Сълзите на дракона

Кръстю Мушкаров

Ново класическо фентъзи, дебют на по-скоро непознат автор, вероятен самиздат или поне през напълно неизвестно издателство, достъпно може би само от едно място в хартиена форма, но и напълно намеримо в електронна  такава – като не знам дали е финалната книжна версия, или предварителна редакция, а също и дали е публикувано със съгласието на автора… Много от вас вече се начумериха, подушващи нещо с потенциала да е странно, недовършено, недостойно за сравнение с англоговорящите фентъзисти, чиито творения поглъщаме за отрицателно време. Но ви призовавам да успокоите малко своя вътрешен хейтър – да, много симпатичен пич е, но понякога си моли да го фраснеш в носа, и да погледнете без предразсъдъци на една създадена с много любов книга, носеща както редица уютно-топли моменти, така и някое и друго разочарование, но всичко е простимо, напълно простимо.

Главните герои в този роман от разкази – моята любима форма на водене на повествование, когато всяка част от разделения в именовани глави текст е годна да се прочете самостоятелно, и свързано, дори и да не е така замислено; можете да срещнете още на корицата – червенокоса красавица и доста симпатичен и миролюбив, поне на пръв поглед, дракон. Историята за необичайното приятелството  между тях е цялостна, но се развива по такъв начин, че приключенията им хем са подредени в логическа последователност, хем притежават и някаква самостоятелност, разкриваща характери, отношения и купища сюжетни нишки, намиращи своя естествен финал с лека отвореност към бъдещето чак на последната страница. Ще е малко пресилено да сравня получения резултат с Вещерът да речем, където навързаните истории в началото на легендата са една от най-добрите интродукции в епос, постигнал национално величие и международно признание. Но реално погледнато Сълзите на дракона си е съвсем не- лоша приказка за пораснали.

Да, всъщност има твърде много приказност в езика, твърде много сегментация на добри и лоши, и твърде щадящи героите обрати, на които след ерата Мартин всички гледаме с малко цинично неодобрение. Но това е фентъзи от старата школа, незлобливо, даващо втори шансове, проявяващо разбиране и милост към падналите и злите, за което естествено после ще се съжалява на някакъв доста важен етап, но пък понякога, само тук и понякога, има и някаква справедлива отплата и ненаказано добро. Имам своите забележки за стила и изказа, колебаещи се между напоследък много дразнещата ме насилена приказност и просто добрия, интелигентен начин да демонстрираш сказание по не-архаичен начин, с който може да се идентифицира читател от всяка възраст и вид, но тези малки неравности по пътя си заслужават най-вече заради много симпатичните герои.

Една девойка с талант, преследвана от местната инквизиция заради този път реално вещерство, се сприятелява напук на природните сили със самотен дракон, избягвайки на косъм това да му стане брънч; в последствие става жертва и цел на местния сатрап, на който съвсем разбираемо му се е приискал дракон за домашен любимец и красавица в леглото, и за разкош в картинката се намесват и местният конвент от опорочени от камъни на силата вещици, вероятно последната жива драконка – явна братовчедка на Смог по характер, и странни ходещи канари с измъкващи се крайници, носещи се наоколо като ракети земя-въздух.  Е, не, не е Конан, нито червената Соня, ако и този паралел си правите, но е история за приятелство, саможертва, тиха обич и взаимно уважение. Невъзможни неща, освен понякога, знаете, само понякога. Ако сте от онези тайни почитатели на тихото приключенстване, без особени кървища, инцести и колене на малки дечица по пълнолуние – Сълзите на дракона е едно приятно допълнение, и разнообразие, доказващо че клиширано и класическо не са лоши думички, щом са направени с обич.