Сили, Дарби, Гласове

Урсула Ле Гуин

Ех… Това не е Землемория, не е и Хейнския цикъл, не  е нищо от онова голямото и свръхважното, което баба Урсула е написала в младите си творчески години, но все пак е хубаво, някак. Може би носталгично хубаво, добронамерено хубаво, окуражаващо хубаво.  И все пак …

Става въпрос за онази магическа симбиоза между книгите, дошли по неведоми пътища и човешките съдби. Как книжното слово е свобода, как един ръкопис може да те изтръгне от собственото ти лично емоционално робство, както и от обичайното поробване от завоевателя , а също и от робията на ума по рождение. Ограничените от обществени напластявания и очаквания съзнания имат само един шанс за освобождение – а именно, чрез словата на незабравящи поети и сладкодумни историци, които не се страхуват от миналото, и се учат от него, като повтарят съдбините на главните герои в постановката наречена Отминали дни, докато звуците се превърнат в послания. Може би малко по бредбъриански , всичко тръгва от житието и битието на шепа деца, всяко със своите тегоби, мечти и ограничения, които постепенно достигат до съвсем ново равнище на освободеност чрез думите – написани, изговорени, изпяти, но казани във всеки случай тайно.

Едно момче, което смята, че притежава страховита дарба да унищожава, а всъщност само владее магията на словото. Едно момиче, израснало сред призраците на книги – оракули, в дни на война и робство. И още едно момче – роб, което си спомня несбъднали се неща, но осакатява умишлено ума си, за да се предпази от непознатото различно, уповавайки се сляпо на господарите си.  Хубави идеи, но някак плуващи лежерно в леко безсюжетие – представят ни се интересни съдби, симпатични герои, с голям потенцал, но същите се мандахерцат наляво и надясно без звезди закрилници, и чак на финала разбират реалната материя на нещата и се осланят напълно на словото, както е било писано още от начало. Никой не търси безценни артефакти, никой не търчи да спасява света, няма зли крале или магьосници, хората са си хора, и всичките заслужават една еднопосочна разходка до дръвника, а най-зловещото е , че някак се свиква с абсурдното погазване на човешкия живот и права, на които така сме им насвикнали, че пълното им отсъствие ни шокира и отвращава по дефолт. Защото така сме научени. Други са научени по-различно. Докъде сме готови да разберем различието, особено ако сме закърмени да го осъждаме на всяко възможно ниво? Твърде чест двупосочен въпрос, но не сме готови винаги да отговорим на отсрещната страна искрено.

За мен Ле Гуин винаги е била крайно социално ориентирана авторка, засягаща обичайно по-трагичните теми от нереалността, със силен феминистичен уклон относно равноправие , свобода, повдигане на нивото на общуване с малко над настоящата скотщина и прочие хай левъл емоционални търсения. Но изисква и определена подготовка, отворен ум, незатъмнен от големите очаквания за идеално написаното фентъзи, и едно почти зен настроение, което да откликне на вселенските послания, просмукани във странниците затворени човешки съдби. Все неща, които на един средностатистически читател липсват, щото нали сега се търси динамика, кървища, насилие, страсти и прочие ярък пурпур и алено зарево, докато Ле Гуин те облъчва в морски аквамарин и благородно изумрудено. Просто е различно и строго специфично, като лунната соната в меланхолична сряда. Не се понася добре от всички, да не кажете , че не съм предупредила.