Книгите на Рай-Кира

Карол Бърг

1508-02 1508-01 1508-0

Понякога една поредица изглежда сякаш притежава абсолютно всичко нужно , за да стане личен любимец на всеки читател с някакви претенции за това, което чете – уникални герои, странни взаимоотношения, кървави битки и мъчения, реалистична достоверност на действието в оригинален, неземен свят. Езикът е интелигентен, повествованието се води от откровеното и близко първо лице, и развитието на историята е някак непредвидимо. Но въпреки всички тези положителности , книгите за демоните Рай Кира, и техните обичайни противници от почти хуманоидната раса, са по-скоро тежки за смилане, отколкото леки за прочит и искрено харесване. Което явно не ми е допаднало, ама хич.

Съдбата на главния герой е по Дикенсовски меланхолична. А само да знаете колко ужасно силно мразя Дикенс, с неговите мръсни вертепи и осакатени души, на които им се случват всички гадости по списък, и все пак някак успяват да запазят чистотата си без да пречукат деветдесет процента от мръсниците около себе си. Карол Бърг сякаш силно , остро и задушевно мрази своите създания , и ако не ги убива директно, то ги мъчи по начини, за които господин Грей само може да си мечтае в ограниченото си богаташко съзнание. То не беше ритане до почти сигурна смърт, обезглавяване, жигосване, бой с камшици до трансформация на човешки гръб в кървава пулпа, и след това мъчител и жертва са си пак приятели. Истинско изследване на Стокхолмския синдром, в който един истински маг- благородник и войн срещу диви демони се подчинява до почти разпад на волята на разглезен и свръх агресивен псевдо – руски/македонски принц на име Сашко, щото последния явно имал потенциал да стане велик. И не, няма Планината Броукбек момент. Всъщност няма никакъв искрено – сексуален момент с който и да е пол.

И се почва една голяма тъжна история, изпълнена с чиста депресия, примирение, пречупване на волята, загуба на любими същества и прочие изпитания, от които всеки нормален човек ще си тегли ножа на около двайстата страница премеждия, но Бърг и явно нейния духовен баща Дикенс никога не позволяват такива волности на героите си, така че същите са обречени да продължават напред, и дори след уж почти положителния хепи енд в края на всяка част , продължават да страдат по нови и нови начини , с малки почивки за възстановяване на епидермиса.

И трите книги могат да се възприемат като безкрайно оплакване в стил Фиц на Робин Хоб, един вид драматично – личностно фентъзи , което хваща за гърлото и става близко със своята фентъзийна реалност, четивна дори и от не-почитатели на жанра. Но всъщност главният герой не се оплаква – той споделя кротко и спокойно ужасиите на съществуванието си, воден от мотивация, която трудно би могла да бъде разбрана , но все пак е лесно да бъде искрено уважен за последователността и отдадеността си на делото на кръвта и живота си.

Трилогията на Карол Бърг не е за леко четене на плажа, не и от хора, които са поне малко емпати и способни на съчувствие към личната , душевна и видимо безкрайна трагедия. За правилното четене препоръчвам студен дъждовен следобед, огромна чаша чай от лайка и гигантска кутия шоколад. В противен случай или ще се отегчите до невъзможност да продължите една обективно оригинална история и трактовка на странен  и нетипичен за фентъзито сюжет, или ще се натъжите до степен да трябва да се лекувате поне месец с Пипи, Малкият Никола и Астерикс за баланс. Всеки трябва да си има поне една такава тъговата и добре написана книга в запас, независимо от идейната принадлежност, за онези специални моменти в бъдещето, когато тъгата на другите може да се окаже и целебна за собствената ти такава.

Advertisements