Полудив

Сали Грийн

Продължавам с необяснима, дори за мен, упоритост да газя до коленца в очевидно една истински крапи поредица като тази за дивото, тъпо, комплексирано, хормонално нестабилно, и ясно е вече – върколаче Натан, полу- черния, полу- бял магьосник, който никой не обича, щото е – погледнете по-прежните прилагателните – тийнче, което ти се иска изключително политически некоректно да вържеш за някой дъб и да го оставиш да му избодат очите ято сериозно разгневени, и клинично бесни чайки. Защото това е един от най-дразнещите с достоверната си шитава младост образи, които съм срещала, напомнящ ми за някои от най-проблематичните хлапета, които са ми пресичали пътя преди някое и друго десетилетие, и за които съм тихо благодарна, че съдбата ги е изтикала в канавката за достатъчно дълго време, че да избягам с двеста от поредното лошо момче с проблемно детство, с практически никаква емоционална или интелектуална интелигентност, и пълен до ушите с някакви простотии за това колко истински бил, как всички са му длъжни, и колко много обича еди кой си. Сериозно, освен ако не сте на 12-17, или малко по-големи, но по-щастливо-посредствени, не може да вържете на бета версията на неудачника – насилник, който ще си тепа семейството на почивки, давайки безплатни представления по реалистичен кеч и лична драма на целия квартал. Иначе сериозно ще се притесня за географската нагънатост на добрата стара храна на зомбита, намираща се малко назад и нагоре отвъд очите ви.

Историята продължава все така накъсана, еднообразна, едноизмерна и зарибяваща, проклета да е Сали Грийн, и гадните и кратки изречения, които ми причиняват аритмия, но не мога да откъсна очи от тях. А аз мразя искрено и лично всичко с един глагол и едно прилагателно, освен ако не изразява писък на ужас, пришляпване на нещо невидимо в мрака или мекия звук от хлъзгане на черва по паважа. Момчето ни бяга от лошите бели, които съвсем са изперкали на тема расизъм и доминантност на ултимативното добро; ходи да спасява своята любима Дулсинея, на която, слава на всички фентъзийни богове, и идва акъла в някакъв момент, последващ задължителните горещи сцени; и естествено се свързва на съвсем ново ниво със странния си баща. А , и разкрива своите хомосексуални наклонности. Ха, разцепи ли ви се съзнанието на няколко объркани секторчета? И на мен така. Не, че не го очаквах, но откровената му бисексуалност, която подозирам че си е съвсем чиста и нормална хомосексуалност, на моменти идваше малко, тъй де, неуместна. Поне по тази линия попадна на добър партньор, горкото Натанче, макар че видно е, че ситуацията ще се изврати в нещо с бой, разкървавена вина и поразкъсано видоизменяне, ако се сгорещи прекомерно.

Та, нещата не хващат в добра и логически приятна посока. Сценарият се пише, продава се на студията, и чакаме новите Игри на глада или Дивергенти, с поредните секси тийн идоли на годината, които ще попаднат в лапите я на Майли Сайръс, я на Джъстин Бийбър, дорде не им залезе славата. Прескачам пасажи, чета отзад напред, и по диагонала – и не усещам никакво объркване или дупка в повествованието, просто всичко е като един гледаем екшън, който можеш с чиста съвест да пооставиш докато посетиш белия трон за едно кратко или по-дълго дивене пред чудесата на човешката отделителна система. И след това отново се закачаш за телевизора, и продължаваш битката без усет за загуба. Та така и с дивите полюции на Сали Грийн. Но, въпреки всичко, ще чакам запленена третата част, в която ще стискам палци за ятото диви чайки от първи абзац, искрено вярваща, че този ноарен аранжимент на първите две книги няма как да избухне в някакъв абсурден розов памук на финала. Ще ядем сърца, ще чупим кости, ще дъвчем дебели чревца, докато ни е тъжно, и си мислим за изгубената любов. Сериозно, нямам нито една причина да продължавам да следя накъде ще го отведат копитцата на Натан, но просто не мога да се откажа сега – твърде много искам да го видя как страда. Е, предполагам и това е начин да се правят милиони.