Черният гмурец

Искрен Веселинов

Хубави фентъзийни книги, предназначени за по-скоро малките читатели, но не кои да е, ами онези с подчертаната емоционална чувствителност и интелект, все още незатъпен от агресивните социални мрежи и риалити предаванията по сценарий. Винаги ще си остане любима за мен поредицата на Весела Фламбурари за Мина, както и на Юлия Спиридонова за Попътечото (с изключение на третата част, където темата екология ме хвана в много неподходящо настроение), и ще препоръчвам и двете авторки с две ръце на всяка загрижена майка, която публикува в огромната група на Какво четеш – „Ужас, имам подрастващо, което не чете, как да го накарам да отвори книга?“. Но ето, че мога да добавя още едно заглавие към искрените си препоръки за четене, която може спокойно да се съревновава с Рик Риърдън или Майкъл Скот, или който там е актуалния любимец на всичко около началото на пубертета. Ами да, възможно е.

Сега, знам какво ще кажете като видите книгата в книжарницата – как да дам тази огромна тухла на детето си и да очаквам, че ще прочете повече от две страници преди да се пречупи и да се хване за таблета. Вярно, това си е проблем, но ако хвърлите поглед към собствената си книжна в колекция, в която ако сте от актуалните фентъзисти ще се мъдрят поне няколко тухлоподобия с имена като Хари Потър, Огън и лед или Колелото на времето, ще признаете, че може би точно обемът не е винаги препъни камъчето на читателските начинания. Но, да, ако зависеше от мен Черният гмурец щеше да е една чудесна трилогия в спретнати книжки с красиви корици, които да могат да се носят лесно из раници, големи джобове и чантички, и да се четат в час. Вероятно обаче чисто финансови и технически са били причините да имате един почти 800 страничен епос в ръцете си. Но ви уверявам, че си заслужава. А ето и малко от историята.

Малко момиче от действителността ни, от тези модерните деца, които не могат да се похвалят с класическа семейна среда, но не и с липса на любов от роднините си, попада на мистериозно зайче, способно да ѝ говори в мислите, което се оказва трансмутиран велик магьосник от онези надутите, леко злите и киселите, които обикновено бием с армия от елфи и дриади по игрите. Но в правилната ситуация на наличие на меки лапки и пухава опашка, и най-големият гад всъщност се оказва леко жертва на обстоятелствата и силите си, отгледан да бъде особен вид надчовешки повелител на вселенски процеси, а не просто нормален човек.  А това малко или много си влияе върху характера. И сега този ми ти космически повелител се оказва зависим от малко момиченце, за щастие надарено с магични сили и произлизащо от древен род на вещици, и тръгва на пътешествие в собственото си селение, за да оправи нещата и бъде вече нужния, а не логичния повелител на света си.

А този свят е красив, ужасно красив и съчетаващ в себе си митове и легенди от собствените ни земи и околовръст, от онези почти доисторически времена, когато природата е имала достатъчно осезаеми лица и силите ѝ са били почти неограничени. Хората отново са язва по лицето на вселената, раса – унищожител на другите, потъпкваща древните, неразбираща различните, анихилираща силните. Но все пак не всички са си отишли – тук са и самодивите, юдите, древните вълци, магичните животни, аватарите на цялото сътворение, живеещи на остатъците от магията, и още какви ли не епични герои от почти забравените легенди. Тук са и злите магьосници обаче, които искат да събудят онази част на живота, която отговаря за хаоса и мрака, и което логично ще доведе до край на всичко светло и добро, или най-малкото ще разтърси баланса изоснови до степен и на Кхтулу и приятели да не им иска да останат за партито по закриване на света.

В богатството на този изумителен мизансцен имаме няколко централни герои, към които почти незабавно ще емпатизирате до степен да стискате палци и да прелиствате френетично страници по малките часове, омагьосани в красивите думи на лесния за четене, но и много приятно интелигентен език на автора, мятайки се от приключение в приключение, от една земя на друга, срещайки сума ти създания, за които толкова отдавна сме знаели, че въобще сме ги забравили от поколения. За мен Черният гмурец е от книгите, които се четат през зимните ваканции, на топло, с чаша какао или чай, пътувайки спокойно през разкошната фантазия на автора на едно изумително приключение за малки и големи. Та ако ви е много сиво навън, и имате свободно време – ето ви една добра идея за стопляне на душата .

Advertisements

Приказки за юнаци и злодеи

Близо 7 години след като случайно попаднах на едно странно зелено книжле, съдържащо още по-странни истории от разнолик колектив, обединени доста хлабовато около идеята за една мултивселенска история на юнаци, дето са и злодеи, и злодеи, дето са и Юнаци, поне понякога, поне за малко, ето че ми бе предоставена и ревизия на онова странно аниме приключение, пипнато, постегнато, с пооправени младежки грешки и емоционални излишества, но без да губи сюрреалистичността си. Историята хем е същата, хем не е. Тече стихийно, в много паралелни вадички, които ту се сливат, ту отливат от потока на действието, карайки ни понякога да си записваме някое и друго действащо лице, за да не мигаме объркано в стил Тоя го познавам от някъде, когато го срещнем в съвсем други обстоятелства, място, че и време, и вид. Защото Приказките са едни такива многофасетни избухвания на сцени, изпълнени с героичност, че то това нещо като твърд и лесен сюжет просто не се използва.

Една юнакиня, съвсем докарала феминизма в земя някъде там на ръба, побеждава своите мъжествени опоненти, понякога се влюбва в тях, друг път ги предава, може и грижовна да бъде, и твърде жестока, а действията ѝ имат толкова сложна морална обосновка, че аз трудно мога да я предам с две-три изречения. Но е някак по женски разбираема, или по-скоро усещаема. Една принцеса, от онзи дългоухия вид, без да е точно елфиня, се опитва да намери истини, удобни за приемане, а само се сблъсква с решения, дето хич не са лесни за вземане и следване, особено, когато се налага понякога да оставаш сам със себе си и ей така, да си говориш с вътрешното аз на тема етика и морал. И самурай, полу-демон и герой, плюс дракон, срещу черен магьосник, змей горянин и объркани юнаци. Сблъсъците са неизбежни, резултатите – непредвидими. Както казах – сюжетната нишка се къдри на къдели, вместо да води извън лабиринта от невъзможности, сбрал се над главите читателски. Което не е никак лесно за следене, и за четене.

Опитайте се да погледнете на текста като сценарий за красиво, класическо аниме – от онези със сладурските физиономии с огромните, вечно навлажнени очи, гигантските мечове, и прекрасните забавени каданси със състрадателен музикален фон. Когато думите са картини, предаващи нечии сънища и видения, нещата стават една идея по-ясни, и много пъти по-приятни за наблюдение и възрадване пред един оказал се вдъхновяващ и много оригинален проект. Това да сбереш купчина автори на едно място, и да режисираш гласовете им в една пиеса не е никак лесна работа, та не очаквайте строен военен марш, а по-скоро джаз импровизация с много звънтящи камбанки зад кулисите. Хаосът не става кой знае колко подреден, но е като природни фойерверки – бесуващи светлинки по повърхността на езеро по здрач. Красива гледка, но трудна за анализиране. Подредената дева във мен много иска да седне да подчертава в голям оранжев фулмастер всичко, което излиза извън представата ми за фентъзи роман, но пък защо да го правя, пита разпиления асцедент водолей. Ако не разбираш нещо красиво, покажи го просто на другите, пък може те да го почувстват, заключавам мирно аз.

За повече информация за проекта на юнаците и злодеите нечеловечески – вижте сайта на Човешката библиотека http://choveshkata.net/blog/?p=6511

Кървави песни

Дали сте от онзи приключенски тип, който добива една специфична усмивка до ушите, щом попадне на история за авантюристи, тъмни сили и огромни съкровища, плюс една добра порция зрелищен бой с мечове, магии и пиперливи шегички в идеалния момент? А дали сред списъка ви с най-любимите автори се мъдрят Хауърд, Грийн или Лейбър, или някой друг почитател на класическия подход „събери двама красавци, може и от различен пол, единия – мускули, другия – мозък, връчи на първия хубавичък меч, на втория една торба магии, и ги пусни по черния-бял свят да се борят със злото, или доброто, ако същото е станало малко мързеливо, алчно или лениво, и стои върху купчина съкровища, и започни да им гледаш сеира“? То тогава пригответе се за едно шеметно приключение с двама запомнящи се героя, излизащи от клишето „мускули и мозък“, или поне дотолкова, че да си спасят взаимно живота, щом някой се издъни в специалността си. Всички сме хора, нали?

Чистникът е боецът, красавец-любимец на жените, леко алкохолик, язден от демона на Жаждата, но когато опре до хладни оръжия е почти ненадминат в съвършенството си. Шепичката е маг-хубавец с неясна възраст, малко самотен и тъжен, но просто носещ бремето на твърде тежка семейна история, абсолютен майстор на доста тъмните магии с гнуснички резултати. Не особени бели и добри образи, но като се има предвид, че на отсрещния тротоар ги чакат жреци на древни богове, изтръгнати от смъртта извратени некроманти, демони с особено изтънчено чувство за садистични удоволствия, злокобни мутации между вампири и проправящи си път през червата извънземни, плюс половин град твърде умели и нямащи нищо за губене главорези, робовладелци и закоравели престъпници – то не можете да очаквате нашите момчета да събират цветенца и да пишат оди за светлината. Но пък се справят прекрасно със задачата да оцелеят, и да поспасят този-онзи между другото, та нямайте грижи.

Книжката не е много голяма, но пък оставя онова желание за още и още нови и нови приключения, предизвиквайки въображението относно какво поредно чудовище, извратеняк или просто чисто ходещо зло ще се изпречи на двамата ни героя, и техните верни, поне за момента, последователи. Защото всички знаем, че предателите се раждат първо в редиците на приятелите. Но разбира се, и външните злини са един невероятно неизчерпаем източник на проблемации в приключенската реалност на Хрониките, където всичко е възможно, и ограничения за това точно какви изроди ще напълнят улиците просто няма. Богатство на идеи, сцени, битки, драматични моменти и обрати в последния момент, когато по силата на боговете авантюристични нашите момчета ще си спасят дънцата на гащите неопетнени още веднъж. Страхотно забавление за всички приключенци по душа. Искаме още! Искаме още!

Български народни приказки

Ако не го практикувате това нещо чувството за хумор, живеете в сайтове за отглеждане на бебета с вегански пюрета, направени с изричното разрешение и тридневни ритуали за омилостивяване на лехата с моркови и бакла, или сте от искрените фенове на разни политически групички с атакистки наклон на срамотиите – по-добре не продължавайте четенето, че ще се обидите, разфучите и получите некой и друг апоплектичен удар. Аз това не искам, честна хелсова.

След Гримовия хорър от миналата година, Дежа бук и Сиела решиха отново да хвърлят по някой и друг интелектуален камък в бг мама вдъхновеното блато на живота и читателите с изряден маникюр, като зарибиха обществеността с чудовищно красива корица на мома – асасин и дракон – змейовец под прикритие, сякаш в началото или на особено усложнена и люспеста любовна игра, или току пред битка на живот и смърт, която може и да завърши с деус екс макина под формата на случайно прокапала от тавана жива вода, или на сапун. Между другото, интересно познание от стари времена – ако варите достатъчно дълго човек в казан с водичка, ще получите богат материал за био сапун с аромат на хипстърийска мас. Не, че давам идеи за бизнес, не, не и не.

Та, подлъга се народът и се зареди с по едно томче хем красота, хем някак една такваз патриотична, че да може да се наснима с байряка и риза с шевица до него, и да си мислят хората, гле’й го Х какъв родолюбец, че и интелектуалец се извъди. Но после дойде момента с антропоморфното лайно, дето се бута в манджата, крещи от корема на нечифтокопитни и копитни животни, и се свива да спи на топло у гащите на създателя си, и всичко избухна в дъга от кафяви конфети. Мда, всички си спомняме за Клан-клан-недоклан, но нито сготвеното куче, нито домашното насилие, и още по-малко говорящите екскременти с остра семейна привързаност не бяха част от топлия спомен на Каралийчевите версии на народни приказки.

Сега, ако сте гледали Саут Парк, то вас с говорящи купчинки дарадонки не могат да ви помръднат, заради Духа на коледното лайно, награждаващ всички яли доволно количества фибри еврейчета в навечерието на Ханука, но за останалите вероятно е била една неуханна изненада. Аз лично се покикотих в купчина меки възглавници и слава богу нямам нищо бастунесто да подкрепя гръбначния ми стълб по пътя на дебелите черва, и приех нещата както си трябва – с чувство за хумор и ясната представа, че и нашите прапра баби и дядовци са се въргаляли предбрачно в сеното, правили са си лайняни шегички и са си били чистокръвни Бийвис и Бътхед с пояси и фусти, колкото и да се опитвате да си ги представяте всичките като смели и горди ортаци на комитите. Някои може и да си били такива, признавам, но по-голямата вероятност е за нормални хорица, търсещи разтуха с глупави и страшновати историйки по седенките.

И като изяснихме произхода на ужасяващия милиони майки момент с врещящото лайно, нека ви разкажа, че всъщност кървава сеч и хитроумно будалкане ви очакват в останалите към хиляда страници почти автентичен поглед към онези нрави, за съжаление по данни оцелели само от последните няколко века робия, а не от гордите хански времена и царствата на по три морета, които са далеч по-приказен източник, но каквото останало – останало. Та, пригответе се за бащи, готвещи бебетата си, за да направят вечеря на Господ (и преди да сте скочили на бран – проверете си Библията, историята на Авраам), синове, избождащи очите на майките си, и майки, които никак не се посвеняват да си затрият отрочетата от странната позиция, че им е прескочена волята при избора на булка; родители, планиращи да си заколят наследниците, докато ги мият и бръснат, за да могат да си направят романтична вечеря на свещи; заравяне на хора в ями до шия, зазидване в мостове, разкъсване с коне, поливане с катран и палене, бутане в каци и ковчези в реки, варене на живо в гореща вода или мляко… и все така изобретателно и кърваво върви. Братя Грим могат да си циврят с нахапан претцел в ръка в ъгъла, щото бугарите го вадим дългия списък с упражнения по затриване, и си отбелязваме всяко по-креативно убийство с шарено байряче.

Откъм мръсотийки обаче няма да сте доволни, но има достатъчно компилации от автентичен еротичен фолклор, който ще докара някоя и друга въздишка, изпълнена с нега по отминалите времена на всяка една от онези неуспели ЦРУ агентки пред блоковете в старите квартали, че и техните майки, баби, и така нататък. Тук нещата освен кръвожадни, са доста премерени и учтиво загатнати по сексуалните теми, но домашното насилие, използването на жените за бездушна разменна монета, и приравняването на непълнолетните девойки до утроба, храна или две кози и три ярета от роднини, съседи и антропоморфни влечуги а.к.а. змейове, обаче са си тук, и оставят малко горчив вкус и лека засраменост дори и у не особено активно феминистично настроено същество като мен.

Ще ви направи впечатление вероятно и твърде подозрителната близост на нашенските истории до много западни и източни приказки, които някак са се довяли до нашите ширини. Тук са и Пепеляшка, и Красавица и звяра, и Аладин, и Танцуващите принцеси, и Принца с дървения кон, че даже и Барон Мюнхаузен. Което потвърждава за пореден път, че то оригиналните идеи не се случват толкова често, и просто се преразказват с различна степен на възпитание и жестокост в умовете на подрастващите слушатели по цял свят. Почувствах се като напреднал изследовател – етнолог, който открива у нашенско куп познати елементи от легенди и епоси, вдъхновили немалко световни съвременни писатели – фентъзисти, и за мен цялото преживяване около Българските народни приказки на Слави Ганев си бе напълно положително и усмихнато, с премерени дози възхита и гордост, че дори и Чума нас да не ни е газила тъй сурово, както Европата, сме си корав народ, кръвожаден и безпощаден, но и героичен, хитроумен и най-важното – оцеляващ.

За хора с правилен подход към живота и света, без очила на трибагреник, политкоректно настървени детски спомени и затвърдяване на стените в задните отверстия по рождение. И се надявам тази Коледа смелите създатели на спорни проекти – дежабукци, да отворят още веднъж вратите адови  и да ни зарадват с още едно – надявам се чисто естетическо – червено, дебело томче с чудовищно добра корица, сбрало истински фолклор от още по-забравени времена. Траки, прабългари, славяни, чернокнижници, богомили, византийци, боляри, невидели османлии – паметта им чака.

Мечове във времето

Наслаждавам се без капка угризение на чистото удоволствие читателско – фентъзистко, което (за съжаление вероятно наистина) последният сборник от серията Мечове ще донесе на своите верни фенове. Защото предговорът не лъже – това е най-добрият представител на сборуването на идеи от някои от най-добрите фентъзийски творци в България, намерил своето местенце под флагмана на издателство Гаяна, където всички знаем – лоши заглавия просто не излизат. След приключенията на мечовето из ледове, градове, морета и космоси, сега същите ще пропътуват тънките гънки на времето, за да забият своите остри върхове в кървавата плът на лошковци от цялата вселена околовръст. И представлението ще си заслужава всяка страница време.

Идеята за пътуване във времето си е отдавнашна мечта на творци от цял свят, които не могат да намерят местенце в своята реалност, и се надяват, като в последствие след размисъл по влияние на магията на перото всъщност разбират грешката си, че могат да открият ново начало някъде в миналото или бъдещето. Начало може да има само сега, но пък продължението на всяка добра история може да бъде където си поиска, не мислите ли? Така че в Мечове във времето можем да се насладим на няколко изумителни приключения, в които бихме се включили без много- много замисляне във всеки един момент от реалностния ни, леко сивичък ежедневен животец. Е, поне за малко, преди да се върнем тук и сега, защото друг избор обичайно няма. Или пък не…

Започваме с поредния шеметен екшън за тримата пазители на Александър Драганов, където поправил се вампир, самодивски син и справедлив киборг разказват играта на зловредности от десетки легенди и предания, включае Йог Содот, Крали Марко и плеяда от демони и вещици, опитващи се да ликвидират организирано последните герои на добрата ни родина. Ето такива истории могат да ви вдъхнат доста правилен патриотизъм, вместо разни пошли шоута и мятане на знамена без повод и с повод на рандъм събития, където е важно да си „истински патрЕот“, нали. Щафетата се поема от Александър Цонков, който се намесва в цял сноп времеви ръкави в опити да се предотврати по изключително забавен, ако и в доста от вариантите си- кървав начин, едно средно голямо облагодетелстване от предварително поглеждане на тото резултати. В играта се включват и Лейди Пол и Вотан, разказващи ни древната легенда за светлината и мрака, чиито герои не могат да не се прераждат, търсейки справедливост или отмъщение, в зависимост от настоящото състояние на душите на избраните от тях съсъди човешки.

Даниел Иванов ни хвърля в едно бясно прескачане между интересни времена от страна на няколко посветени монаха, дето обаче са най-малкото религиозни, и един господар на ада, който всъщност се оказва доста достоен губещ в облозите с оня свят. Така де, когато времето ти е подвластно, имаш време, нали, хъхъ – времеви смешки, ще ги оценят праправнуците ви, дето ще си носят портативни машини на времето до телефона и рутера, имплантирани в челата им. Делиян Маринов пък ще ни разкаже едно малко неортодоксална любовна история развиваща се тук и някога, винаги отхвърлена, винаги забранявана, но която въпреки тъжната си драматичност дава онзи най-голям урок за загубата, че времето я лекува само, ако сърцето позволи. С Димитър Запрянов пък ще последваме по петите един беглец от Времето, негов служител, негов поддръжник, но и враг, щом окаже се, че дори и най-висшите същества, занимаващи се със самата материя на съзиданието, имат нужда от сериозна почивка от тежката отговорност.

Тук Димитър Цолов представя невероятните си нови герои Чистника и Шепичката, нашенският абсолютно достоен отговор на Лейбър, Хауърд и Грийн относно фентъзи дуетите от мечове и магия, способни да се справят със всяко зло на земята, дори и то да е под формата на изключителен в нечовешката си жестокост, оцеляващ под тежките стъпки на времето душеядец. Донко Найденов ще ни отведе в далечния изток, където вратите към миналото и бъдещето са широко отворени за хората с правилна кръв, дори и същите да нямат точната идея или подготовка за цялото бреме на могъществото анти човешко. А Мирослав Петров ще събуди войни орфееви и богини древни в настоящето ни, за да се справят с могъщото зло, с което и без това тръгналата ни по нанадолнището цивилизация няма никакви сили да се справи сама, независимо от технологии, напредничавост и антидискриминационно мислене. Финалът е за Петър Атанасов и едни три минути, повтарящи се хилядолетия наред, но разкриващи на един древен крал как думите човещина, човечност и човек могат да променят своя смисъл до толкова с времето, че да заемат точната си противоположност с вдигната глава и ясна мисъл за важността си.

Времето може да донесе величие, забрава, крах и безсмъртие. Всичко, за което си мечтаем, или всичко, от което се страхуваме. И десет разказа ще ви покажат поне една добра шепа от фикционални възможности, от които може и да се възползваме дори наяве някой ден, или просто да се примирим, че времето не ни управлява, но за съжаление ни променя твърде бързо за сметка на личните ни легенди, оставащи забавени в моменти на несигурност, страх и малодушие. Но поучителността не е основата на тази прелестна колекция, а чистото забавление от куп оригинални и много различни идеи с почти безупречно изпълнение, изпълващо сензорите ни за читателско задоволство до абсолютния максимум. За почитателите на добрите истории. Такива сме всички, знам.

Вълшебни приказки от средновековна София

Владимир Свинтила

Свинтила не е само преводач на Шекспир и Бърнс, с което най-вероятно общата ви култура го свързва на прима виста, той е и доста опитен разказвач на стари български легенди от времената под османско… хм, момент да се сетя за най-актуалния и анти-дискриминационен термин към момента – май ще да е присъствие, които да съперничат на всеки епос от малко по-свободните и напредничави земи на запад. Настоящото малко сборниче съдържа няколко вероятно достоверни, а не чиста авторска фикция, легенди от златарските ателиета в стара София, намирали се предполагам на окупираните от чуждоземни бегълци или пришълци, или отново търся правилния социално-удобен термин за хилядите разноцветни мъже, които правят центъра на града ми непристъпен за мен след здрач; местенца, криещи една особена градска магия, достъпна само за онези, които знаят къде да гледат с очите на любопитен турист, а не на отегчен от живота жител.

Ето и малко повече за сюжета, в чиято историческа адекватност не съм сигурна, че вярвам напълно – имало едно време средновековно, когато дори под угрозата на османските власти е явно могло да се живее добре, с малки изключения на произвола на местните паши, заменени понастоящем с разни мутри, депутати и прочие гмеж с пари и протекции; но за златарите, като всички хора на занаятите с изкуство в тях, не е било достатъчно да изкарваш пари и да си храниш и пазиш семейството, а да си майстор, по-добър от всички, създаващ красота, за която и ръката да си отрежеш, и очите да си избодеш, пак ще е малка цена. А такива жадни за съвършенство хора винаги привличат Дявола и слугите му, или някой и друг амбициозен инвеститор, търсещ висока възвращаемост, или поне нечия безсмъртна душа, според зависи докъде се простира вярата ви. И историите за свръхестественото не пропускат да се родят на тази така благодатна почва.

Слуги на лукавия, зомбита, плътници, зли или добри магьосници, велики книги със заклинания, омагьосани предмети със сила неземна – всичко уж се случва на чаршията на златарите, и дали ще повярвате на брътвежите на промитите от активна религия и освежени от много малко светски и езотерични знания мозъци на предците ни, или ще си намерите своите доста по-рационални обяснения за реалността, прикрита от хитроумна легенда, родена на няколко чаши огнена вода от градските зевзеци – си е ваше решение. Историйките са забавни, магични и предполагам особено за софиянци носят едно по-особено очарование, когато можеш да навържеш остатъците от истинската история с приказката, и дори и копитото на дявола да не е газило нашите локви, пак се създава един ореол на тайнственост и мистерия около местата, които не удостояваме и с поглед, когато се наложи бързичко да преминем покрай тях. Едно от онези интелектуални гилти плежъри за малкото останали исторически нърдове.

Сълзите на дракона

Кръстю Мушкаров

Ново класическо фентъзи, дебют на по-скоро непознат автор, вероятен самиздат или поне през напълно неизвестно издателство, достъпно може би само от едно място в хартиена форма, но и напълно намеримо в електронна  такава – като не знам дали е финалната книжна версия, или предварителна редакция, а също и дали е публикувано със съгласието на автора… Много от вас вече се начумериха, подушващи нещо с потенциала да е странно, недовършено, недостойно за сравнение с англоговорящите фентъзисти, чиито творения поглъщаме за отрицателно време. Но ви призовавам да успокоите малко своя вътрешен хейтър – да, много симпатичен пич е, но понякога си моли да го фраснеш в носа, и да погледнете без предразсъдъци на една създадена с много любов книга, носеща както редица уютно-топли моменти, така и някое и друго разочарование, но всичко е простимо, напълно простимо.

Главните герои в този роман от разкази – моята любима форма на водене на повествование, когато всяка част от разделения в именовани глави текст е годна да се прочете самостоятелно, и свързано, дори и да не е така замислено; можете да срещнете още на корицата – червенокоса красавица и доста симпатичен и миролюбив, поне на пръв поглед, дракон. Историята за необичайното приятелството  между тях е цялостна, но се развива по такъв начин, че приключенията им хем са подредени в логическа последователност, хем притежават и някаква самостоятелност, разкриваща характери, отношения и купища сюжетни нишки, намиращи своя естествен финал с лека отвореност към бъдещето чак на последната страница. Ще е малко пресилено да сравня получения резултат с Вещерът да речем, където навързаните истории в началото на легендата са една от най-добрите интродукции в епос, постигнал национално величие и международно признание. Но реално погледнато Сълзите на дракона си е съвсем не- лоша приказка за пораснали.

Да, всъщност има твърде много приказност в езика, твърде много сегментация на добри и лоши, и твърде щадящи героите обрати, на които след ерата Мартин всички гледаме с малко цинично неодобрение. Но това е фентъзи от старата школа, незлобливо, даващо втори шансове, проявяващо разбиране и милост към падналите и злите, за което естествено после ще се съжалява на някакъв доста важен етап, но пък понякога, само тук и понякога, има и някаква справедлива отплата и ненаказано добро. Имам своите забележки за стила и изказа, колебаещи се между напоследък много дразнещата ме насилена приказност и просто добрия, интелигентен начин да демонстрираш сказание по не-архаичен начин, с който може да се идентифицира читател от всяка възраст и вид, но тези малки неравности по пътя си заслужават най-вече заради много симпатичните герои.

Една девойка с талант, преследвана от местната инквизиция заради този път реално вещерство, се сприятелява напук на природните сили със самотен дракон, избягвайки на косъм това да му стане брънч; в последствие става жертва и цел на местния сатрап, на който съвсем разбираемо му се е приискал дракон за домашен любимец и красавица в леглото, и за разкош в картинката се намесват и местният конвент от опорочени от камъни на силата вещици, вероятно последната жива драконка – явна братовчедка на Смог по характер, и странни ходещи канари с измъкващи се крайници, носещи се наоколо като ракети земя-въздух.  Е, не, не е Конан, нито червената Соня, ако и този паралел си правите, но е история за приятелство, саможертва, тиха обич и взаимно уважение. Невъзможни неща, освен понякога, знаете, само понякога. Ако сте от онези тайни почитатели на тихото приключенстване, без особени кървища, инцести и колене на малки дечица по пълнолуние – Сълзите на дракона е едно приятно допълнение, и разнообразие, доказващо че клиширано и класическо не са лоши думички, щом са направени с обич.