Изкуплението на Алтал

Дейвид и Лий Едингс

Признавам , че съм огромен фен на приказните Белгариад и Малореон, които могат да бъдат обвинявани в предвидимост, наивитет и едноизмерност, но не и в липса на интересни герои, ситуации и приключения. И затова може би толкова много ме заболя фентъзийното сърце от челния сблъсък с безкрайността на отегчението в тухлена форма наречена Изкуплението на Алтал. А всичко започва безкрайно многообещаващо – забавен и духовит крадец се опитва да измъкне древен артефакт от дома на бог накрай света, и се забърква в почти любовна афера с котка, тръгват двамката да търсят шепа шантави избрани, за да се възправят срещу противниковия отбор на злия бог на разрушението, и… толкова. Стотици страници, в които действието се развива на няколко десетки. Безкрайни разговори, детинско ухажване и противно преповтаряне на прежните стотина листа не-действие с упоритостта на някоя латино – Есмералда, която се чуди кои са бащите на тризнаците и – дали дон Хулио изполичаря, с който са се мачкали в хамбара, циганина Алберто, който и е свалял звездите в обора или джуджето Чиполино, с което са се срамотили в килера. Или някакъв такъв шит.

Досадата напада и не отпуска ръка, разпростирайки се на безумно количество страници, изпълнени с нищо. Героите са просто тъпи. И няма да търся духовити сравнения – тъпи са и толкоз. Неспособни да вдянат конец в триметрова игла, но с претенциите да са цвета на двадесет поколения. Иначе явно семейство Едингс са се опитали  да си прекопират печелившото си семейство магове – имаме си Поулгара маскирана като котка, Белгарат с лифтинг на млад крадец, Белгарион като тъповат младеж от враждебно, но с подчертан търговски нюх племе, женичката му е тук като малолетна разглезена принцеса отново, има го и малкия избраник на боговете като дръгливо хлапе, присъства и заблудения жрец, но по-строен и симпатичен, както и последната от изгубения народ, все така бяла и хубава, плюс малко по-духовита. И вместо пееща бляскава сфера, имаме пеещ и бляскащ нож. Но просто този път всички са тъпи и не правят нищо. Лошите не са гролими, ама са горе-долу същите тупани, както и шефът им е обичайния безкрайно некадърен лошковец. Тази книга е такъв тотален фейл на фентъзито, че ако не беше на електронния ми четец, а на хартия, щяха да ме дават на новините как ритуално я горя пред парламента. Защото е толкова тъпа. Освен , ако не е първото фентъзи, което четете, просто го оставете и се отдалечете внимателно от позорните му страници.

Ако смятате , че можете да напишете по-добър роман от този – което не е никак, ама никак трудно – се включете в конкурса за втори български фентъзи роман – ето тук http://trubadurs.com/2013/12/30/konkurs-fantasy-roman-2014-mgb-131230/.

А ако мислите, че можете да измъдрите и по-добро ревю по темата, или за която и да е друга фентъзийна книга – се включете в конкурса за авторско ревю – ето тук http://trubadurs.com/2013/12/03/konkurs-za-revju-131203/