Мечът на истината

Тери Гудкайнд

Тази поредица има едно огромно предимство пред почти всяка многотомна епика, издавана у нас, а именно – завършена е, книжните ѝ тела са еднакви по височина, имат чудесни черни гръбчета с елегантни мечове върху тях, които стоят идеално върху всяка библиотека, независимо от вида на читателя им, и правят общо взето добро впечатление на гости. Е, събират прах като всяка друга книжна вакханалия, но все пак са елегантни, дори и в неравномерността на дебелината си, и разделянето на някои заглавия на две части, което между другото е доста удобно за четене. Та, ако искате една красиво изглеждаща поредица, която да заеме удивително централно място в дневната ви – това е една от тях. Какво питате, а? За какво се разказва ли? Героите читави ли са? Авторът добре ли се е справил? Вярно ли е, че от един момент нататък само лесбийки и бдсм става цялата работа? Уф, мислех, че ще ми се размине този път. Но добре, хайде, поискахте си го сами.

За мен лично има смисъл само от първите три – четири книги, съставляващи вероятно оригиналната поредица, разтеглена до неузнаваемост от чисто комерсиални подбуди, както се е правело от зората на книгописането досега. Историята всъщност е доста добра в основата си – разделени светове, ограничени магии, призраци, дебнещи в промеждутъка между реалностите. Един е избрания, неподозиращ за силите си, отключващи се при добър катализатор под формата на красива жена с бойни възможности и може би най-яката свръхестествена способност, за която съм чувала – изповядване чрез докосване, подчинявяне и поробване до смърт. Само си помислете какви прекрасни неща ще свърши един Изповедник в родния ни парламент, или във всяко едно полицейско управление или съд. Въпреки, че влиянието на сериала върху образите от книгата ще ви е силен, всъщност Ричард е доста по-мъжествен, Калан – по-женствена и трогателно неоправна, Зед – доста по-нормален тип, а Рал си е тъмен белокос елф отвсякъде. Но мацките в червена кожа са си мацките в червена кожа – порно архетипът за строга господарка е универсален.

В първите книги имаме сюжетът на израстването, осъзнаването, поемането на отговорност, влюбването, приемането на промяната. Всеки има своята сериозна мотивация, лошите включително, но си заслужават креативните жестоки финали на животите им до един. Имаме няколко паралелни сюжета, които се свързват красиво на панделки, пълни с магия, кръв и битки. От всемогъщия магьосник, през божеството на смъртта, агресивните завоеватели, възползвали се от възможността за почти безболезнено придобиване на ресурси и организиране на кръвожадни забавления, до обладания от демони мистериозен садист с ориенталски нрави – противниците са до един заслужаващи си. Плюс ордените на сестрите на светлината и мрака, които са си чисти окултни шайки с особена любов към садо-мазото, неотличаващи се кой знае колко от морещиците, с изключение на вида на аутфитчетата; чудовищата, бойните племена и остатъчните стари магии, надживели създателите си – атмосфера да искаш, напрежение, идеи, обрати. Но какво се окъква в крайна сметка?

Ако имате една брилянтна идея, но я повтаряте докато всички около вас започнат да повръщат на подозрително равни интервали от време – може би е време да се замислите да не би случайно да има такова нещо като пренасищане, и ако всеки път слагаш заплаха над света, отвличаш някой от героите си, на друг му отнемаш паметта, и ги оставяш на противоположни страни на картата, гледайки им сеира как ще се съберат, докато агонизират от болка, разкъсват се от съмнения и общо взето практикуват всичките петдесет нюанса на недоброволно страдание – може би в някакъв практически лесно идентифицируем момент трябва да спреш таз простотия. Не, не да добавяш сексуално напрежение и още и още от същото, а просто да спреш. Ако четеш книга от поредицата веднъж годишно може би преживяването би било доста по-различно, особено ако си в подходящото настроение и си чел коренно противоположни книги, но една след друга идва много нанагорно, пресищащо и саркастично-недоволно на моменти. Та, общо взето – добра колекционерска придобивка, за читателска такава – не съвсем, напълно и изобщо. Ама много красиво стои на рафта, признавам.

Advertisements

Трансформации

Благой Д Иванов

Ако ви се четат добри хорър истории, достатъчно различни, за да може поне една да стане ваш кошмар, или най-малкото достатъчно ярък спомен за някое и друго десетилетие, то Трансформациите си заслужава един по-задълбочен прочит, ако и да се вдъхновите за нещо свое, изпълнено с писъци и претръпната болка. Колекцията е малко странна, но като се прочете встъплението от автора – нещо, което всъщност много хора активно избягват, ще разберете че това е ретроспекция на 20 години творчески път с всичките му криволичения, експерименти, провали и спорни моменти. Дори и само за това е безкрайно интересно за всеки влюбен в книгите да разгледа като на длан как един творец еволюира, как променя начина си на писане, на изразяване, на степен на страст, вложена в една или друга натрапчива идея, започнала своя опърничав живот на хартия… или на монитор, според зависи.

От истории в стил Р.Л.Стайн до по-скоро психологически хорър на изтерзаната душа, като се премине през не една абстракция на тема болка, ужас или необясним страх – пред вас се разстила една магическа покривчица с различни по вида си отрови за фантазията и сънищата. Червеи, мравки, зомбита, вампири, древни сили на злото, садисти, канибали или просто много, много гадни типчета с впечатляващи способности в областта на приложната жестокост – варианти на смърт бол, и никоя няма да е спокойна, тиха или мирна, защото нима го заслужаваме? Пътуване из мрака, из тишината, в паузите между писъците с цяло гърло. Всяка спирка носи ново изпитание за клетките, отговарящи за реакция на необоснована агресия с осакятаващи последствия, а на финалната дестинация може и да има светлина в тунела, ама по-скоро ще ни  чака още мрак с качулка, аморфна тъкан или може би просто ято от смилащи, ледено – остри зъби без опция за потъване в безсъзнание.

Забавни по страшния начин, откровени по болезнения и смущаващи по най-личния – историите на трансформациите на злото са онзи тип, който трябва да се чете на светло и шумно, но все пак сигурно място. Иначе нито сън, нито безписъчен контакт с непознати за много дълго време ще ви очакват, да си знаете.

 

Рокамбол

Понсон дьо Терай

Ако някога сте чували термина булеварден роман, то знайте, че не се е пръкнал специално да отрази псевдо писаниците на разни амбициозни хубавици, които знаят, че ако прострат мръсното пране на всичкия ни вмирисан хайлайф пред погледа на овълчени простосмъртни, ще съберат достатъчно жълти стотинки, за да си направят нов чифт бозки. Всъщност правилната терминология е файтонджийски роман, тъй като малките книжки – подлистници на вестници, са били основното забавление на древните бакшиши от време оно, докато си чакат поредния клиент. Рокамбол е класическо четиво за управляващи каруци и коне индивиди в елегантния Париж, пълен с крайни емоции, диви обрати, неподозирани жестокости и задоволяваща справедливост с малък туист за онези с малко по-тъмни сърца. Мда, бестселър с ограничена литературна стойност, но все пак с френско изящество, пред което можем само да се усмихнем самодоволно, подушили истински гилти плежър за ценители.

Поредицата се вие в съмнително многотомие на български, но в оригинал са само пет – шест книжки, което идва да намекне , че имаме или прилично изпълнено дописване, или доброто старо разцепване за удобство на всеки текст. Двама полубратя – единият разглезен и порочен, другият – добродетелен и търсещ справедливост влизат в класичиески дуел заради обезчестена красавица, който ще се проточи в годините и ще потопи Париж в кръв и разгул. Схемите за забогатяване и принизяване на богаташите са просто впечатляващи и достойни за разплитане от гении с ум от Холмс нагоре; романтичните връзки са толкова благовъзпитани и цинични едновременно, че объркват доста постулатите за приемливи отношения, а падението е в позор и кръв, с камари трупове, самоубийства, лудост и съсипия от всеки вид и род. Злите са наистина зли и почти неподлежащи на промяна, но брилянтни хамелеони и адаптивни магьосници; добрите пък от друга страна твърде лесно залитат към козните на хитроумните прадядовци на Дани Оушън и компания, така че е трудно да се вземе морална страна.

Рокамбол е епика за елегантното френско високомерие, за кървавия вкус на народ, създал Фантомас и Арсен Люпен, за интелигентността и студенокръвното схемаджийство, за страстта и възпитанието във вечен дуел. Рокамбол е сериал, класически, очарователен, напрегнат, задоволяващ всички претенции към бързо действие, безумни обрати, стоене на нокти в безмислен опит да се запази нечий герой в неговата цялост до последната страница. Рокамбол е онова, от което не знаете, че имате нужда, докато не потънете в историята до ушите, и се усетите в четири сутринта, че тези французи са ви грабнали сърцето като Малката булка вътрешностите на средностатистическа домакиня. Предпочитам фрачулята, да се знае. Не е за всеки, но пък си заслужава екзотичния експеримент на възприятията.

Убиец на герои

Делиян Маринов

Дайте си дефиниция за герой – вероятно ще включва добро сърце, тежко минало, свръхестествени способности и много смелост в тежките моменти, плюс някоя и друга вдъхновяваща реч, изнесена пред изключително опасен гад с трудно детство. Винаги им е трудно детството. Но сега си представете един прото герой, който в онзи блестящ миг, даден му да избухне като Еминем, се държи като същия, ама в тоалетната, а не на сцената. Тоест се проявява като кекав бледен младеж с крехки ръки, дето рандъм двуръчен меч не може да вдигне, камо ли да спечели битка или да докаже мъжественост пред група обръгнали на разхвърляни девойки, бели субстанции и местния вариант на сръбска музика индивиди, като да речем фентъзийна наборна служба. И след като му бива отказана възможността да си компенсира трудното детство – казах ви, винаги им е трудно, с ярък героизъм и безумна храброст, му остава избор практически или да се гръмне, или да стане лошия в приказката. Мда, ясно е тук накъде са наклонили везните между хомицид и суицид.

Делиян ви разказва една брилятна и оригинална история за онези от другата страна, които носят само страх в сърцата и несигурност в десницата дори и у най-опитния уж добър професионален герой. За да си от злите не е нужно нищо специално, оказва се, освен една силна мотивация за изкривена справедливост. Когато смяташ, че спасителите на деня не струват, но ти се отказва да се присъединиш към тях, се активира вечното правило за киселото грозде, но в случая си представете лисицата яко напушена и с огнехвъргачка в лозето, и ще усетите накъде са тръгнали нещата. Така се ражда един убиец на герои, възползващ се от гордостта и твърдата увереност в силните на деня, че ще са и силни през нощта. Но смрачи ли се, измъкват се от дупките не просто злите, а неосъществените добри, и касапницата почва.

И най-големите майстори на боя имат слаби страни, които просто си плачат да бъдат използвани от всеки с желание за анти-героично деяние. Лоша реклама няма. И тази съвременна мантра на политици и звезди изненадващо върши работа и във фентъзийни светове, герой се става и като смилаш на дребно други герои. Е, герой за някой, но историята е за това – да пази факти, които разни хора някога да изопачат според собствените си разбирания за важност. Делиян се справя чудесно в това да ви разкрие една напълно неконвенционална история в малък и бързо четим обем, без излишества, но и без липси в повествованието; с герои доволно скицирани, но не и прекомерно описани до досада на читателя; с обрати, хем изненадващи, хем в крайна сметка напълно логични, по силата не на деус екс макината, а на обичайните човешки ограничения в сила и ум.

Мрачно, смущаващо, оставящо следи в читателските спомени – Убиецът на герои за мен е и невероятно развитие на стила и идеите на Делиян, които просто трябва да бъдат споделени на преситената публика, останала само на свита диета от тийн образи във фантастична обстановка, тръшкащи се под влияние на хормоналните си проблеми като стандартна Сузанита-Гериниколова-Крискова фенка. Защото в мрака се крие грозната истина дори и в невероятностните светове. Осмелете се да погледнете в него, и съжаление няма да има. Дори и да ви погледне обратно…

 

 

Пандора в Конго

Алберт Санчес Пиньол

Това е една странна книга, много странна книга. Ако се замислите за точния ѝ жанр, ще има доста да помислите, вперили неразбиращ поглед в шарката на тапета. Исторически роман? Хм, ами има малко история около първата световна война. Фентъзи или фантастичен роман? Ами, да, да, доста неща се случват, които не изглеждат съвсем нормални, но в крайна сметка са с оглед на обстоятелствата. Криминален роман? Така де, има процес, обвиняем и брилянтен адвокат, защо пък не. Но не, не, нищо не е докрай такова, каквото ни се иска да изглежда на пръв поглед. Нека започнем от самото начало. Това е книга за книгите, за истинския им характер, писатели и ценност, нещо като много по-груб и циничен Сафон, който за съжаление не успя да ме влюби в своите испански сенки. Но този Пиньол, може би, някак, хм?

Британците са в постоянното си състояние на обоснована надутост, разделяща света на бели благородници, бели отрепки, и черни и многоцветни, които в онова време е било напълно приемливо да бъдат възприемани като табуретки с размножително-отделителна система. Въпреки недостатъците си, бледите островитяни обичат да четат, и то най-леките булевардни романчета за далечни земи, където англоговорящи нашественици преоткриват нови диви кралства, дето просто си плачат да бъдат смазани под горда британска пета.  И тези книжки обаче, тъй като се налага да се издават в огромни количества непрекъснато – подобно на Арлекин поредиците от началото на деветдесетте у нас, не се пишат от имената на кориците им, а от писатели в сянка, носещи така дивно дискриминационното название негри. Само че оказва се негрите си имат негри, дето си имат свои негри, и един хонорар се начупва на стотици парчета докато достигнат трохите до истинските творци на празноглави забавления. Такъв е главния герой на романа, писател – негър от четвърта ръка, който тръгва да си търси правата и по стечение на обстоятелствата намира всичките си покровители-негри от по-горно ниво мъртви, а на главния писател-робовладелец, подозрително напомнящ дяда ви Грррр Мартина, и през ум не му минава, че робите могат да имат роби, и бързо прекратява нископлатената му сенчесеста литературна кариера.

Изпаднал в момент на пълна безнадежност относно литературното си бъдеще, нашият младеж бива доближен от мистериозна личност, адвокат на странен типаж, обвинен в убийството на двама снежнобели британски благородници някъде из горите на Конго. Искането му е още по-странно – да напише в книга личната история на предполагаемия убиец, отново в сянка, срещу този път доста примамлива финансова награда. Манна небесна? Или началото на ада, защото кандидат-убиецът се оказва повече от странна личност с още по-странна история, включваща цигански циркове с мечки, благороднически издевателства, безмилостен геноцид на цветнокожи и за разкош – извънземна раса на впечатляващо ниво на техническия прогрес, живеещо под земята на напоеното със злато и диаманти Конго. Вместо тази последната част да предизвика нормалния снизходителен смях у писателя, всъщност ставаме свидетели на силата на добрата история, която може да преиначи реалността до степен да накара дори вкоравялото като колосана якичка английско общество да застане на страната на един жалък, късокрак и мургав субект с неустановен произход, и да повярва в наличието на иноземна заплаха от юг. Фантастично, но брилянтно разказано. И като нищо може да е истина. Или вдъхновяващо изкусна лъжа тип Мориарти, само дето Холмс го няма.

Великолепен роман, объркващ и лъжещ до последната страница откровения на един покаял се писател, дал живот на думите си и създал вероятно първоизточника на термина бестселър. Можете да изберете между невероятно добър фантастичен роман, съперничащ си на класици като Хърбърт Уелс и Едгар Бъроуз, криминална драма от ранга на Дойл и Честъртън, или исторически роман за смутни времена, когато всичко е било възможно на света, непознал напълно ужасите и разрушенията на нацизма. Заблуда или истина, прикрита зад привидно фантастична история, машинация, откровение или мрънкане на недоволен писател – толкова много варианти, и само една истина. Или пък не. Пиньол задава въпроси, а отговорите някак са малко повече, отколкото е май е нормално…

Левиатан

Скот Уестърфийлд

Представете си стиймпънк вселена, в която първата световна война се води между фракциите на механиците – изобретатели на гениални машини на пара и тесла електричество, и биолозите – откриватели, отдали се съвършенни генетични експерименти, чиито плодове са на толкова много средни цивилизационни нива, че на човек свят ще му се завие от идеята за гигантски създания от плът и механична маса, изправили се срещу чудовища от метал и ужасно напреднала технология от нашето неосъществено бъдеще. Но нравите са си викториански, жените са все още едно стъпало под мъжкия пол, особено като стане въпрос за армия, флота или авиация. А тук става въпрос за всичко това, защото все пак за война говорим, ако и да е такава, която приключва преди милионите жертви да намалят човешкото население на що-годе приемливо ниво.

Личната история на случаен кадет на въздушните британски сили, състоящи се основно от огромен летящ кит пълен със своя си лична флора и фауна, се обърква с тази на австрийския престолонаследник на онези клети благородни хорица, дето и тук не ги подминава атената в Сараево, макар и с други средства и мотиви. Заражда се едно искрено приятелство, докато се решават проблеми в световен мащаб, лети се из цялото земно кълбо, засичат се с Тесла, Панчо Виля, Пулицър, последния османски султан, наследничката на Дарвин и още цял куп известни имена от историята, намесили се по малко странен, но някак достоверен начин в хода на събитията и в това измерение. През Европа, Азия, Русия и Америка, пресичайки пътя на зловещи биологични абоминации и технологични извращения на гениалността, едно пътешествие намира своя апогей сред битки и безумни соло акции с винаги минимален шанс за успех. И в средата е приятелството, а може би и любовта.

Скот Уестърфийлд създава една бляскава история за подрастващи с огромна фантазия и гениални идеи за вариативността на вселената ни, която хем някак обучава неусетно в една история, много близка, макар и леко различна, до нашата тъжна такава, хем възпитава в читателите качества на истински, отдадени на кауза и приятелски морал хора по онзи лекия начин, дето има най-голям шанс да влезе в главата на така деликатно облъчвания индивид. Страхотните илюстрации допълват шарения образ от зъбчати колелца и изродени генетично клетки, с който се сблъсквате още в невероятните корици и вътрешните пълноцветни пропагадни плакати, имитиращи безупречно безмилостните карикатуристи – критици отпреди повече от век. Така че очаквайте визуално и вербално емоциите да преминат с тесла скорост през умовете ви и да спрат някъде в сърцата ви, ако там разбира се, се крие някой нереализиран пътешественик – авантюрист, който няма нищо против да помисли малко върху различността на историята като възможност за добро преживяване. Стимпънк форевър!

Да мечтаеш отвъд

Александър Ненов

Ако сте от почитателите на фантастиката, и особено от онези, които помнят добрите стари времена на класическите бг фантасти, дето вярно бяха поорязвани от цензурата, но все пак творяха и биваха някак естествено уважавани от читателите си, то вероятно си търсите от години някое по-съвременно четиво, включващо нови вселени, космически кораби и пътешествия през времето. Успехът на подобно начинание е меко казано спорен, но понякога, само понякога се намира някое и друго заглавие, заслужаващо вниманието на подвластния на сай-фай магията. И Да мечтаеш отвъд определено е от тези малки съкровища.

Аз, признавам, не съм от почитателите на твърдата фантастика. Винаги ще предпочета комично фентъзи с мечове, магии и пръцкащи дракони, пред някоя сериозна еквилибристика с време – пространството, бластери – мластери и кораби – мораби. Така че не очаквайте една вдъхновена осанна по повода, но доколкото ми разбира главата и читателския опит – Александър Ненов е доста добър в писането, ако и по онзи стегнатия, мъжки начин, с ясни идеи, кратък сюжет и отривистото плясване по челото при финалните акорди на мини космическите си опери. Ще се запознаете с горкия капитан Бжежмек, ставащ неведнъж жертва на доста произволни времеви изкривявания, никога по негова вина; някоя и друга агресивна планета ще се срещне с не по-малко унищожителния ни вид, а разни почти свръхестествено – божествени създания  ще променят някоя и друга малка човешка съдба.

Сюжетите припкат по диагонала от космическо пътешествие до среща на роден терен с неземни цивилизации или изродяване на земните правила. Човешкото е винаги в основата на всичко, и независимо от мащаба на всяко събитие, в крайна сметка там някъде има едно човече, което страда или се радва в личната си вселена, леко побутната от много грандиозните заобикалящи събития. Дори черните дупки или застиналите в космоса парчета скала имат някак далеч повече човещина в себе си, със всичките слабости и жертви на хуманоидната ни природа. И това напълно осъзнато бягство от упражненията по извънземна флора и фауна, в което се хвърлят повечето фантасти от зората на фантазирането досега, или ще ви спечели с бързото си темпо и лесното идентифициране дори и с най-странните приумици на автора, или ще ви накара да мечтаете за нещо иноземно. И в двата случая – добра литература за активни читатели с големи мечти и още по-големи планове от типа „Ами ако…“. Така е и почнал Илън Мъск, все пак, с мечтите за там някъде отвъд, а докъде ще стигне – всички чакаме да разберем.