Невероятните приключения на Ван Хелсинг

The-Incredible-Adventures-of-Van-Helsing-PC-Cover

Ох, този тежък екзистенциален избор – имам само няколко свободни часа на ден, и не знам на какво да ги посветя – на любимото ми рпг геймене, или на още по-любимото ми рпг четене, водещи до един и същ логичен завършек, а именно – безапелационно затъване в дълбоки фентъзийни светове… Опитвала съм да ги комбинирам, да ги подредя в режим – час игра, час четене, но нищо не става – човек трябва да се отдаде или на едното, или на другото, тъй като проклетото време се изкривява и изчезва буквално за секунди, когато съм в илюзорните измерения на нечии писателски или гейм-дизайнерски фантазии, настъпил е отдавна разумния час за лягане, и предвкусвам трудното ставане и тежък работен ден след поредния ми личен фентъзи запой. Та в такова едно състояние на духа, ми се видя напълно разумно да ви разкажа за една учудващо добра като атмосфера и сценарий рпг игрица, която ми изяде не една и две вечери в опитите си да прекарам сина на именития Ван Хелзинг през един свят населен със стиймпънк машини, канални мутанти и всички русалки, таласъми и упири от съседните славянски държави, в опит да… ами да спася света, какво друго .

В ролята на антагониста имаме зловещия професор Фулмигати , който се настанява в освободената от татко Ван Хелзинг столица на кралство Борговия, криещо се по скромните ми географски познания някъде между Румъния и Унгария, току- що лишено от старостилните вампири и превзето от твърде амбициозни учени и изследователи. Но истинския лошковец е едно друго зло съзнание – безименен злокобен гений, който хващаме да смее дълбокомислено чак в последната сцена, тъжно прекъсваща геймплея на откровено едно такова никакво място; и тогава става ясно, че светът не е сигурно и спокойно място завинаги, а само за мъничко. Докато стигнете обаче до малко обезсърчаващия финал, напомнящ леко на усещанията след всяко поредно убийство на чича ви Диабло, който не ще и не ще да мре гадината, ще преминете през доста красиво нарисувани гори, пещери и технологични инструментариуми разположени на всякакви странни места, в които естествено ви чакат на гюме поне едно петдесетина твърде гадни на вид и на характер чудеса от легендите и фантазиите, изразяващи в по-голямата част от времето подчертано негативно лично отношение към геройчето ви.

community_image_1401974693

Като говорим за лично отношение – играта силно се отличава от повечето диабло клонинги точно по специфичната комуникация на Ван Хелзинг младши със всички служебно назначени лица около него, като диалозите на моменти ще ви събарят на земята от хилеж, особено ако включват Лейди Катарина – личната призрачка на героя ни, доста симпатична вятърничава русокоска, която като изпадне в рейдж става доста неприятна, летяща харпио-сирена, с много остри нокти и плашеща скорост на атака. Същата е обаче и едно постоянно мрънкало, коментиращо всяко правилно или неправилно действие на партньора си, проявяваща изключителна стиснатост и реагираща на всеки харч с непрестанни молби да и вземете пони, нова рокля или поне по-хубава крипта, че старата вече за нищо не става. И винаги натиска големите червени бутони, на които пише не натискай, или поне те омотва да си свършиш сам това, в почти всички случаи самоубийствено, действие, и то не от злоба, а от  направо болестно състояние на отвъдно любопитство. Меси се във всички дейности съвсем неадекватно, и просто придава една щипка пиперлива неяснота за изхода на всеки куест и онази конкретна доза на лично отношение, която прави от играта наистина приятно попадение.

За качествата на играта като такава – най-вероятно в любимото ми предаване NEXT TV  ще направят някой ден разбор на третата част, но за мен е доста приятно хак енд слаш – или в моя случай бум-бум-и бягай много бързо оттам в кръг – рпг игра, с много приятна графика и интелигентни противници, които не ме смилат от бой като Dark Souls, но все пак са си предизвикателство, и death rate ми е някъде към стотина, като половината се събира от точно две места, в които ми взеха кръвта за около две секунди някакви бъгасяло-добри гада. Бойната система е заложена като привидно сложна хрумка включваща комбота, но аз лично си го карах по близардски с удари и магийки, без да акцентирам на допълнителните възможности – все пак не съм про играч, и търся кроткото масово убийство, вместо твърде детайлните единоборства, доказващи наличието или липсата на някакви конкретни геймърски умения. В моя случай ще е липсата, мда.

Въобще – прекрасно забавление по мой си любим начин, с напоследък силно впечатляващите ме стиймпънк елементи и оригиналност, които ще ме накарат да следвам поредицата, ако не толкова ревностно като вездесъщото Диабло, то поне с положителния интерес на заинтригуван почитател на жанра.

Advertisements