Хубави неща, лоши неща

Коста Сивов

Колекция Дракус празно няма – всяко заглавие в тази подчертано колекционерска поредица, в идеалния за пренасяне в градски транспорт формат, е истинско бижу, връщащо ми вярата в онова мистично чудо – добрия български писател , особено след разни конкурси, в които журирам, и ми става ясно , и че със най-бонбонено розовите очила не мога да кажа на некадърните словоблудства – обещаващи произведения. И реално не мога , щото след това се отприщва бента от недоволните автори, които псуват котките ми на майка, пожелават ми да се удавя в кенефа или хукват да пробождат мои мини куклички с карфички (не е никак готино, честно) . Но Коста не стига, че е наистина добър автор, ами и е от оная фантасмагорична порода на вслушващите се в градивната критика хора, които не просто слушат , ами и си вземат бележка, с цел да създадат нещо, което е обективно, а не просто субективно качествено в нечия персонална вселена.

Наблюдавам отблизо, така да се каже, работата на господин Грей ( не, не онзи сив ) от известно време, и искрено се радвам на внушителната градация на стила му от текст на текст. Добрите идеи се избистрят, конструкциите стават стабилни, сюжетите се разгръщат изящно, финалите правят така очакваното та-дъммм, а не та…а…ъх ( последното е изключително разпространено при млади автори, които почват да пишат разкази с нагласата , че създават нова мартинова песен , пък после се сещат, че трябва да ударят финала на четвъртата страница, и всичко приключва…мхм… преждевременно, разочароващо и някак нехигиенично. Именно.) Та последният му сборник на Коста е наистина изпипано съкровищенце, като, предполагам, професионалната редакция на Кети Илиева от Дракус също е допринесла значително за това да имате пред себе си продукт с ясен смисъл, ненатрапчива демонстрация на творческа сила и оставящ добри спомени след като затворите и последната страница.

Какво можете да очаквате? Ами почти всичко, с леки нотки на ужас, но и с едно много приятно завоалирано чувство за хумор, което наднича през всяка разтворена паст, криеща се в мрака. Дали ще ни разказва за апокалипсиса , в който еболата тръшва самата Смърт и оттам се гътва и Живота, и след няколковековна разпивка по божественически все пак се намира едно административно решение на въпроса; или за марсианските хроники на обитателите на мистериозните бункери на далеч по-приятното за живеене червено местенце там някъде, където престъпленията са все тъй смущаващи, но в картинката се намесват и тъжни роботи, древни унищожителни инстинкти и отказващи да загинат литературни герои; или за котаракът – детектив Франсис Пол, който разкатава сума ти древни божества, натресли се у нашата действителност, със засукан мустак и издръжлив черен дроб – все ще се учудите, зарадвате и впиете в текстовете с умишлено провокиран интерес. Всичко е разказано с усмивка, мънички порцийки тъга от време на време за разнообразяване на позитивизма, и въобще такава атмосфера има в тази книжка, че зарежда батериите на всеки читател за дни наред.

И щото Коста ме „обвинява“, че много го хваля – ами като има за какво – защо да не хваля автор, чието писане ми е влязло под кожата. Когато се лекичко или не толкова лекичко дъни в някой текст – няма да спестя критиката, даже ще съм повечко жлъчна, щото ще го приема като лична обида,  но не виждам защо да не кажа няколко положителни думи за нещо, което просто ме е зарадвало , че го има и е толкова пипнато  и добро. А, и колаборацията с Книжно момиче – една от любимите ми книжни блогърки, трябва да се повтори и потрети – стиловете се смесват отлично и балансирано, и резултатът от междуполовото творческо партньорство е супер свеж, и отваря вратите към потенциална поредица, в която и не толкова хард-кор-хорър феминистичните фенки биха се влюбили. Страхотна работа, поздравления за автора, и за екипа по издаването, и за читателите на Коста Сивов – хубавите неща са се получили определено.