Далебор – синът на кладенеца

avtor-stefan-krastev-dalebor-sinat-na-kladeneca

Няма много книги – събития в българското фентъзи, което не значи , разбира се, че няма хубави български книги – просто има някои заглавия , които отвяват шапки и дърпат челюсти в потрес, как някой наш съотечественик има възможностите и фантазията да пише толкова добре, колкото наистина големите имена в жанра. Един такъв автор, който заслужава огромно и много прецизно внимание е Стефан Кръстев, а фентъзи романът с голямо Р, голямо Ф и въобще големи букви отвсякъде – Далебор – синът на кладенеца.

Далебор – синът на кладенеца

Объркани видения, пространства без думи и звуци на коренно изменена природа – това са моите сънища, моите паралелни животи и съседни вселени. Не казвам, че задължително ще са и вашите, но си заслужава да се потопите в свят така пълнокръвен и уникален като Немия дори от чист литературен авантюризъм и жажда за наистина оригинално писание.

Последният еднорог

Питър Бийгъл

Очевидно съм започнала с Бийгъл по най-лошия възможен начин, а именно с тийн отегчителното недораузмение Тамзин. Защото историята за еднорогата е най-красивата книга, най-великолепния текст, най-прелестната идея, и всичко най-топло, меко, нежно и изящно възможно въплътено в писмена форма . Всяко изречение е важно, сякаш обмисляно с векове, без нито една излишна или липсваща дума, без капка прекалена префърцуненост, или намек за твърде груб реализъм. Мрачно, меланхолично и тихо, но и пъстро, експлозивно и обнадеждаващо. Много лица на един и същи текст, носещи поравно талази от бели сълзи и звънливи усмивки. Така трябва да се пише. Оригинално, технично, завършено. И преводът в по-голямата си част е наистина великолепен. Имаше някои архаизми, които не стояха достатъчно уместно, но в общия конктест носеха цялата сила на думите на Бийгъл, заредени до пръсване с магия, убийствен блясък и усещането за почти пълна перфектност. Тази дребна книжка я четох по съвсем малко, в продължение на повече от седмица, сякаш бях попаднала на истински бял труфел, струващ годишната ми заплата, който сърце не ти дава да погълнеш нацяло, а просто помирисваш, погалваш, минаваш покрай него с мисълта колко префинено удоволствие съдържа в себе си.  Много странно усещано, сякаш не бях чела хубава книга от години, и това се яви като свръх нова на качествената литература, изгаряща читателските ми ретини и непозволяваща на която и да е друга история да заблести дори и скромно след нея.  Ако трябва да сме пошли – Еднорогата си е Анджелина Джоли на фентъзито – след нея просто не ми е ясно как се продължава в света на книгите, без всяка следваща да ти намомня колко по-зле е от историята на Бийгъл. Последният еднорог е кота нула, еденица мярка, звездата вечерница, определяща пътищата по света. Преди много години съм гледала и анимация по книгата, и се чудих как може едно филмче да е толкова болезнено безнадеждно и да е за деца. Ами не знам дали тази книга, или каквото и да е инспирирано от нея би могло да влезе в главата на едно дете по правилния начин. Еднорогата е истинската Малка Русалка на Андерсен , която не е за нормално средностатическо дете. Тъга, отчаяние, вълни чиста болка. Красота, пролет, искрици печална радост. Всичко има. По много. Такава книга се чете по сто пъти в живота, и всеки път ти е коренно непозната и различна. Безумно и невероятно.

Господарите на Земята

Гордън Диксън

Поредното ми разочарование от ума на Диксън , на който в интерес на истината разчитах доста да ме впечатли и влюби в работата си. Леко апокалиптична история , с по-скоро сай-фай, отколкото фентъзиен привкус, за расата на джуджетата, които чрез сложна машина за управление на земните маси ще затрият всичко живо над 1,30м, щото не ги кефим, разбираш ли. Действието е сравнително малко и по-скоро служи само за тема за разговор – героите си говорят как ще направят нещо, говорят си като го правят и си говорят отново след като са го направили, докато размишляват за природата на човека и как ние хуманоидната раса заслужаваме бавна и мъчителна смърт чрез урагани, земетресения и ята черни скакалци. Въпреки мащабността на резултата от цялото злобно ментално мандахерцане , всичко се развива в ограничен сетинг, с шепа главни герои, които умират в неправилни пропорции, като най-интересните намеци за културни различия и фентъзийни мечти се оказват по-скоро напълно технически постижими манипулации и шмекерии на дребно. Всичко минава през погледа на главния герой – полу-индианец, полу- мускулесто джудже – извънземен, което с цялата наивност на човешката раса и цялото его на джуджешките си прадеди всъщност в крайна сметка не постига нищо конкретно, не прави сам разлика в положението или спасение от злите козни, ами достига само мъничка отсрочка от финалното унищожение на расата ни. Мрачно настроение не е точно определение на атмосферата, а по-скоро всичко е твърде депресивно и отегчително сивеещо в прекалено много моменти. Не, че текста не възвираше буквално от потенциал за развитие на огромен, истински, пълнокръвен , авторитарен свят на уважителни покорители на тъпото ни племе, но всичко отиде в кофата повече от неусетно и неразбираемо. Дори обичайната хватка да забиеш главния си герой да живее в библиотеката и да намира книгите за основен вид забавление над плътските желания или простото мързелуване, печелещо автоматично поне двайсет подвида нърдовски читателски характери, не работи както трябва – главният герой е и си остава доволно смотан тип, без капка харизма, и колкото и да перчи идеално изградени мускули, не разсейва натрапчивата идея, че заробването му е едно от най-смислените събития в живота му. Симпатизирането към лошите е толкова неизбежно и видно нежелан страничен ефект по дефолт, че усещането за тотална сбърканост на повествевонието не те отпуска до последната страница. Но пък не е чак такъв батак цялата книга все пак – има оригинални идеи, апокалиптично-утопични настроения и малко седемдесетарски полъх на класически сай-фай а-ла Бонд филм минус картонените роботи с електрически крушки от 50 вата за очи. Може и да се хареса на непредубеден, съвсем не като мен, любознателен читател, с непреодолимо  желание за странно старичко клишенце.

Наръчник по когнитивна магия

Л.Спраг де Камп и Флетчър Прат

Наскоро открих, че преди години издателство Дамян Яков са поддържали изключително добре подбрана, приятно оформена и достоверно преведена поредица за фентъзи и фантастика, и то за неща в разказна форма или омнибуси на истински добри класици, чрез копиране на вече доказани като успешни подборки от западни съставители и автори от рода на Роджър Зелазни и Маргарет Вайс. Ако някога достигна до момента, в който ще се занимавам с реално книгоиздаване , мисля че точно такава концепция и идея на подбор бих използвала. Макар и фактът, че поредицата е прекъсната и неупомената никъде, освен в интернет аналите на фантастичната история, да говори да не очаквам чудовищни печалби и финансова успеваемост. Да, за мое огромно съжаление интелигентните и силни проекти не винаги имат добър отклик извън оригиналната си публика и време.

Наръчникът по когнитивна магия е доста ярък пример за тезата ми – класическо, оригинално и интелигентно фентъзи, написано преди около седемдесет-осемдесет години, притежаващо изяществото, наивността и богатството на езика, които така фрапантно липсват в почти абсолютно всички автори, творящи от началото на моето време. Завръзката напомня на Гордъновия Драконът и джорджът – интелигентни научни работници, малко суховати и ръбати по английскиму, по пътя на изключително логично описан начин за прехвърляния между измеренията ( толкова неразбираемо академично е написан, че хваща вяра на пръв поглед ),  попадат в различни, недоказамуеми и нелогични епични измислени светове от литературата – от незаписаните северна, финска и ирландска митологии до класически произведения, за които почти няма вероятност да сте чували дори от обща култура като Орландо Фуриозо, или Кралицата на феите. И в тези достоверно описани варварски светове горките английски професори демонстрират изключително адекватни реакции и интелектуален адаптивен подход, плюс доста пространствено изучаване на различните проявления на магическото изкуство. Звучи малко пренатруфено, но е така само в няколко избрани момента, които просто внасят умностен блясък в цялата картинка и те оставят с впечатлението, че си прочел егаси и интелигентната книжка без сизифовски усилия и речник на чуждите думи. Което действа уникално добре на самочувствието, повярвайте ми.

Концепцията за спечения научен работник, намиращ своето истинско място и съдба в невъзможни измерения е често срещана – и Муркок, и Диксън ги ползват активно и то по наистина добър и каращ те да се замислиш за предимствата на централната канализация и микровълновата печка пред възможността да се надбягваш с еднорози или да участваш в пищни варварски пирове от по няколко месеца всеки, начин. Умората от реалността аз лично разтоварвам точно и единствено чрез добри фентъзи книги, а Спраг де Камп ме отведе на толкова интересни и забавни места, че започнах и аз да си мърморя формулите за магическо изместване с надеждата да се пренеса при Пипи, Томи и Аника. За  момента не ми се получава, но няма да се отказвам да опитвам. Заслужава си.

Магьоснически свят

Мога да започна по следния, малко еуфорично-фенски начин – това е най-яката компилация от фентъзи разкази посветени на различните виждания и аспекти на магията, писани от буквално колоси в жанра, като най-големите изненади идват точно откъдето не очаквате . Както автори считани за твърд сай-фай като Орсън Скот Кард, Рей Бредбъри и Лари Нивън, така и абсолютните седемдесетарски класици от рода на Андре Нортън, Фриц Лейбър, Урсула Ле Гуин, Мерседес Лаки и Марион Зимър Брадли, в комбинация с други малко или много известни и свързвани от съвсем далече с фентъзито писатели , са създали наистина една чудовищно добра подборка от разкази под редакцията на Маргарет Вайс ( позната ви като 50% от дуото Вайс и Хикман, историите за драконови ездачи, куестващи супер герои, чудни хубавици- магьосници от двата пола, и прочие жанрови постулати, впечатляващи докъмто 15 години според интензивността на лайф-стайла на подрастващите , разбира се) . За сборник с разкази обаче е много трудно да правиш ревю, особено за този – около двайсетина автора, подчинени на идеята на магията , но пречупена през погледа на толкова различни ъгли, времена и вкусове, че опасността да се пресоли манджата изглежда просто оскърбително явна на пръв поглед. Почти не се оправдават страховете ми, за щастие. В колекцията просто има потресаващо силни текстове, пред които иначе обичайно силни други лекичко бледнеят, но общото чувство остава за огромно лично котешко фентъзийно задоволство. Не мога и да искам повече.

И тъй като тази книга в себе си съчетава световете на толкова много магьосници, стилове и сънища, може би е добре да споделя по няколко думи за всеки, за да знаете точно какви скъпоценности да очаквате. Разказът именуващ сборника е на Андре Нортън – според мен една силно подценявана писателка , омесваща по уникален като въздействие начин класическо дарк фентъзи с фантастични елементи, в жанр силно популярен преди да се родя най-вече. Историята е много тъмна, с магични битки и странни между-расови емоции, с малко женски финал, но разбираем и одобряем от почти всяка представителка на нежния пол. Орсън Скот Кард ме изненада може би най-приятно от целия сборник с Принцесата и мечока – изключително живо описана история с толкова достоверни и реални образи, подчинени на абсурдно наивен сетинг, че сякаш четях комбинация между пропития с меланхолична мъка Андерсен и някой наистина добър съвременен автор, изключително признат в областта на изграждане на повече от пълнокръвни характери, за който нищо не знам и преоткривам колко съм загубила от това. Лари Нивън има първия разказ За какво може да послужи един кристален кинжал – изящна сюрреалистична история за абсурден свят, за който до колкото знам е написал и малка трилогия Магията чезне. Макар и малко хаотичен , текстът е точно такъв, какъвто би трябвало да е един разказ – почва отникъде, свършва наникъде, но ти дава цялото време на света да се ориентираш , да вземеш страна и да си нарочиш любимци без капка съмнение. Панаирът на свирачите на Мерцедес Лаки и Преследвача на Марион Зимър Брадли са представителите на фениминистичното фентъзи – силни главни героини, преминаващи през различни изпитания и намиращи правия път или поне изхода от ужасния свят , в който са принудени да съществуват. Имаме и малко Фриц Лейбър с познатия разказ за Фафрд и Мишелова – Базарът на чудесата, който за пореден път ми доказа колко обожавам старите автори, и такава мешаница от хумор, битки и шарения, само при тях мога да открия истински и непомрачени дори от капчица реалност. Урсула Ле Гуин и Джак Ванс имат участия с много поетичните разкази за сблъсъци между зли и добри вълшебници – Думата за освобождаване и Магьосникът Мазириан – плътни, атмосферични и малко задъхващи те, но безспорно качествени. Уилоу на К.Дж.Чери е прелестна и силно смразяваща фентъзи-хорър история за демонични призраци , която сякаш имаше повече слоеве отколкото мога да разкрия с не особено богатата си база данни от световни митове и предания за свръхестествена гмеж. Истинското фентъзи завършва с интересна трактовка на преданието за Нарцис на Мелани Роун, в който имаме и хомо елементи, и феминистични такива, така че не е за всеки вкус. Останалите разкази са на ръба между чистата фантазия и леката реалност. Кристофър Сташев и неговия разказ за Алхимикът и вещицата намесва Салем, Смъртта, дошла на по чашка абсент и магията като познание по уникално забавен начин, с допълващ наратор едно блуждаещо огънче с особено чувство за хумор. Бредбъри участва с Ваканцията – лично мен твърде стряскащ ме разказ, малко утопичен, малко апокалитичен, и много замислящ те . Ф. Пол Уилсън е с доста интересния Креатепдо или разказ за вълшебна дума, която те прави богат , но не те оставя за дълго жив – замесени са тайни организации, крайна алчност и човешка глупост в реализъм, който никак не пречи, а по-скоро релаксира фентъзийната обстановка. Джо Холдеман има чудесен цигански разказ за проклятия , магии и емпатични компютри, които решават съдбата на света. Великия Зелазни е с известния си Последния защитник на Камелот, хвърлящ тоново камъни в градинката на горкия Мерлин, макар че след Марион Зимър Брадли вече гледам на Артурианските истории с други очи. Кутията за всичко на Зена Хендерсън е разказ в реалността на ръба на лудостта, мъката и желанието за несъществувание – силен и опониращ. Синът на белия кон и Грег Беър носят духа на апатичното реднеково съществувание, прорязано от древни индиански тотеми ,разбунващи мислещия и измислящ дух в потенциалното неездитно нечифтокопитно животно хамериканския селянин. Силвърбърг ни поднася Каквато е – мисля, че става дума за колата на Дядо Коледа ( именно колата, не шейната ) и въобще какъв киселяк е дебелия старец, когато му продадат вълшебното возило от най-вероятно непозната шведска марка – доста забавен и лек разказ в крайна сметка се е получил. Невероятния номер на Джеролдо на Реймънд Фи малко отстъпва като въздействие, но може би несполучливия магьосник в авторитарна държавица не е най-приятния за мен сюжет. Призоваването на Катрин Курц ме остави с по-скоро смесени чувства – магическа плътна друидска атмосфера се стрелка скоростно около събития от американската история, която честно казано не ме вълнува особено, внасяйки някакъв нездрав полъх на непоискан патриотизъм и вълшебна обосновка на предполагаемото величие на американската нация. Такива неща си ме дразнят и на български, така че просто си пренасям негативизма на друга географска ширина.

Тъй като напоследък имам удоволствието по една или друга линия да чета и малко по-аматьорски неща на прощъпулкващи млади писатели, само мога тъжно да подсмръкна , че нивото на западните майстори си е … еее, майсторско, и от български автор такива неща само можем все още да мечтаем да прочетем. Макар че, ако се хванат една активна група от издател, редактор и коректор , които наистина искат да създадат добър продукт, запалени са по малко ересната идея да издават разкази, и то фентъзи, и то български, и имат ясна концепция за това, което искат да постигнат като общо настроение и са естествено запознати с разностилията на българските автори по принцип – не виждам причина защо такова начинание да не е успешно. Но ще си трябва къртовски труд, естествено. Така, че можем само да се надяваме да дойдат по-добри времена. Дотогава имаме чудесни сборници от западняшки майстори, които да утешават гладните ни фентъзийни душици, па макар и повечето от тях да не са превеждани на български, и няма да видят български превод може би никога. С мънички изключения, надявам се.

Магията на Волкхавар

Танит Ли

Имам си нова любимка – нещо като женския вариант на Муркок, но с повече патос, тъга и експлодиращи краски. На български е чудовищно подмината, както винаги, и може да се намери само едно мъничко книжле наречено Магията на Волкхавар от нея. Но и дори тя стига , за да се влюбиш в думите и танцуващата феерия от фантазия зад тях. Очевидно магията действа. Стилът е по-скоро поетичен и пъстър, историята е леко абсурдистка и сюрреалистично представена, но по толкова красив начин, че въздейства на много повече сетива, отколкото нормално впрегвам в читателския процес. Напомня ми на Ан Райс и Марион Зимър Брадли едновременно, минус дългокосите вампири и Артуровите наследници и сродници. Да, това определено значи неустоимо заявяващ се феминизъм, тупащ по масата на търпението на читателя,  чрез силен женски образ, преминаващ тягостно през изпитанията на живота и смъртта и оцеляващ някак накрая, макар и силно променен и надраснал себе си.

Няма положителен финал  – любовта не се случва, лошите, неотличими от добрите умират може би нелепо и незаслужено, макар и непотвърдено, ужасът отстъпва, но само за малко и в никакъв случай не завинаги. Цветовете се сменят непрекъснато, избухват в мрак и се потушават в светлина, а героите танцуват около тях, опитвайки се да проумеят безумната логика на обитавания от тях свят. Амбицирала съм се да се докосна до всички по-стари светове на Танит, макар че мой лош късмет само малка част от тях са достъпни по втория онлайн начин, а книжните тела са позиционирани в някой далечен английски кашон, който ще ми излезе златен до страната ни. Скоро ще направя един по-обстоен портрет на госпожа магьосницата, тъй като ми иска да заразя повече хора с несбъднатите кошмари и случили се мечти в мрака на Ли. Заслужава си душата да поплаче малко над незапомнените си спомени.

Мултивселена а ла Муркок

Едно многовдъхновено ревю при Трубадурите за може би най-приятното ми откритие за 2011 на литературния фронт – Майкъл Муркок. Ако си имах издателство мисля, че щях да издавам само автори писали преди 90-те години на миналия век – в класическите приключения цветовете са по-ярки, внушенията – по-първично силни, страхът – истински, философията – разбираема. Няма кризи, няма глупости, само невъзможни светове.

Мултивселена а-ла Муркок