Призрак в хотела

Уилки Колинс

Ако си търсите готическо четиво, изпълнено с призраци, семейни тайни, красиви изкусителки, отрязани глави и английска хладна почтеност, поставена в изключителна противоположност на европейската щуравост, характерна за всички на континента, поне според някое и друго поостаряло британско твърдение – то Уилки Колинс си е вашето ново, или не толкова ново, откритие. За мен си е откровение, въпреки че съм отдавна почитател на Дойл, Льоблан, Льору, Честъртън и прочие магьосници на криминалната проза с лек свръхестествен уклон, то Колинс винаги ми е оставал някак встрани. До един прекрасен ден, когато мрачната история за лъжи, измами, убийства и химически експерименти свързани с вечното търсене на философския камък, не ме намериха почти случайно.

Книжката е от колекцията на Милениум за златни образци на криминалната литература, и това гръмко заявление никак не е необосновано – подборката досега включва някои наистина впечатляващи заглавия, които биха задоволили всеки позаспал Шерлок, дебнещ из позатъналите из усилна работа корпоративни мозъчета като моето. И когато не те вълнуват многомилионни бюджети, развойни проекти и тегави въпроси по човешките ресурси, остава винаги огромното питане – кой е убиеца. А тук голямата питанка е и – кой точно е трупа. Но това сами ще откриете. Засега се потопете в атмосфера на недоизказани тайни, див ужас и престъпления, достойни да се се сравнят със сякаш току наизлезли от ума на великия По.

Горд благородник неочаквано разваля отдавна уговорен годеж, за да свърже живота си с мистериозна красавица с черни очи и неестествено бяла кожа, дължаща своя цвят на отравяне. На сцената имаме и подозрителния брат – нещо като домашен химик-чародей, излъганата бивша годеница – достолепна и всепрощаваща типична английска мома, и цял куп подозрителни роднини, ставащи свидетели на странни явления. Изчезват слуги, други напускат, трупове няма, но за смърт определено се говори. Но когато същата идва – съмнението избуява по-силно от всякога. Отрова, задушаване, магия – причините се посочват според интелекта на роднинската тълпа, обикновено близък до непочтителния минимум на градински рододендрон. Но истината ще ви възмути, учуди, отврати и възхити едновременно.

За сцена на събитията ще послужи приказно красив италиански замък, строен по планове на старите венецианци – добри търговци, но още по-добри войници, умеещи да пазят внимателно тайните си зад стените на дома. И дори и като хотел, прелестното укрепление ще даде своя дан на мистичното, завъждайки си собствен призрак, появяващ се само на виновните по сърце и душа, особено на тези, които са могли да направят повече в живота си, но са се сломили под нечие чуждо и излишно давление. Така де, животът е тук и сега, а не утре или някога, и ако някой и друг герой в тази история го бе разбрал навреме, то труповете щяха да с понамаляваща бройка. За любителите на добрите криминални истории, добрите мистериозни истории, добрите призрачни истории. Въобще добрите истории – Уилки Колинс, името гарантира.

Advertisements

Цилиндърът на магьосника

Туве Янсон

Аз съм от рожденничките в края на август, което знаете е много особено време от годината през по-голямата част от живота ви – хем е още лято, хем е в края си, хем след някоя и друга седмица се почва училището, или официално свършва сезонът на отпуските, според това на колко години сте, и е едно горчиво-сладко очакването на онзи прекрасен ден, когато обикновено се зариваш под купчина подаръци и гигантска торта, и цялото внимание и обич са само, само за теб. Е, това е идеята, не действителността. С годините този ден става все по- самотен и специален само за рожденника, който ако не се погрижи за това нещо да му се случи във времето на първите пожълтели листа, друг няма да е до него да позаглуши тъжното шептене на настъпващата есенна меланхолия. А за четящите хора най-доброто спасение от осъзнаването на брояча на дните си остава книгата. Ето едно приказно предложение за събратята и сестрите ми, които имат странния шанс да са странали пленници на живота си в края на август.

С муминтролите като малка така и не се разбрах, разказвала съм. Трябваха ми повече от три десетилетия, за да разбера какво ми говорят и на какво във мен говорят. И ето ме в тихата гора, в прекрасното скандинавско лято, когато непрекъснато разширяващото се с всякакви пришълци от практически непроизносими като имена видове, освен за навикналите на северно шушкане, муминско семейство прекарва своя слънчев сезон заедно в приключения, спокойни вечери, прелестни излети, пътешествия и онова специално време, което идва само пред огъня, когато до теб са всички, които обичаш. А ако някой го няма, то мисълта за него е току до теб, превръщайки копнежа, почти непоносим за преглъщане, в очакване, което поне си има почти ясен край.

Топлотата и уюта от всяка хюга дума на Туве превземат всички сетива на читателя, връщат го в детството, в моментите на безкрайното хайманосване из села или градове, преоткривайки отдавна забравени от възрастните местенца, където винаги чакат ако не чудеса и невероятности, то поне някоя достатъчно дълбока локва с попови лъжички или странна пещера, пълна с вълнуващи боклуци, които да активират въображението на всяко себеуважаващо се дете, дето може да прекара целия си живот на сладолед, мекици и палачинки, ако някой го попита, де. Дали ще се появи в пейзажа зъл магьосник, който може да бъде разтопен вътрешно само от мъничко доброта, или ще дойде от нищото злокобна ледена сила, която просто иска да има нещичко само свое, а може би ще се озовете на остров със странни и опасни същества, които просто дирят смисъл в живота си – мумините са тук и ще ви разкажат за своето най-вълнуващо лято, и ще изслушат как е било и вашето, и то с интерес.

Защото приключенията на горещите дни и топлите нощи трябва да се разказват, обсъждат и спомнят, особено когато са в края си, току пред полите на леко чумерещата се есен и вечно навъсената зима, дето не ги разбират съвсем тия неща какво е да ровиш с пръчка в селския вир, докато си потопил крака в разхлаждащата вода, или да си висиш по маймунски от недостроена катерушка, зяпайки цветовете на небето по залез, мълчейки заедно с най-добрите си приятели, или с гуреливи очи и несъбуден ум да крадеш изкусно неизстинали ароматни палачинки с ягодово сладко или мекички със сирене от големите сутрешни купи на лятната закуска. Муминтролите обаче съвсем ги разбират тия неща, спомнете си ги заедно, и се завийте добре, че идват дните за разказване на истории.

Вълшебни приказки от средновековна София

Владимир Свинтила

Свинтила не е само преводач на Шекспир и Бърнс, с което най-вероятно общата ви култура го свързва на прима виста, той е и доста опитен разказвач на стари български легенди от времената под османско… хм, момент да се сетя за най-актуалния и анти-дискриминационен термин към момента – май ще да е присъствие, които да съперничат на всеки епос от малко по-свободните и напредничави земи на запад. Настоящото малко сборниче съдържа няколко вероятно достоверни, а не чиста авторска фикция, легенди от златарските ателиета в стара София, намирали се предполагам на окупираните от чуждоземни бегълци или пришълци, или отново търся правилния социално-удобен термин за хилядите разноцветни мъже, които правят центъра на града ми непристъпен за мен след здрач; местенца, криещи една особена градска магия, достъпна само за онези, които знаят къде да гледат с очите на любопитен турист, а не на отегчен от живота жител.

Ето и малко повече за сюжета, в чиято историческа адекватност не съм сигурна, че вярвам напълно – имало едно време средновековно, когато дори под угрозата на османските власти е явно могло да се живее добре, с малки изключения на произвола на местните паши, заменени понастоящем с разни мутри, депутати и прочие гмеж с пари и протекции; но за златарите, като всички хора на занаятите с изкуство в тях, не е било достатъчно да изкарваш пари и да си храниш и пазиш семейството, а да си майстор, по-добър от всички, създаващ красота, за която и ръката да си отрежеш, и очите да си избодеш, пак ще е малка цена. А такива жадни за съвършенство хора винаги привличат Дявола и слугите му, или някой и друг амбициозен инвеститор, търсещ висока възвращаемост, или поне нечия безсмъртна душа, според зависи докъде се простира вярата ви. И историите за свръхестественото не пропускат да се родят на тази така благодатна почва.

Слуги на лукавия, зомбита, плътници, зли или добри магьосници, велики книги със заклинания, омагьосани предмети със сила неземна – всичко уж се случва на чаршията на златарите, и дали ще повярвате на брътвежите на промитите от активна религия и освежени от много малко светски и езотерични знания мозъци на предците ни, или ще си намерите своите доста по-рационални обяснения за реалността, прикрита от хитроумна легенда, родена на няколко чаши огнена вода от градските зевзеци – си е ваше решение. Историйките са забавни, магични и предполагам особено за софиянци носят едно по-особено очарование, когато можеш да навържеш остатъците от истинската история с приказката, и дори и копитото на дявола да не е газило нашите локви, пак се създава един ореол на тайнственост и мистерия около местата, които не удостояваме и с поглед, когато се наложи бързичко да преминем покрай тях. Едно от онези интелектуални гилти плежъри за малкото останали исторически нърдове.

Пазителят

Виктор Пелевин

С Пелевин досега имах само някои доста противоречиви срещи, които така и не завършиха дори с едно прочетено след десета страница заглавия. Защо – просто не е моето уиърд изживяване, и такива моменти има. Съдбата на Пазителят вероятно щеше да е същата, ако не беше отчайващо абсурдистичната отдалеченост от абсолютно всичко реално, познато или способно да бъде възприеманo без необходимия един час размисъл над прочетенoто, който ми бе нужен след всяка част на дуалогията за един свят, който може и да е онзи свят. Или мечта на бог, сънуван от друг бог, живеещ в бляновете на трети бог, и така до безкрай.

Сюжетът напомня на Матрицата среща сенките на Амбър, плюс малко Блейд рънър, и много от разни други неща, които са останали само под формата на дразнещи като камъче в обувката спомени без лица или времетраене. Месмер, Франклин и руският цар Павел евентуално в даден момент синхронизират съзнанията си, будейки божествената частица на креативност и създават алтернативен свят, живеещ в сянката на нашия. Илюзията е толкова силна и материална, че въпросните личности избират нея пред ограниченията на първоначалната реалност, и усядат във фантазиите си като в отделно, паралелно измерение, което ние, ходещите и дишащите само каквото ни е дадено, а не каквото искаме, възприемаме горе-долу като оня свят, населен с призраци. Но това, че е фантазия, не значи, че си няма проблеми, правила и ограничения. Просто там са… други.

Технологията съществува, но задвижвана от божествена благодат, като вид енергия, подхранвана от личното щастие. Задоволството е и основната единица за разплащане, което обаче не измества нуждата от разни материални дрехи или уреди за подобряване на ежедневния бит. Е, куртизанките са вариант на био роботи – дистанционно управлявани холографии – игрови режими на изключителни геймъри-фенове на доброто възпитание, забавните разговори и богатите сексуални практики. Кралете на това място са безлики същества с особен произход, който дори и филм на Нолан трудно би визуализирал, колкото и привидно усложнени методи да използва. Времето и пространството се изграждат и контролират, но виж животът си е живот, и може и да се дава, и да се отнема, но не и да се възстановява.

Но като изключим тези нещица – що-годе нормално футуристично-феодално общество с ясни лица на управление, възможности за кариера, щастлив живот и въобще едно положително дишане в задоволителни условия. Или не. Дали светът спира да съществува, когато затворим очи? Дали ние сме богове на собствените си светове, и създаваме всичко около нас като изключително модерни програми в движение, задавайки си интеракции, емоции и сценарии според някое много вътрешно желание? Дали с помощта на собствената си мисъл можем да контролираме какво ни очаква след края, и само лимитите на личното ни въображение ни отделят от най-голямото приключение в подобието ни на живот? Не, тук отговори няма да намерите, но някой и друг допълнителен въпрос, и някое размишление без основание и доказателства, но звучащо толкова дяволски логично – ви очакват в щедри количества. Пелевин определено не е моя вид автор, но в този сюжет има нещо твърде ценно, което вероятно ще ми се разкрие като откровение в някой неочакван момент. Ще си го чакам.

Сълзите на дракона

Кръстю Мушкаров

Ново класическо фентъзи, дебют на по-скоро непознат автор, вероятен самиздат или поне през напълно неизвестно издателство, достъпно може би само от едно място в хартиена форма, но и напълно намеримо в електронна  такава – като не знам дали е финалната книжна версия, или предварителна редакция, а също и дали е публикувано със съгласието на автора… Много от вас вече се начумериха, подушващи нещо с потенциала да е странно, недовършено, недостойно за сравнение с англоговорящите фентъзисти, чиито творения поглъщаме за отрицателно време. Но ви призовавам да успокоите малко своя вътрешен хейтър – да, много симпатичен пич е, но понякога си моли да го фраснеш в носа, и да погледнете без предразсъдъци на една създадена с много любов книга, носеща както редица уютно-топли моменти, така и някое и друго разочарование, но всичко е простимо, напълно простимо.

Главните герои в този роман от разкази – моята любима форма на водене на повествование, когато всяка част от разделения в именовани глави текст е годна да се прочете самостоятелно, и свързано, дори и да не е така замислено; можете да срещнете още на корицата – червенокоса красавица и доста симпатичен и миролюбив, поне на пръв поглед, дракон. Историята за необичайното приятелството  между тях е цялостна, но се развива по такъв начин, че приключенията им хем са подредени в логическа последователност, хем притежават и някаква самостоятелност, разкриваща характери, отношения и купища сюжетни нишки, намиращи своя естествен финал с лека отвореност към бъдещето чак на последната страница. Ще е малко пресилено да сравня получения резултат с Вещерът да речем, където навързаните истории в началото на легендата са една от най-добрите интродукции в епос, постигнал национално величие и международно признание. Но реално погледнато Сълзите на дракона си е съвсем не- лоша приказка за пораснали.

Да, всъщност има твърде много приказност в езика, твърде много сегментация на добри и лоши, и твърде щадящи героите обрати, на които след ерата Мартин всички гледаме с малко цинично неодобрение. Но това е фентъзи от старата школа, незлобливо, даващо втори шансове, проявяващо разбиране и милост към падналите и злите, за което естествено после ще се съжалява на някакъв доста важен етап, но пък понякога, само тук и понякога, има и някаква справедлива отплата и ненаказано добро. Имам своите забележки за стила и изказа, колебаещи се между напоследък много дразнещата ме насилена приказност и просто добрия, интелигентен начин да демонстрираш сказание по не-архаичен начин, с който може да се идентифицира читател от всяка възраст и вид, но тези малки неравности по пътя си заслужават най-вече заради много симпатичните герои.

Една девойка с талант, преследвана от местната инквизиция заради този път реално вещерство, се сприятелява напук на природните сили със самотен дракон, избягвайки на косъм това да му стане брънч; в последствие става жертва и цел на местния сатрап, на който съвсем разбираемо му се е приискал дракон за домашен любимец и красавица в леглото, и за разкош в картинката се намесват и местният конвент от опорочени от камъни на силата вещици, вероятно последната жива драконка – явна братовчедка на Смог по характер, и странни ходещи канари с измъкващи се крайници, носещи се наоколо като ракети земя-въздух.  Е, не, не е Конан, нито червената Соня, ако и този паралел си правите, но е история за приятелство, саможертва, тиха обич и взаимно уважение. Невъзможни неща, освен понякога, знаете, само понякога. Ако сте от онези тайни почитатели на тихото приключенстване, без особени кървища, инцести и колене на малки дечица по пълнолуние – Сълзите на дракона е едно приятно допълнение, и разнообразие, доказващо че клиширано и класическо не са лоши думички, щом са направени с обич.

Градът на сънуващите книги

Валтер Мьорс

Има една особена порода книги, които те завладяват още преди да си ги отворил, и за които  да ги съдиш по корицата и обичайните задкорични хвалебствия всъщност се оказва напълно правилното решение. Странните приключения на Валтер Мьорс, прочул се в страната си като автор на комиксите Адолф и Малкият Гъз – вече го обичате, признайте си, ви впримчват в топлите си многословни обятия от първото изречение, комбинация от интелигентна и нарочно комична високопарност и изключително ведро, макар и в краските на черното, чувство за хумор. Ако ви се ще да прочетете нещо, което има смисъл от първата до последната дума, без пълнежи, излишества и скучна повторяемост – един град от книги е най-добрият разказвач на истории. Плюс един поетичен динозавър, защото, оказва се, хората не са достатъчно творци, за да живеят в, от, за словото.

Градът на изгубените книги е книга за книгите, разказвани в книгите, от книгите, за книгите. Светът е пряко подчинен на фантазията, добиваща материалност в хартиена форма. Талантът наистина се цени по-високо от всякога, и събира тълпи от почитатели от всеки съществуващ или несъществуващ вид, в същинска колекция от разумни четолюбиви същества, достойна да съперничи по богатство и стряскащ вид на всички видяни във Вавилон 5, Хелбой и Валериан неземни, подземни и извънземни чудесийки, и то взети заедно. Но градът на книгите е и символ на безмилостното книгоиздаване – с издателите, търсещи печалба, а не ценност; с критиците, целящи собственото си издигане, вместо искрена оценка в помощ на читателя; с отхвърлените и позалязли талантливи писатели, готови за жълти стотинки да продават осенената си от божествена искрица душа на платежоспособните, ако и малодушни туристи. Въобще книгописането, книгоиздаването и книгопродаването тук са култ, религия, присъда, болест и проклятие. И ако сте поне малко вътрешно поклоници на писаното слово – ще заформите нова-новеничка мечта къде искате да живеете до последния си дъх, поне в сънищата, поне в бляновете, и ако има задгробен живот – пак точно там.

Ще потънете във вакханалия от нощни четения, силни кафе – специалитети, хранителни десерти и закуски по всяко време на денонощието, диви разпродажби с огромни намаления на милиони непознати заглавия на гигантски купчини, в които да се заровите като същински Скрудж Макдъковци… И не на последно място тук сте и заради страховитите ловци на книги, истински гладиатори-наемни убийци-полу-чудовища, търсещи из катакомбите на града (населени с цели-целенички чудовища, и то винаги книголюбиви, понякога съвсем буквално), най-ценните и редки книги на всички времена. А това са местните Некрономикони, Кодекси, единствени издания, изписани с кръв, пот, сълзи, злато и скъпоценни камъни; разкриващи ужасии, тайни, загадки, огромни любови, и огромни тъги; есенцията на живота и смъртта в книжна форма – съвсем различно ниво на ценност, истински емоции, хербаризирани в мъртви папируси. Безумно е да се опитам да опиша и една десета от чудесата на Градът, но ви гарантирам – тук ще искате да дишате книжен въздух с цената на всичко постигнато в реалността.

В средата на най-активния герой в книгата – Градът, който играе ролята и на мизансцен, но всъщност е най-възхитително богатия образ, който някога ще срещнете; е един дракон, или змей, или по-простичко казано динозавър, обитател на величествени планини, неподминати от магията на словото, създаваща велики таланти, цял народ от творци и усамотени богове на думите, който е тръгнал да търси автора на най-идеалния текст на света. Не, няма да прочетете и дума от него, освен едно изречение, което е основата на величествена одисея, от която  уловима е само малка-мъничка частичка, напълно достатъчна, за да станете фенове на Мьорс завинаги. „Тук започва историята.“

Може да възприемете текста като саркастична картина на настоящия бизнес с книги и думи, може да погледнете на нещата и като на модерна приказка за лека нощ, с която независимо от възрастта ще се „приспивате“ с дни, препрочитайки избрани гениални пасажи, даващи отговори на хиляди незададени въпроси за смисъла на писането като цяло. Но за мен това е едно от новите ми любими фентъзи истории, малко мрачна, много интелигентна, изключително забавна и с най-симпатичните и внимателно изградени герои, с които всеки заклет читател ще се идентифицира за части от секундата, поемайки заедно с тях аромата на книги, мастило и идеи, променящи живота и мечтите. Запомнете името на Мьорс, то ще бъде  вашия винаги разпознаваем символ на най-съкровен книжен сън наяве.

Краят на света

Лаура Гайего

Един лек, почти младежки роман, но от старата школа, пълен с невинно геройство и безразсъдна смелост, а не със спънати кифли и свръхестествени същества с подозрително човешки черти. Дали защото е от изключително екзотичен за средностатистическия читател като произход – испански, автор, дали защото влага женски подход в една история, развиваща се като компютърна игра, с три мисии, няколко битки с босове, решаване на пъзели и срещи с безброй странични мотаещи се лица, обичайно съставляващи зяпаща активно събитията тълпа; тази малка книжка ще ви влезе под кожата, и въпреки че няма да ви остави кой знае какви вълнуващи спомени, все пак ще си заслужава безгрижното четене на плажа.

Ето и малко за историята – веднъж на всеки хиляда години силите, създали света ни, се замислят сериозно дали да ни оставят да продължаваме да го караме през просото, или да ни затрият с едно невнимателно божествено придихание. Освен, когато се яви някоя чиста душа, и реши да извърши най-голямото геройство, на което нашият вид е способен – да се жертва за общото благо с цялото съзнание и желание за това, че ще загуби единственото ценно – дъха в гърдите си. И ако историята знае за един конкретен божи син, загинал ненавременно през нулевата година на съвременната легенда, то през година хилядна неговото място спешно трябва да се заеме от нов кандидат-мъченик, който да не е тих луд, алогичен социопат или с войнстващ синдром на героя по рождение. Мда, и такива се срещат.

Съдбата забърква един много млад монах, почти хлапе – осмокласник по нашите стандарти, един известен менестрел или хуглар по местному, и една красива измъчена девойка, с роднини от магическата част на света ни. Тяхната задача е да намерят три странни артефакта преди да удари часовника на края на първото официално хилядолетие, и то в условия на огромни разстояния, липса на средства, транспорт и късмет, и естествено – една враждебна организация, изгаряща от желание да се запознае със Сатаната и приятели при тяхното пришествие за събиране на вересиите ни като активните биячи на височайшите. И троицата ни неподходящи герои се заема със задачата да спасят света с онзи безгрижен ентусиазъм на скучаещата младеж, вероятно основен мотор на всякакви щуротии от няколко хилядолетия насам.

Не очаквайте шедьовър, а доста приятно и бързо четиво, с много динамика, симпатични герои и мистериозни обрати, преследване, загуба и магии, въобще всичко, което може да ви накара да забравите модерното лесно ежедневие за някой и друг час. Понякога и такива книжки не са никак излишни в домашните библиотеки.