Джанет Тажиян
Това, че децата не четат, както едно време, си е факт. Но замисляте ли се защо? Не е защото са кой знае колко по-тъпи от нас, възрастните, нито твърде много по-мързеливи, или по-борбени срещу наложените правила. Просто трудно си концентрират вниманието, вероятно заради хормоналната тиха война, която се води около нас, и ако нещо наистина, ама наистина не е направено достатъчно интересно, че даже гмо таралеж да се впечатли, просто няма шанс. Или ако не се представи от носителите на влияние, които толкова често се сменят, че трябва да си наистина свръх специалист, за да промиваш детски мозъци достатъчно еднозначно и успешно в днешни дни. Явлението на Дръндьото , като ултимативната комбинация между безумно грозен и опростен комикс, и безкрайно олекотен и положителен текст, бива опитвана да се повтори вероятно от всеки автор на кратки текстчета с някакъв , какъвто и да е , художник под ръка. Но не успява.
След доста натъжаващата ме заради прекомерна реалистична социална нотка Тими Провала, сега и Историите на Дерек ме разочарова поради почти същите причини, макар и през доста различна призма. Едно на ръка, че тук илюстрациите са по-изродски от всякога, което се дължи на факта, че художникът е невръстния син на авторката, но от друга страна фабулата се развива около едно хлапе с проблеми в училище, никакво желание да чете книги и въобще да върши нещо смислено, което случайно разбира , че като е бил на две годинки, заради него загива тинейджърката му бавачка, удавила се при мъртво вълнение в опит да спаси жалкия му живот. Много свежо, ха. Предпочитам Синята брада, честно.
Няма я лекотата на Дръндьото, където ежедневните проблеми са си там, но ограничени през силно хумористичния поглед на Джеф Кини, орязващ реалността до поносими и за агорафоби количества. Няма го и сладурското беззъбие на Никола, където френското изящество насища въздуха с широки усмивки. Тук имаме отново реалистичен тийн роман, със смърт, осакатени хлапета, умиращи домашни животни, майки живеещи с болката на отрицанието от смъртта на единственото дете, ужасът на вината, че си причинил нечий трагичен край… Дайте ми Пепеляшка с отрязаните пети, дайте ми Хензел и Гретел с препечените до розовко вещици, просто това не е моята визия за възпитателен текст за подрастващи. Но проблемът е в мен, вероятно. Много ли е да искам детските книги да имат топлотата на фантазията, а не смразяващия хлад на реалността?
ANNA HELLS' FANTASY PLACE 