Сказания за ледената планина

Александър Драганов

Навремето имах огромен проблем с книгите на Салваторе – в тях имаше нещо изключително зарибяващо, каращо те да четеш почти насила обективно погледнато доста посредствени текстове, и да не можеш да откъснеш поглед от безкрайните бойни сцени, винаги изключително красивия декор и вечните политически коректно различни другари на всевеликия Дризт, който по най-невероятно необоснованите причини от истински лорд на мрака и зловещите удоволствие на матриархалния свят на тъмните елфи, се превръща в симпатяга, който се бори за каузата на добрите. Е, тук си имаме наш Дризт, минал по що-годе същия път на осъзнаване и частично отхвърляне на тъмната си страна, но странно как – тук той не ме дразни, може би защото е имал смелостта да запази мрака в себе си, и да го ползва, без да изпада в самосъжаление от действията си. Което е наистина свежо разнообразие.

Освен основното ни момче Алтиарин, в този роман от разкази – между другото това е любимата ми форма на романизиране на приключенско фентъзи, ако не сте се досетили от някой и друг мой материал, компания ни правят и една много мила и добра вещица, по съвместителство и голямата любов на мрачното ни анти-геройче, както и един вампир, дето ме дразни винаги щом пусне кранчетата на кървавите си сълзи. Наречете ме консерва, но както не съм от почитателите на блещукащите вампири – фотомодели, така и не одобрявам тяхната им животинска форма тип истинския Дракула, ама няколкостотин годишен, свръх силен хубавец да се тръшка при всяко оспорване на приятелските и романтичните му чувства ми дойде малко в повече. Когато обаче не реве, вампирът Римиел е доста впечатляващ субект, способен на всички, че и някои нови, кръвопийски номера, и то със стил, който ще засрами всите анрайски изчадия в Ню Орлийнс заедно.

Героите имат всички нужни характеристики за приключенци – изключителни и взаимодопълващи се умения, много силна харизма и една ненакърнима доброта, която нищо свършено в миналото, независимо от кошмарния му характер, няма да засенчи, защото понякога си има обяснение за всичко, и то наистина смислено. В момента чета една много добра поредица на Дейвид Далглиш за двама братя полу-орки, на която ще отделя много специално внимание, и където този същият мотив за опрощението е широко и определено логично застъпен, та може да се каже, че и по нашите земи сме на вълната на най-актуалните течения във фентъзи жанра.  Ама и лошите си лоши са истинските звезди на историята – толкова брутални, изящно жестоки и невероятно изобретателни в нескончаемата си злост създания рядко ще намерите на едно място, независимо дали са силфи, вампири, покварени елфи, паладини, и черешката на тортата – тъмните слуги на хаоса, на които една мъничка хаотична Хелс им стиска палци до края, защото не може да им се отрече нито целеустремеността, нито креативността на мъченията, които си пазят за битки или по-дискретни срещи отблизо с нечии бъдещи останки.

И въобще, ако си търсите чудесно разтоварващо четиво, което въпреки ясните връзки със Салваторе, аз лично ще оприлича на доста по-уважавания от мен Хауърд – ето ви го – класически приключенско, но и свежо модерно фентъзи, със запомнящи се герои, които няма да ви разочароват, и ще имат късмета да оцелеят до последната страница, както си трябва, а няма да паднат под ножа на създателя си по Мартиновски (айде стига необосновано щедра кървавица от добродушковци, моля). Много се надявам да видя скоро и продължение – цял свят чака малкия ни квартет от горди герои – да, не съм ви казала за четвъртото красиво допълнение, но имам чувството, че тя тепърва ще се превърне в нещо много, много специално; да се потопи в нови вълнения, пътешествия и в близки срещи от третия вид с орди от немислими чудовища и въплътено зло. За почителите на фентъзито такова, каквото ни накара да се влюбим в жанра някога.