Приказки за Юнаци и злодеи

Кал и компания

Първо искам да подчертая , че безкрайно много уважавам Кал, Човешката, Светлинките, и въобще цялата идея за издаване на млади, амбициозни автори на фентъзи, експериментиране с модерните общи форми на творчество, и въобще стимулиране на някакъв тип по-неживотинско мислене в подрастващите. Подозирам, повтарям  – подозирам, че Приказките е тяхно творение, тъй като малката книжка излезе съвсем тихомълком, абсолютно апокрифно и някак много лично и некомерсиално, за да мога да дефинирам точно чия е. Но ако Кал е онзи Кал , за който си мисля, само мога да се надявам да не ме споходи справедливия авторски гняв, щото нали съм си злобна дърта вещица – критичка, и от мене хубави думи рядко излизат. Но точно сега ще положа усилия. Юнаците е…странна книжка, по-скоро поема , отколкото фентъзи повест, с елементи на поучителен реализъм и някак си … особен сблъсък на противоположни идеи и подходи при създаването на този литературен …хм, опит? Усеща се влиянието на поне двама автори или две групи – едните явно са искали точна рамка на събитията, лесно проследима сюжетна нишка, логични отношения между героите и някакъв по-лесно смилаем смисъл, докато втората група са били обзети от див поетизъм, и са искали да вложат в думите максимално много чувства, музика, цветове, усещания, обич, звуци и фойерверки… Може би различни поколения, може би различни стилове и идеи, но крайният резултат е малко…объркващ. Езикът се колебае между древно български, хашлашко тийнейджърски, пораснало умерен и класически фентъзиен – примерно нещо като следното изречение, което НЕ присъства в основния текст, но ще ви даде макар и слаба идея за общия стил, поне както аз го възприех

– Анджак  ,думам ти юначе, конформизмът на съвременното общество е много шитава работа, мен – промълви Зи, принцесата войн, последната от древната раса на ездачите на еднорози….

На който горното изречение не му се струва никак странно – значи това е неговия стил и веднага, ама веднага да тича да издирва Юнаците, а който се е захилил неразбиращо – ами, така е, всъщност е по-скоро забавно, макар и ориентирано към доста по-млади от мен читатели, и се свиква. Но темпото е твърде… неравномерно за вкуса ми, основната нишка поне аз не можах да разбера съвсем точно, но и на мен ми се случва понякога като пиша, да изкарвам навън емоциите, а реалната логика на събитията си остава неизказана, непреминала през белия лист. Цялата книжка завършва с много странно есе за ГМО във фентъзийно – реалистичен смисъл, което аз съвсем доброволно пропуснах, но ако бях по-млада и все още вярвах в промените, не се съмнявам, че щеше да ме докосне. И още нещо – към края придобих едно тягостно усещане , че Приказките е един вид елегия за изгубен приятел, по онзи необратимия начин… Надявам се да греша и тъгата на думите да е просто ефект от състоянието на конкретния творител от групата на Кал. Ако има слитък втори – няма да пропусна, все пак не обичам да не разбирам нещо, а и трябва да се помага на младите. Само , моля ви се, сложете номера на страниците този път, че ми беше безкрайно неестествено, и редакторите да внимават повече за обърнати картинки.