Последните българи

Делиян Маринов

cover-web

Това е една доста по-различна книга от обичайно харесваните от мен – няма много приказност, освен един-едничък змей; чудовища не излизат от ада, разкъсвайки невинни щедропазвени девойки по пътя си, и никой не размахва мечове, и не летят глави и вътрешности във весел карантиен дъжд. Тук злото са самите хора, новото време, тоталната липса на емпатия и прогресивното изменение на личността под влияние на все по-трудно контролираната технологична отчужденост. И от редовете на тази малка книжка се изливат тъй пълноводни реки от болка и горчивина, че даже кървавите водопади на Баркър смирено църцорят встрани. Защото хората сме и си оставаме най-големите чудовища в мрака.

Селата са мизансцен за какви ли не извращения и престъпления от глад, алчност или простичка низост. Няма дявол да нашепва в ухото, нито демон, ситнящ по ъглите на затегната пентаграма – злото е вътре в децата, в родителите, в братята и сестрите, в така пазеното за поколенията имане и имущество, за които или на никой не му пука, или им пука на погрешните хора с обичаен мургав цвят на кожата и без всякакви скрупули или възпитана способност за съчувствие. Криминалните хроники на стотици, вероятно хиляди насилени, ограбени и убити остатъци на последните трохи селска чест, без каквато и да е ирония в думите ми, оживяват, или по-скоро – умират по страниците на летописа на едно бездействие, оставило миналото да гние в мъки тихо и кротко, докато настоящето упорито гледа встрани. И горчи, бе хора, горчи… но не променя, истината си е там, и вчера е била, и утре – но желанието ни за промяна просто го няма, и не се появява.

Истории истински, злободневни, жестоки в обикновеността си, ровещи в стари рани, грижливо отлагани отмъщения, нови грехове и пълна безпардонност към чуждите нужди и болка. Всички вземаме без да дадем, и… това е. Да се трогваме отдавна сме се отучили, знаем че пътят е само напред, и плащаме цената за скъпото пътуване със забрава. По пустите улици дреме едно цяло отминало време, преклонило тъжно глава пред новите си събратя, които тепърва ще унищожават материята по правилата единствено на спазената посока – напред, напред, и само напред, без поглед към оставените стъпки в пясъка. Призраците на последните българи чакат в останките от техния жизнен смисъл, и могат само да ни огорчат. Но да ни променят, или събудят, или превърнат в добрите бели хора от приказките – едва ли. Прочетете тези истории и поне признайте, че реалността съществува точно толкова грозна около нас, колкото не може да ви разкаже и най-отвратителната история на ужаса. И сами решете – хората дървета ли сме, или глухарчета…

Пламтящото съдилище

Джон Диксън Кар

4958.max

Мистерията на затворената стая е онзи поджанр на криминалетата, който вдъхновява най-силно малките сиви клетчици да поработят малко извънредно извън обичайните им задължения около поддържането на що-годе нормален живот. Особено ако в историята се намеси един тих повей на неестествени сили, търсещи слабите звена на реалността, за да се набъркат в делата човешки и донесат достатъчно хаос, за да преобърнат фатално не един живот. Какво ще кажете за древни вещици – отровителки, котешки амулет на Баст, армия от живи покойници и черни магии, вдъхновени от Сабат и древните богове, плюс един непрекъснато изчезващ труп, оставил след себе си значително наследство? Да, заслужава си всеки ред.

Пламтящото съдилище е специална организация за борба с тъмните магьосници – отровители, тъй като отровата се е смятала винаги за много женско, и естествено сексистко заради това – страхливо и нагло престъпление, заслужаващо далеч по-сурова присъда от обикновеното човекоубийство, под формата на сложна комбинация от самостоятелно затриващи наказания, като отсичане на главата, изгаряне и побиване на кол едновременно, да речем. Но нищо от тези изтезания не дава достатъчно дълъг резултат, тъй като едни и същи злокобни физиономии се появяват и във френския двор, и в италианските коптори, и в германските бюргерски домове, вадеща от съндъците си една и съща чудовищна магия с много арсен и беладона. И ето, че в едно  имение в американската провинция, населена с потомци на стари европейски родове, патриархът на семейството умира в мъки сам, в затворена стая с предполагаеми призрачни изходи, привидно само в компанията на една стара котка, споделила съдбата и отровата на господаря си.

Подозренията плъзват по-буйно от чумави плъхове, и всички на пръв поглед са не просто виновни, а изключително мотивирани и зловещи във вината си, покрита с лек филм от мистика и недоизказани страхове, че всъщност говорим не просто за сравнително хитроумно убийство заради наследство, а за древен орден на немъртви вълшебници, ходещи мъртви и тайни проходи в самата тъкан на материята. Един ръкопис от доста извратен последовател на Поаро, опитващ се да изследва злата човешка природа от прекалено близо; една поразителна прилика със снимки от преди стотици години, и възмутително подозрително поведение на всички замесени в една малка стая, всеки с алиби и мотив едновременно, плюс кълба от тъмнина в миналото им – и коктейлът от безумие и нелогичност е готов.

До последната страница няма да сте сигурни дали четете криминален или призрачен хорър роман, даже до последния ред, след който ще сте още по-малко сигурни – самозаблуждение, душевна травма, или нереалното те гледа с огнени очи от прашния ъгъл на тавана? Всичко получава достойното си обяснение и логическа последователност, но сянката на съмнението не се вдига на финалната сцена на разкритието – даже става някак по-плътна, лепкава и душна върху знаещите от къде да не отвръщат поглед. Красива прокоба владее едно лукаво местопрестъпление… или само отваря вратите към едно нашествие от неживи слуги на рогатите богове на мрака? Въпрос на гледна точка и трошица вяра.

Алиса в небеса от диаманти

halloween-video-games

Алиса – малкото момиче с голямо въображение има мнооого тъмна страна, за която не искате да знаете. И аз не исках. Но така се получи, че ми се предостави това съмнително удоволствие, и реших да ви заразя с гнусното познание. Внимание – следният материал не е за тесногръди лица без чувство за хумор – очаква ви нещо умишлено брутално, цинично и унищожително изродено, но да бяхте видели изходния продукт… Основната цел е да се захилите и да си кажете – добре, че не ги чета аз тия глупости, и да се удивите от цветистото ми многословие. Ако не успеете – проблемът си е изцяло ваш. Между другото това ще си го сложа като фирма – „Ана Хелс – четене на простотии, които вие не трябва да четете никога и разсмиване на народа с гнева си по изгубеното време“:

http://limbo.bg/alice-books-review/

Тринайсетата приказка

Даян Сетърфийлд

4589.max

Готическите романи са онзи специален коктейл с абсент, който, ако е направен както трябва, ще ви донесе сладостни видения на ръба на съня, а не обичайните леко меланхолични кошмари и лека вина от незнанието докъде точно си стигнал в осъществяване на скритите си желания наяве. Модерните готически романи са още по-трудно за писане и правилно възприемане нещо – авторът им трябва да почувства отдавна затихналия вятър на една епоха, когато тъгата и различността са разяждали душата на цяло едно поколение от творчески мислещи сърца, вероятно последното такова. Но опитите не престават, и неразказаната приказка с пореден и умишлено злокобен номер 13 не е никак лош резултат от нечии усилия за разбуждане на вдъхновението в мрака.

Атмосферата е почти изцяло сякаш вдъхновена от Брулени хълмове, въплътена в рушащ се пищен родов замък със странни обитатели, практикуващи инцест и физическо, че и аматьорско психическо насилие, само за закуска с такъв размах, че неволно се оглеждате през рамо за някой от Ланистърите. Червенокоси красиви деца с призрачни усмивки тичат из запуснатите зали, помнещи стар разкош; верните слуги кътат повече тайни и от господарите си, а последните изчезват волно или неволно сред фонтани от кръв и вътрешности, или просто в резултат на добрия стар лунатизъм, плод на очевидно твърде близките отношения на поколения първи братовчеди. Мистерията се свързва в неравностоен брак със свръхестественото, и една обичайна човешка драма придобива черните изпити окраски на Бъртънов сън на ужасите. Но някак по-топло, като камина, бумтяща с весели пламъци в библиотеката, насред мъгливата английска провинция в ден с особено тъжащи небеса и тихичко скърбящи призраци в прашните тавански ъгли на спомените.

Тринайсетата приказка е неразказаната история на живота на известна писателка, чиято лична трагедия превъзхожда в пъти и най-големите препятствия и приключения, през които са минали собствените ѝ герои. Открехва се съвсем леко вратата към магичния свят на близнаците, претърпели загубата на онази частица душа, която боли много повече при тези, на които се е паднала на една ръка разстояние по рождение, отколкото на повечете единично доставени на този свят хора, които усещаме липсата на онова +1 някак по-примирено. Обяснението на всичко идва много тихо и почти без думи, само с поглед, една закъснала усмивка, и затъмнени огледала, в които собственият образ може да е и обвинител, и палач на виновната душа.

Мънички тръпчици по кожата ви следват всяка следваща страница, разкриваща една реалност, потънала във воали от мъгла и отчуждение до степен, че редовно мислещият разум на съвременния човек да не може да го възприеме като естествено възможен. Разкритията, изпълващи полетата на всяка следваща страница ръкопис, собственост на една половинка от цяло, на която ѝ е било отказана целостта само за часове, смущават, объркват и водят самотата за ръка в стаята, оставяйки я вперила поглед пълен с дъждове през прозореца. И на последната страница, затворили едно загубено писание и положили в земята участниците на една приказка наяве, една – единствена въздишка прогонва мислите за рационалност и консумация за достатъчно дълго време, че да си спомните усещането за загубеното +1. Или ненамерено още. Загубата на душата явно е единствената липса, която не може да бъде задушена завинаги…

Войните ги започват неудачниците

Вадим Панов

voingizaponeud3

Руснаците го могат тоя почти магически номер да ми направят такова ърбън фентъзи, че хем да не принизят вълшебните същества до нашето противно мъгълско ниво, хем да им вменят такава обосновка на действията, че и за човешките възприятия да има някаква логика, плюс че динамиката на сюжета на братушките е винаги в пъти по-прегаряща индикатора за екшън и вълнение, с който разполага и най-обръгналия на хамерикански изродщини читател. Та очаквайте нещо като Лукяненковите патрули, смесено със Амбъровите сенки на Зелазни, експлоадирайки ви в лицето като най-добрия Бонд срещнал в интимна близост Мисия невъзможна, под режисурата на Тимур Бекнамбетов. Пеперудите тръгнаха на ята в коремчетата ви, нали?

Приемете за момент, че цялото онова мъмбо-джъбо за древните цивилизации е вярно, и то не просто древни в смисъл на Атлантида и Му, ама тия преди тях. Да, сериозно, наистина ли толкова тесногръдо и тунелно вярвате, че ние сме единствените във Вселената, Галактиката или даже на собствената ни планета? Простата сила на еволюционната логика и обичайната ни каръщина ме карат да вярвам на техно-теософите, твърдящи че истината за произхода на вида ни се крие в нечия лаборатория плюс щипка късмет, вместо по волята на едно необяснимо същество… Макар че двете теории не се изключват въобще, ако вземете да се замислите едно по-задълбочено. Стар трек и Вавилон 5 си остават най-елементарните обучителни модули за междувидова етика и открехване на миниатюрно процепче към истината за нещата. Оригиналите, естествено, новите версии са си… нови, за консумиране и забравяне в тоалетната. Но това е друга тема.

Да се върнем на собствената ни земя в що-годе настоящото време. Останки от старите господстващи цивилизации се крият в сенките и управляват всичко, което сметнат, че им е интересно за управление. Не, не е целия свят, защото е скучно и не го заслужаваме, ние, човеците. Над-човешките раси са се окопали естествено насред сърцето на матушка Русия, където е най-забавно и уважително към величието им. Хората сме слепи и глухи около тях, заради класическия ефект на гламура, ама ако ме питате мен – и заради обичайната човешка страхливост, която прилежно извръща очи от всичко, което изглежда дори малко опасно и съмнително, и има непосредствена възможност да ни се запали д-то от него. И насред нашата реалност истинските господари на света започват война заради власт, магия и… любов, отхвърлена, измамена, неудовлетворена. Винаги търсете жената, независимо от биологичния ѝ вид.

Покрай магиите се отварят още една купчина криминални нишки, в чийто свръхестествен произход не се и съмнявайте, макар че на чудовищност имаме какво да научим старите си братовчеди от другите генетични комбинации на приблизително човекоподобния вид. Героите са малко, и по правило – безкрайно симпатични, безразсъдни и най-важното и отличителното от всеки американски протагонист на тяхно място – много, ама много искат да са герои, дори с цената на живота си. Ето това е най-уникалното на руските протагонисти – те удрят меки задни части в тавана пред предложилата им се възможност да са уникални или дори да се докоснат до уникалността, а не се свират като англоговорящите си събратя под масата, жалостиво мрънкайки „Ама защо аз?“. Сериозно, вие от кои сте? 

Моля, моля, не бе обвинявайте в русофилство, путинизъм или други заразни болести от почти сексуално – венерически произход. Във времена, когато да знаеш руски е не просто рядкост, ами даже обвинение и причина за експедитивно разпъване на кръст под сурдинка, аз скърцам със зъби от яд пред планините великолепни руски автори, от чиито трудове мога да различа само тъпата дума за моливче. А знаете ли колко често се използва? Точно, на никой фентъзиен герой никъде никога по никой случай не му е притрябвало моливче. Затова отварям винаги едни ей такива огромни очи като паници, сякаш съм наизлязла от някоя история на Братя Грим, и се нахвърлям необосновано жестоко на всяко руско фентъзийно чудо, защото почти без изключение си заслужава, и то много.

Конкретно за Войните трябва да благодаря искрено на Temz Arabadzhieva, която ми отвори очите и ми помогна да не пропусна едно по майсторски изпипано, фентъзийно – ърбанистично, модерно и все пак – по руски класическо четиво, което ми докара онази специфична усмивка на преяла пчела – майка след срещата ми с наистина добра книга. Да, усмихват се пък. Това е книга и за почитателите на бързите книги, и на вълшебните книги, и на екшъните, криминалетата, комедията и даже – любовните трепети. От всичко има в перфектна пропорция, раждащата чисто и просто гениалното чудо „Добра книга“. Стискам огромни палци да видим и останалите части от света на Тъмния град, които не се съмнявам ще отвеят отново предразсъдъците ми към магичното в реалността, щом са написани от правилния по мислене автор. И си търся магия за мигновено научаване на руски език, ако я прочетете в някой древен манускрипт – не бъдете зли, споделете с тъжното малко момиче, знаещо само какво е тая проклетия карандаш… 

Даровита, Огнена, Лазурна

190532_b182475_b174559_b

Женското фентъзи нанася своя съкрушителен удар върху мъжествените касаплъци на Мартин, Абъркромби или който там брутален пич с минимум уважение към главните си герои се сетите. Ударът е много прецизно нанесен, винаги под кръста, с усмивка и много, много женска лигня, емоционалности, размисли и рев, рев, рев… Сега, има и жени автори като Танит Ли, Робин Хоб или Урсула Ле Гуин, които те омагьосват с точно две изречения, и те карат да препускаш безумно по страниците на творенията им, пиещ напълно безразсъдно от приключенията на книжните герои, така далечни от ежедневието, но и някак толкова близки до сърцeто по абсурдно приказен начин. Но така и не мога да хвана вяра на уж възпитани в коравост женски създания, отгледани във физическо, ментално или социално насилие, които се спъват на всеки храст и реват под сурдинка за тежката си съдба. А красавиците на Кристин Кашор са всичко друго, но не и устойчиви и възхитителни в силата и могъщестово си дами. Да, аз съм от феновете на Злата кралица, не на Снежанка, каквото и щете да ми говорите кой бил добрия в оная приказка.

Даровитата Катса, магичната Файър и хладната владетелка Битърблу са предполагаемия мечтан екип от фентъзийни героини, които ще отнесат умовете и сърцата ви някъде далече, далече… но без мен. Всяка книга започва прекрасно, с уникална завръзка за събитията, напомняща най-добрите приключенски романи, плюс един нежен туист в съдбите на главните героини, които без изключение са и умопомрачителни красавици. Но нещата много бързо и дълбоко потъват в блатата на романтичния розов роман със свръхестествени елементи, щом коравите хубавици останат насаме с някой странстващ мистериозен мъж, лошо момче, или поне някой суров принц, с обветрено от тежкия живот лице.

Даровита започва като шпионски трилър в условия наподобяващи Огън и лед, Огнена – като екзотична приказка за вълнуваща магьосница – покорителка на умове, а Лазурна – като въртоп от дворцови интриги и съзряването на заклетата кралица, достоен потомък на един същий Харун ал-Рашид. Но добрите начала и специални сюжети срещат любовта, и после стават разни неща като от поредицата Арлекин, за която може и да сте чували някога, някъде. И белите конци идват да съшият по-скоро непретенциозни, ако не и посредствени в развитието си истории, с признавам поне една щипка пиперлива оригиналност, каквито спокойно можех и да си спестя. Но книгите са също така и изключително лесно четими и завъртащи те в сюжетни гордиеви възли – да, предвидими, и понякога дори махленски, но все пак – интересни по един обичаен начин, който ще допадне на всеки читател без особени очаквания. Та, ако сте от феновете на приказността, приключенията и любовта – това е вашата поредица. Пък ако искате нещо повече – запишете си – Ле Гуин, Хоб, Ли…

 

Приказки между два свята

Георги Панайотов

10413367_1058173880888488_5392307794907389909_n

Може би съм го познавала – учили сме еднаква специалност, в един и същ университет, и горе-долу в един времеви период. Поне сме се разминавали, дори може и да сме си кимнали, или просто срамежливо усмихнали в някой коридор. Но не сме познали, че сме от една порода – от онези, мечтателите в ноарното, фентъзийните бленуващи за неосъществени възможности и философите на неразумното. И е вече толкова късно да опознаеш близката душа, когато същата е отлетяла в онези земи, където мечтите се сбъдват. Но остава един пост мортем подарък, докосване от отвъд, тъкмо навреме да прегърне тръгналите някак своеволно сълзи на съжаление пред невъзможностите.

Приказки между два свята е елегия за живота и смъртта, и сделката, която сключваме с който и да е от боговете на съществуванието. Не можеш да не се замислиш дали нещо в нас не предчувства точния брой на оставащите прашинки в часовника на пратчетовия душесъбирател. Разказите са по-скоро миниатюри, размисли и разговори с нещо отвътре и нещо отвъд, комуникиращи на ниво, осезаемо само в ъгълчетата на самотното подсъзнание.  Меланхолични и замечтано реещи се над повърхността, устремили поглед към висините, дълбините, целия безкрай на живота, след който има само вечност. С лека усмивка и малка горчива бучка в гърлото проследяваме истории за призраци, дяволи, вълшебни места и създания отвъд реалното, извървявайки всяка крачка по пътеката на сбогуването със света натежали и едновременно лекокрило полетели от красотата на съзиданието, намерило своя временен съсъд за сътворяване на смисъл.

И пак се вглеждам в снимката на задната корица, и си задавам онези най-тежки думи, някога измислени на който и да е език – Ами ако само, някак си, можеше да … Подарък за душата е тази малка книжка, парещ мехлем и утешаваща глътка хладен въздух, идващ от сърце, туптящо някъде невъзможно във всемира. Ако само, някак си, можеше да…