислите, че това е четиво за плажа – не, не е. Ако искате след това се разровете из разни спекулативни теории тип Какво е искал да каже автора, макар че отговорите на вашите въпроси са вече в главата ви. И не, не призовавам да е поклоните на Тъмния, но пък имиджово книжката доста спомага същият да се поизчисти от разни религиозни дребнавости свързани с рога, копита или просто киселяшки характер. Ръкописите може и да горят, но виж идеите – те не изгасват никога, и все някога и някъде ще осенят правилния човек, и Воланд, Фагот, Азазел и Бегемот, заедно с прекрасната червенокоса вещица Хела – ще са там, и ще подредят поне една времева линия както си трябва. Просто ми е нужно да вярвам в това.

Остриетата на кардинала

Дракони! Мускетари! Кардинали! Магия! Някакви французки работи, дето ще ви харесат!

Накратко – Дюма с нов прочит встрани от основното действие и разкриващо съвсем различни измерения на историческото фентъзи, включващо винаги уместните дракони, които ще ви се стори, че са били насилствено изтрити от историята, защото са твърде умни и яки, за да се занимават повече с жалкия ни човешки вид. За подрастващи и приключенци, за лелеещите екшъна, магиите и казах ли ви за драконите? Европейското фентъзи си заслужава да му хвърлите един поглед, пък било то и само да сте в крачка с тенденциите на стария континент, а ето тук ви очаква малко повече убеждаване:

http://trubadurs.com/2017/05/15/ostrietata-na-kardinala-anna-hells-20170514/

Отделила се от битието тежко, и унесла се в етера на мечтите…

Шити Браун Дж

Уважаеми дами и господа, ще ви разкажа за две книги, които са… те са… всъщност са…

Чакайте, ще почна другояче. Първом – извадете си чувството за хумор. Цялото, да цялото, нищо не запазвайте за черни дни, че ще ви трябва за кафявите настоящета. Значи, всички посещаваме едно малко и обичайно чисто местенце, където прекарваме известно време седнали на порцеланово столче, гледащи замислено някъде в небитието като истинския мислител на Роден, докато перисталтиката ни оттървава от разни ненужности, снабдени с понякога неприятна консистенция и винаги засрамващо ухание. И докато отделяме нужното време в сбогуване с прекрасните ни закуска, обяд и вечеря, честичко работим и за интелектуалното ни развитие посредством я телефон, я вестник, и даже дори и – внимание -книга. Сещате се кой е моя компаньон в избавителските от теглото човешко сесии, но има книги, които не просто са подходящи за тоалетната – те са създадени за там. И ето ви един ярък в задушевния си облак от сероводород пример.

Признавам, дълго време смятах, че такива книги няма. Така де, да напишеш истории за фекалии, явно само за фекалии, и да ги кръстиш със звучната комбинация на хора срали и заспали, и очевидно се омазали, ми се струваше една доста добра шега. Но представете си моето искрено изумление, когато осъзнах, че тези книги са истински, напечатани са, на хартия, разгръщат се и се четат. Кой е автора – не е известно. Кой е редактора – също. Мъж или жена – по-скоро бих заложила на творение от по-силната част на човечеството, като в ролята на половинката, която може да прекара безкрайно много време съзерцавайки личната си кафява купчинка, и даже би си я снимал за спомен, ако е в някоя екзотична форма на Мики Маус, Папата или Звездата на смъртта. Какво, случвало се е. А обещанието за фекален трилър никак не е пресилено – даже е съвсем уместно, ама неочакваният край обаче винаги е очакван. И кафяв, предимно. Виж, за консистенцията има вариации.

Но за какво всъщност разказва превеликият крал на плодовете на отделителната система Шити Браун в младша форма? Дали да ви спомена историята за войничето, което получило апоплектичен удар, защото винаги имало навика да си разглежда ежедневните димящи творения, но неговите гадни приятелчета му отмъкнали безшумно изкуството с една лопата току изпод подопашието, с което му докарали най-огромния шок в живота, карайки го да обмисли възможността за прозрачно ако? Или да ви разкажа за нашенеца в автобус някъде насред пустинята, каран от шофьор, който бил по-малко от склонен да паркира насред пясък, змии и разни талибани, които не прощават на никой бледолик, та му се наложило да попътува няколко километра с плахо подаващо се от главната врата окръгление, плачещо с бледо шоколадовите сълзи на ненавременната диария?

Неее, всъщност перлата в короната е невероятната любовна история на едно момче, влюбило се в своята избраница след като станало свидетел на най-епичната дефекация в историята на музиката, истинско рондо, кресчендо и епопея на забравените за хор и оркестър от цимбали, тимпани и един голям гонг. Сериозно, това Ромео, Жулиета – аматьори. Съвсем друга бира си е да влюбиш в звука на пръцките на прекрасната си жена, и да погледнеш с ново уважение иначе идеалните ѝ задни извивки, съзирайки в тях инструмент, глас и извънземна технология за ароматерапия на стероиди. Ето такава любов си пожелавам да ми се случи някога. Е, точно тази история не свършва подобаващо, но дава ясна поука – не смесвайте прецизна увертюра за женски глутеус с жалка сюита за мъжки дирник, не дава добър резултат.

Иначе, с автора ще се отправите на едно малко хлъзгаво, леко понамирисващо и съвсем мъничко засрамващо пътешествие, което ще ви даде отговори на въпросите дали изящния нос-специалист на Диор може да удържи на мощния плам на блатен български газ от човешки произход; как вегетарианството е основната причина за разбитите от ремонти на отходната канализация улици не само у нас, ами и по света; как се играе полу-седнало хоро с леко замърсена тоалетна хартия за байряк, и два квадрата вече не много бели плочки за мегдан; кой е кода на Хитлер, дето няма да се хареса на никой левскар, освен ако не си падате по надписи на стената с мумифицирани дарадонки; как червеното вино и срещналите ненавременната си смърт семейства прасета ще ви докарат до това да гледате кино прав и изплашен да не се разтвори портала към адските двери точно около вашето любимо изходче – щото ако го наричате входче, този страх явно няма как да ви владее…

Та, това е мъничка част от от цялото съмнително очарование, написано от човек грамотен и интелигентен, ако и с твърде много истории за кафявите водопади. Щото, признайте, всички имаме поне по една такава, особено ако сме прекарали някакво време в Студентски град, но това тук е паноптикум от изпражнителни упражнения по стил, които ако не ви разхилят до сълзи, поне ще помогнат при някое по-запечено положение след месно-млечна вакханалия, или ще ви върнат няколко години или десетилетия назад, когато се случи онова, за което вече не говорите пред приятели, но с особена топлота си припомняте насаме. Сещате се, хайде сега. Дали това е висша литература, кандидат за приз, нещо, за което да говорите с малко снобареещите си приятели? О, богове, не. Но дали е нещо забавно, смущаващо и изкарващо по една крива усмивка, съчетаваща гордост, срам и още малко гордост – о, да. Аз се приготвям за среща с втората част на мултилогията за човещинката в най-фибрена форма, и се надявам да имам винаги една хубава тоалетна чиния под ръка, за онези мигове, когато историите се раждат току изпод историците 🙂

Снимката е от OLX.BG, поздравления на автора за композицията изпълнена със смисъл и надежда в бъднините кафяви…

Шовинист

Тери Пратчет

Още една доза пратчетин за началото на летните дни, които идват с едни торби обещания, и тихичко се изнизват по терлички с първите паднали листа само с шепичка свършени неща, но много, много спомени, окъпани в лунна светлина, малко пясък на неприятни места и едно постоянно леко махмурлуче, заживяло на свободен наем зад слепоочията ви, намек за онези шест текили в повече от снощи. Не, Шовинист не е никакво лятно четиво, ни плажно, ни безмислено и минаващо през очи, уши и други кухини и отверстия. Това е Пратчет, и той е мисъл, усмивка и задоволство, че си разбрал малко повече собствения си свят, докато си търсил истината за някой друг. В случая – отново актуално – ще понаучите нещичко за войните, за бежанците, за армиите необучен, но силно мотивиран от магически патриотизъм персонал, и за най-читавите хора на планетата, които се оказват пясъчни главорези, и ако ги наречете някога читави в очите, вече вие очи едва ли ще имате. Имидж, все пак.

Там някъде във водите, които имат малко повече самосъзнание от суперкомпютъра на Адамс, само дето имат и малко мръснишко чувство за хумор, изплюват на повърхността си парче земя. И като всяко парче от нещо, което е смятано досега за отдавна лимитиран и разпределен ресурс, привлича внимание. Погрешното, свръх погрешното внимание. И тъй като войните се нуждаят само от повод, а не от причини, ето ти началото на един от най-драматичните военни конфликти в света на диска, който не се разгръща до не знам коя си мултиверсна война поради наличието на Стражата. Да, онези безподобни, безогледни, безописателни лица от естествен, неестествен и няма-такъв-произход-момче видове, сред които това зомбита, вампири, големи, джуджета, водоливници, напиши тука някаква странна гад и е тя – си намират дом, приятели, любими и пълноценен, изпълнен с емоции и смисъл живот. Та тези прекрасни…ммм, нека сме любезни и недискриминиращи – хора, са това, което спира великата империя Клач да нарита малко замърсения долен изглед на Анкх-Морпорк – най-богатият град, който няма никакви пари.

Естествено, че ще имаме много Керът – така си и трябва, на кралете, дори и онези, които биха те пребили съвсем дружелюбно с тритонен орк, само защото си ги нарекъл така, си им е нужно време и място да организират първата ФИФА за подрастващи престъпници и съвсем пораснали си главорези. И доста Ваймс – къде без скалоликия рицар на закона и поопърлените от развълнувани дракони, озовали се подозрително близо до парадни дрехи, перца. Но най-вече – Ветинари – еманацията на всевиждащото око, идеалния политик, абсолютния едноличен монарх, шеф на ЦРУ, ФБР, МИ5 и онези служби, дето не сме ги и чували, въпреки че са някъде там, взети заедно. Ако някъде има кастинг за госпожа Ветинари да знаете, че ще наритам всички участнички в него до пълно лицево и мекодупесто посиняване, защото Хавлок си е мой. Да се знае, подчертавам, да няма после неуместни ситуации със запретнати ръкави и лоши женски погледи. Но да се върнем в напечената обстановка на току зародилия се шовинизъм, патриотизъм и разни други силно заразни болести, които даже света на свенливата костенурка не са подминали.

Местният луд учен-изобретател, и очевидно алтер-его на Леонардо да Винчи ще измайстори едно стотина оръжия за масово унищожение, меко превърнати в безобидни белачки на картофи и четки за зъби от доста пацифисткото и плашещо се от дивия свят Куирмово съзнание, но не и преди да ни запознае с подводницата с педали, и да ни преведе през странните водни течения, често бомбардирвани от буреносни кревати, смерчови торти и много неприятните вихрушкови консерви с местния еквивалент на риба тон. Ще се запознаем с малко политически интриги, ходове и чисти чудеса, които ще накарат всеки студент по политология да си води бясно записки по гениалност; ще се опитаме да водим разследване, анти-разследване и нещо де хич не е разследване по правилата на всички сезони на От местопрестъплението, още преди същото да се е щукнало в някоя сценаристка глава; и ще се опитаме да намерим жена на Ноби… или да открием жената в Ноби…. каквото дойде, в неговия случай.

Поредното чудовищно добро забавление и задъхано приключение, в което се усещаме на последната страница, че тука май малко имаше политически фарс, и недоволство от нечия политика, и въобще май ни пробутаха доста политически работи, на нас, аполитичните читатели, но знаете ли – ще ви хареса, до последния ред, защото понякога зад кулисите нещата придобиват смисъл и очарование. Но не бързайте към парламента, поне докато някой водоливник не се размърда пред погледа ви – малко здравословна лудост винаги е нужна на занимаващите се с обществена мръсотия, повярвайте ми.