Машина за истории

picture_1894

Това е проект, създаден с голяма любов – и от пишещите, и от редактиращите, и от издаващите, и от рисуващите в него. Не е нещо, което ще донесе милиони, но е нещо, което прави живота смислен, особено ако намери своите читатели, които ще се осмелят да погледнат и към небето, а не само в краката си. За мен е истинска привилегия и чест да съм едно от малките зъбчатки в голямата машина за истории, и искам да ви открехна за малко вратата към едно многофасетно измерение на идеите, чрез моя предговор към това малко съкровище, препоръчвано от всяко мое алтер его в непознат до сега унисон – тоест, ако прочетете дори една книга тази година, Животът, Вселената и всичко останало ще спечелят по една космическа усмивка, щом изборът ви е точно тази.

Една машина някъде там върти вселената около орбита безвремие без секунда почивка. Дали се намира в главата на някой непознат, всесилен бог, или част от гигантски космически кораб на създателите – иноземци, или по частица от нея тихо мърка някъде дълбоко във всеки от нас, носейки гордото название душа? Изберете своята история, защото историите винаги се случват, понякога не точно на нас, често не точно сега, но винаги са нечия истина, сън или мечта, дори едновременно. Една специална група от осъзнати носители на зъбни колелца от фантазия се обединяват пред вас, съчетавайки се в машина за истории, каквито трябва да узнаете, да усетите, да скътате някъде там, до своето персонално парченце вечност. И току – виж и във вас се събуди онзи творец в зародиш, готов да избуи в истински думосъздател, оставящ не просто следа, а ясна, огнена диря в съзнанията на хиляди, търсещи не просто своята истина, ами своята лична история.

Разказите в ръцете ви са събирани в продължение на 5 години, отсети от стотици други предложения за уникално разбиране на живота, вселената и всичко останало, но винаги с онази нотка на фантастичност, понякога толкова реална, че усъмнява не само в собственото ни вярване за ежедневност, а и:

В чуждите кожи, които носим като маски, криещи ни от собствената самота.

В думите на другите, търсещи начин да изтръгнат личната си болка, като я прехвърлят на някой друг.

В желанието ни да имаме всичко, без да дадем и частица от себе си.

В битката със собственото аз, което в отчаян опит за самосъхранение достига до неизбежното самоунищожение.

В любовта, и вечността, и всичко помежду им.

В детството, и порастването, и липсата на време между тях.

Във вътрешния глас, често бъркан за гузна съвест, докато същият мечтае за кариера като нощен сън или поне нечий дневен блян.

В кафето – истинската напитка на боговете на живота.

В книгите, но не като отражатели на деня, а негови създатели.

В душата, която не би трябвало да е жива в предметите, но там се оказва най-силна и вярна.

Във вдъхновението, чийто източник трябва винаги да остане забулен в мистерия.

В халюцинациите, които виждат отвъд възможното, но не са невъзможни.

В смъртта и липсата ѝ, до последното тиктакане на бомбата живот.

В смъртта и наличието ѝ, до първата сълза на осъзнаването.

В случайностите, с които обичайно започват най-добрите истории.

В цялостта, така красиво изтичаща между пръстите.

В надеждата, губеща се изящно в последните лъчи на залеза.

В сътворението, изглеждащо толкова случайно, и чуждо, и натрапено, ако се замисли човек.

В частите от цялото, толкова лесно привнасяни в жертва, щом се намери правилния олтар.

В цялото от части, което се разделя само, за да приеме нечия жертва. Или само да си я вземе.

В кафето, отново. То ще ни надживее.

В живота, отново. Той ще ни изпревари по пътя напред и нагоре.

В огъня, и танца, и болката, и смисъла. И всичко отначало, и някъде назад.

В анихилацията и неразбираемостта на първия контакт. Защото не е първи, и няма ред в безредието на нечовешката тлен.

В комуникацията и хаотичната експлозия от информация, която се опитва да се домогне до правото си да бъде призната за истина.

В убеждението, че сме постигнали приемливо ниво на задоволеност. Докато започне съня. Или не се събудим от него.

Във възможностите на дигиталния свят, твърде бързо превръщащи се в ограничения.

В бъдещето. Във Вселената. Винаги четете ситния шрифт.

Всеки текст е нота, цвят, есенция, намек за ухание, спомен от един събуден ум, търсещ отговори и задаващ въпроси едновременно към целия свят. Само питащите, съмняващите се, приключенците по душа могат да намерят ключа към сътворението, сами ставащи съ-творци на лични вселени, населени с достойни да се мерят и с най-болезнената реалност души. Запознайте вътрешните си читатели с нещо специално избрано само за тях, което ще се връща като съновидения наяве и отвъд стената на будността, точно когато не гледате в правилната посока. Но фантазията винаги дебне, за да ви спаси, за да ви открадне, за да ви освободи. Полетете над границите, и повярвайте във вселената възможности. Защото тя определено вярва във вас. А машината някъде там продължава своя нетленен ход до заника на времето и обратно до зората му. Защото няма нищо по-безкрайно от наистина добрата история.

Заливът

Илко Германов

zalivat-9786192000189

След почти непростимо дълго чакане се отправям на ново шеметно пътешествие с най-любимите ми джуджаци на вселената Боре, Лонди и Нуфри, които последно току се измъкнаха от страшните си пещери и подземни лабиринти, за да се озоват под тежестта на голямото синьо, наречено толкова зловещо небе, в свят, където отвсякъде дебнат огромни динозаври, които хората така безрасъдно наричаме с лековатите термини чайки, кокошки и пиявици. Да, за дребосъците дори една досадна птичка има размерите на мезозойски птеродактил, и носи същата опасност от ненавременно поглъщане и бавно храносмилане, така неудобен край за най-смелия и добил епичен професионален ранг в оцеляването народ.

Ще се понесем на гърбовете на услужливи костенурки, с които ще минем хиляди сантиметри плажна ивица, дълбока джунгла, мрачни дупки и свещени обиталища, докато търсим обетованата земя с кристално чиста вода, спокойствие и никакви трудно убиваеми хищници на разстояние поне метър – метър и половина около селището. Като в класически приключенски роман ни дебнат отвсякъде примитивни племена – човекоядци, черни некроманти, гигантски хамелеонови убийци, сливащи се с мрака, тайни общества, откъснали се от реалността и, разбира се, романтична любов на фона на тропически звуци и трагични битки, в които се губят верни приятели и смели поддръжници на малките пилигрими. Но не всяка смърт е окончателна, и за добрите, и за лошите, варианти винаги има.

Като в една по-зловеща версия на великите килимени хора на Пратчет, и тук от всяка страница блика много смях, шеги и странни ситуации от почти човешки вид, наред с чиста фантазия, технологична магия и почти хиперборейско ниво на сблъсъците и приключенията, съчетавайки Конан и Индиана Джоунс в стоплящо сетивата повествование, част от една от най-добрите поредици на фентъзийния фронт, писана наистина като за мен в идеалните пропорции на епика и ярки индивидуални образи, минаващи през най-неочакваните и изпипани предизвикателства, каквито рядко можем да намерим в някой преводен автор.

Силно препоръчвам Заливът и първата част на поредицата – Голямото отвън за всички почитатели на истински добре и вдъхновено написаното фентъзи, създадено за откровено  забавление на читателите си – без философии, депресиращи в сивотата си битовизми или излишно детайлно описано насилие над малки деца. Не, че няма кръв, предателства, низости и добре описани зловещи битки, и толкова отвратителни създания, че да обагрят някой и друг нощен сън в цветовете на истински кошмар, но всичко е в идеалната пропорция на златното приключение, което просто трябва да бъде разказано покрай лагерен огън или бумтяща камина в страноприемница, като истинска легенда за герои, в които няма как онова вътрешното, вечно любопитно ококорено към всичко нестандартно и цветно дете, да не се влюби за секунди. И очаквам следващата част на моята джуджешка сага, където смятам, че му е крайно време на Нуфри да се позадоми малко – да го видим с каква технология ще се измъкне и от тази животозастрашаваща ситуация 🙂

Демонски цикъл

Питър В Брет

pbzashtit2pustkopie2dnevnvoina2cherepniqttron2

За почитателите на кървищата, безсмислените осакатявания, скопявания, мъчения над малки деца и бродници… ъъъ, демони някакви – ето ви тука една симпатично дебеличка поредица, която да ви теши, докато истинският майстор на ударното светяване на маслото на главни герои дядо ви Мартина, най-накрая не си довлече натежалия от позлатени понички задник до главния си редактор, и не видим уж предпоследната игра между тотемните царства на Вестерос. Не е кой знае какъв шедьовър, ама щом сте стигнали до ниво, в което ако на три страници няма труп леко се успивате – и това ще ви стигне, че даже и хареса.

Макар че светът не е толкова сложен с милиарди малки фракции, ами е реално вечния сблъсък между варварските талибани от изток (тук юг) и мирните, кротки, добродушни, православни хорица от запад (тук север), няма да ви липсват политически интриги, макар че са от вида на махленските дрязги относно кой мъж полата на коя никаквица е вдигнал, кой ще е признат за притежателя на най-голямото дърво в селото и колко деца в час може да ражда добрата юница – майчица на селото. Е, от другата страна на пустинята пък се съзтезават кой ще потроши най-много демонски черепи, колко меки задни части ще срита или обработи по друг начин на вечер, и въобще на кой му е най-голяма честта. Така де, религия, начин на живот, образование, дъра-бъра, и пак се опира до размера и резките над леглото за бройка полегнали върбици под мощен ураганен вихър. Битовизъм с демони някакви, с две думи.

Дребнавото описание на хиляди страници разговори за деца, реколта, кой кого овъргалял сред възглавките/сламата/шумата се реди с доста детайлни сцени на осакатявания, скопявания, женски бой, изнасилвания, мъжки бой, някакви други видове насилие и битки с демони. Като за книги посветени на демоните, всъщност последните се използват основно за демонстративно мерене на копия на лунна светлина. Както винаги. Тъжно е, че във всяка фентъзийна вселена местните човешки видове прекарват по-голямата част от живота си взирайки се във вървите на гащите, обмисляйки колко точно им е достойнстото и престижа пред света, и как могат да покажат на всички, без да го показват на всички, колко много мъжествени или женствени според половите белези на пръв поглед са. Тук го правим като бием безмозъчни демони по главите, след което се отдаваме на адреналинови потоци, размножавайки се като зайци, за да има следващи поколения, дето да правят същото. Туй култура, изкуство – вятър, занимание за онези, които нямат особено снаряжение или смазани с вселенско олио неизчерпаеми яйчникови запаси.

НО, има магия, и то хубава, действаща, зрелищна магия, красива система от знаци и думи на отминали цивилизации, вероятно нашата собствена някъде там, с които можеш да се опълчиш не само на сонмовете гладни демонски зверове отвъд, ами и да подпалиш гащите  на някой и друг съперник за престола или постелята на любимия. Жените са вещици, мъжете са животни, които се бият, щото им харесва. Това е философията на красианците, или очевидно арабите на тез земи. На зеленоземните – тоест европейците, жените са животни за разплод, мъжете са шопарите, и понякога има тук-таме някой не съвсем забравил изкуството на рисуването на предпазни знаци, за да може да се остави достатъчно спокойствие, но и вълнение, за ударно продължаване на поколението зад крехките стеници на селцата.  Истината е обаче, че цари псевдо-патриархална система с умни жени, които дърпат конците в повечето случаи, докато сумтят подигравателно по адрес на мъжовете си, и вероятно някъде там си дърпат плитките и поглаждат полите… Джордане, заветът ти е жив…

Твърдата и ноарна фентъзи поредица се превръща в борба за равенство между половете, между кастите, между кастратите и неподрязаните храсти, въобще прилича много на октомврийската революция, ама с демони. Пак ще ги оплача горките, че не получават кой знае колко екранно време, но са катализатор на страсти, така че важат. Пък и доста хубави сценки на убийства се получават с тях, та не пречат, ако и да са само за зловещ, виещ в тъмното фон. Харемните войни, подсмихванията на хитрушите зад воалите, вечните несъгласия между стотината наследници на трона на падишаха или както там се води на местно ниво сме ги гледали в едни османски сериалчета – тук е горе-долу едно към едно, ама плюс вещерска работа и малко повече сингулярно женски ласки. Селските вечеринки, пазаренето за момата, броенето на челядта преди навършване на христова възраст, мъжкареенето и пукането на кратуни в името на избиране на селския убавец, и вечните дрязги между семейните членове, забравящи непростими неща и дъвчещи се за дребнавости, пак сме ги гледали в по-съвременните версии на същите онези османски сапунени оперки.

Та изненадани няма да има. Но ще има доволни, тъй като Брет пише чудесно за масите, оплитащ ги в изключително приемлива комбинация между насилие и любовни работи, плюс щипка специални ефекти, които направо си молят за филмиране и създаване на нови холивудски звездичковци на хоризонта. Мен лично на много, много моменти вече ми омръзна да броя кой с кого е, какво е ял, за какво се е карал с благоверната, и хей-хо – за кой ли път ще излизаме да бием гадта навън, щото така трябва, и на никой не му пука за истинската причина на нещата – един мъдрец няма за цвят, а само някакви свещени книги и писания, подозрително наприличващи на нещо от наше време, което промива съзнания и държи строя в стандартното крепостническо ниво с вещици къмто тъмните векове. За сериал предполагам е идеално, за моя поредица – не толкова.

 

Легендата за Мина, магиите и едно порастване

15181530_1356523207745598_5400273758212110341_n 190998_b 198340_b

За едно приключение в книги, пътуване в мисли и пристигане за началото на едно ново и още по-вълнуващо пътешествие – за Мина и магията на едно малко момиченце да вдъхне фантазия и желание за различност у попорасналата си приятелка от едно друго измерение. В няколко детски книги понякога спи повече мъдрост, отколкото в цели библиотеки заглавия за самоусъвършенстване на възрастни, когато са написани с обич и истинска топлота. За боярата, долната земя и израстването:

http://trubadurs.com/2017/02/02/mina-i-magiyata-na-edno-porastvane-revyu-20170202/

Мистерии

Хичкок

%d0%bc%d0%b8%d1%81%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%b8%d0%b8-%d0%b0%d0%bb%d1%84%d1%80%d0%b5%d0%b4-%d1%85%d0%b8%d1%87%d0%ba%d0%be%d0%ba

Какво знаете за Хичкок? Очевидно, че е едричък и достолепен господин, с полунощно черно чувство за хумор и гениално визионерство върху сцените, предаващи човешкия ужас в сблъсък с нечия неовладяна агресия или почти свръхестествен момент в битка с омразата на заобикалящата ни природа. А ако сте гледали и не малкото полу-автобиографични филми за него, ще знаете, че си е бил и доста извратен и склонен да се възползва от хората нарцис (то кой не е), с огромна слабост към перфидни русокоси красавици с леден поглед като Типи Хендрин (сериозно, кой не е). В настоящия сборник от разкази, които не са писани от него, а само събрани с погледа на ценител-колекционер на истории на ужаса, които евентуално да се превърнат в нещо пълнометражно някой ден, ще усетите всяка една брънка от човека Хичкок. И ще се изплашите още мъничко пред странността на гения и тъмнината на една велика творческа душа.

В тези малки злокобни късчета отвратителна реалност властва неочакваното – жертвите бързо се превръщат в хищници, убийците се препъват в елементарни грешки, а накрая винаги има труп, често повече от един, но рядко са тези, които предполагате, че ще останат на сцената във хоризонтално положение. Духът на следвоенното срещащо новите нрави, които всъщност са позабравени стари, е решаващ – съпрузите все така ще искат да се оттърват от благоверните си, разхайтените племенници винаги ще тършуват из долапите на предполагаемо богатите чичовци, а невинните и безобидни несретници най-естествено заемат позицията на ултра жестоки серийни убийци.

Всеки разказ е сякаш създаден с мисълта за Хичкок, с красивите кадри в едър план, разширяващите се зеници на осъзналите близкия край, и разцепващите лицата усмивки на причинителите му. Не малко са ситуациите в стил Мач пойнт, където лошият остава на свобода, къпещ се в богатство, току под носа на правосъдието, макар че в повечето случаи все има някой полицай, който усилено практикува логично мислене. От време на време се промъква и някой свръхестествен момент, като мъртва вещица, която от гроба си спасява млади красавици от поругаване, или оживял труп, рискуващ мира на душата си, за да въздаде справедливост на онези, които вече се мислят за победители, но и те усъмняват в нереалността си.

Лошковците на Хичкок са обикновени хора, някои реагиращи безпомощно на неопределен повик към насилие, други обмислящи делата си в детайли, и все пак допускащи елементарни грешки. Студени любовници, мразещи се съпрузи, обезобразени жертви на войната, избягали по чудо деца на Холокоста, паникьосани старици с делюзии, алчни роднини, случайни непознати, възползвали се от ситуацията – мотиви да искаш в този свят. Но жертвите почти винаги са гъвкави в желанието си да дишат, и приемат близостта на гроба само при условие, че техният насилник ще им прави компания. Да не се предаваш, а да включиш собствения си комбинаторски ум на вълна жестокост срещу ближния в сюблимния момент е един от онези Хичкоковски уроци, които поставят под голям въпрос разделението между добри и лоши в този свят. Да, дори извратената агресия може да е елегантна в ръцете на истински творец.

Ларп заигравания с реалността

larp-dr-who-pvp20130411

Тъй като мен никога не ме е спирало да се изказвам тотално неподготвена и абсолютно неосведомена по каквито и да е теми – щото съм жена, и прочие, измислете си  причини, разбира се, че реших да се набъркам из дебрите на литературния ларп, и благодарение на прекрасната си редакторка Крис, даже няма да ме бият много за моите така лесно хвърлени като магичен прах думи по повод едно много забавно, но само за гледане от някое топло, уютно и окапучинено място, поне от моя гледна точка това, хоби като вездесъщото ларпене. Ето началото на едно мое приключение, което надявам се няма да ми докара някой меч по главата в слънчев летен ден 🙂

https://fantasylarpcenter.com/books/560-larp-books-anna-hells

Нощ на игри и забава с богове и прости смъртни

Джони Нексъс

51vmbavqcjl-_sx314_bo1204203200_

Накратко – шестима богове се чудят какво да правят в петък вечер и решават да си поиграят с наистина хубава настолна игра, която обаче е реалност. Все някъде. Обаче всичките, включително и кучето под масата, са тотални малоумници и почти успяват да провалят равновесието между всичките дванадесет и половина нива на реалност, което ядосва силно счетоводителите, на които все не им излиза една вселена в плюс или минус в баланса. А ако не знаете кое е най-лошото нещо в цялото безвремие, плюс офиса на отвъдния свят и администрацията на живота и смъртта – то това е главният счети да влети по време на спокойна вечерна игра, и да те заплаши с болезнено дебитиране, смазващо сторниране и много, много злокобно оувърдрафтене на личната божествена сметка живот.

Това не е нашата реалност, макар че се споменава веднъж – дваж с голямо презрение и недоверие за някакъв хлевоуст бог, дето си направил свят за 6 дни. В тази реалмия се подвизават черен рицар на злото, който винаги убива полезните странични герои, дето дават информация, преди въобще да са си отворили устите; красива магьосница, която в повечето време има феминистични тегоби на главата, и въобще страда от факта, че е единствената без висящи полови белези в компанията; нещо като паладин в ръждиви доспехи, който заради играча си в повечето време блее в нищото, и се включва почти винаги погрешно; някакъв хибриден вариант между кендар и хобит, дето язди кокерче, или подобно, и е крадлива и развратна гад; и един красив и смел друид, чиито героични усилия да се впише в средата само се развалят от вечно мрънкащите му компаньони.

Та, за нула време нашите герои успяват да заколят пазителя на портите към приказния свят (няколко пъти), преди същият да е отворил тъпите порти; да обидят хилядолетни красиви елфи, дето държат да не ги наричате елфи, като ги окрадат, леко насилят и въобще тормозят по всички човешки начини, тъй противни на остроухите величия; да пренесат в жертва няколко бездомни хлапета в името на тъмните богове, и най-вече да ликвидират де що има полезен народ, който би им направил приключението и животите им песен, а не прегракнал предсмъртен вик. Накрая всички завършват в устата на световната змия, където ги чакат драконидите на Сорос, и въобще всички са отново много учудени за варварската същност на петима (плюс-минус един почти непрекъснато) варвари от горния свят.

Забавно, непренциозно, и иронизиращо игрите на маса, където многоуважаемите играчи понякога подлагат аватарите си на неистина конфузни ситуации и доста болка и мъка заради едното божествено забавление. Казват, че било задължително четиво за всички знаещи какво стои зад абривиетурата D&D , но по-скоро е комично и лековато приключенско фентъзи за убиване на времето. В което няма нищо лошо, освен ако сте леко докачливи на някои политически некоректни теми. В този случай не четете нищо извън речите на някой и друг президент. Хей, и това е четиво, ако и скучно и отвеяно по толкова много начини, макар че последните тръмпизми са по-скоро в стил оруелски хорър. За останалите – и Джони Нексъс си е вариант,