Ламя ЕООД

Марин Трошанов

Тази малка книжка вдигна страстите наскоро в едно броене за любими текстове, тъй като някой някъде реши, че за нея има твърде много фалшиви вотове. Е, най-вероятно фалшиви гласувания е имало за всички, или не точно фалшиви, а просто изпълнени със сгрешено доброжелателство опити да се помогне на един наистина забавен и силно четим проект да добие повече известност. Но това е минало, а на вас ви предстои да се потопите в едно забавно и леко дори в мрака си четиво, след което минаванията по тъмно из който и да е софийски градски парк ще ви е по-трудно и от това да се изстреляте на пружинки до Марс. Най-вече защото с пълни със страх гащета е малко трудно да се върви, тъй съм чувала.

Ламя ЕООД е фирма за разследване на разни паранормални активности, от които и милата ни родина хич не е пожалена, ако и магията да е отдавна удавена под словете здравословен атеизъм и механично техникарство, задушаващо трептенията на природата. По примера на небезизвестния Дрезден – и тук нашият главен герой е по-скоро неудачник, загубил важен човек при съмнителни обстоятелства преди години, и твърдо решил да намери истината, колкото и абсурдна да е тя, за да не загуби разсъдъка си от мъка. За съжаление няма никакви специални умения, освен доста сериозна упоритост, и способност да омайва разни млади пройдохи да го следват до портите на Ада и обратно. И това се оказва що-годе достатъчно да е сред живите, ако не и печелившите, накрая на играта.

Демони, зомбита, вещици, зли духове, призраци, сили извън всяко описание и разбиране – тук са, всичките, очакващи ви кротко из влакове, паркове, скъпарски домове, тузарски сватби, панелни блокове и изоставени парчета жилище. Жертви са провинциалните и родените на жълтите павета софиянци, и интелектуалци, и студенти, и клошари, и милионери със съмнително минало. Оня свят е почти гушнал нашия свят, и е протегнал своите кошмари като кокалести пръсти към така удобната ни реалност. И ето, че най-обикновените хора с прост инат могат да сблъскат с неведомите пътища адови, и поне частично да оцелеят, плюс- минус някой крайник или парче разум.

Езикът е простичък, четивен, изчистен от сложни форми и целево оригиналничене вероятно с цел да е динамично и лесно увличащо в действието, което е доминиращо над думите, размислите или сложността на героите. То всъщност сложни неща няма, всичко е първично, някак логично случващо се и логично преодоляващо се. Малко напомня на Ловци на духове, ама без техниката, Досиетата Дрезден, ама без магията и Приказки от криптата – с все чудовищата, в едно. И резултатът е забавляващ и разтоварващ, дори с процеждащите се капки кръв между страниците. Чудесна идея за сериал, ако ме питате.

Екс орбита

Васил Георгиев

Мен с дистопия не можете да ме подмамите, най-вероятно ще ме откажете и леко разочаровате, щом ми споменете бъдеще, катастрофа, и края на света, какъвто го познаваме. Та по-скоро дяволът тамян ще пропуши, отколкото аз да се занимавам с някакви срутени идни дни, в които нещата в нашата бедна kleta majka balgariq са се влошили още по-осезаемо, ако и това да ви се вижда обективно невъзможно. Но, идва и онзи ден, в който съвсем случайно ми се пъхна в ръката точно тази книга, след едно много интересно четворно литературно четене – ходете по тия места, ще се учудите колко интересни неща пропускате, и ето ме мен – насред прецаканото утре, в мешавица от технологии, религии и бежанци. Да, никога няма да свършат.

Според съвсем естествените исторически процеси, идващи след малко намекнат период на свръхконсумация (дето е сега, сещате се, злите онлайн магазини и пръскането на пари за всичко дето не ни трябва), България е разпарчетосана наново, с почти официализирана местна власт на бабаитска основа, с добре организирана престъпност и лошо организирана държавност. Засега – нищо неочаквано, просто най-лошите ни очаквания са станали реалност. Бежанците се заселват из отдавна опустелите села и градчета, създавайки си свои реали, в които всъщност е по-скоро приемлива системата за оцеляване. А наоколо щъкат дъновисти, техноманиаци и класически християни (последните са само циганите – евангелисти, други просто не са останали), и поради някакви причини всички са обожествили не особено прикрития образ на Людмила Живкова, тук наречена кодово Княгинята. Което ще се окажа поредната добре организирана масова заблуда, сравнима само с онзи номер с водата и виното.

Брат и сестра се завръщат в родното си селце, уж за малко почти селски туризъм, но всъщност предизвикващ доста сериозно разместване на пластовете между групировките с някакви желания да властват на разградената локва от нечистотии, дето е май нашата мила родина в бъдеще време, авантюристичен такъв. Сестрата мистериозно изчезва, и братът естествено тръгва на обречен опит да я намери из доста злокобната обстановка, напомняща на Лудия Макс, ама без пясъка, и се навира между шамарите на самото съзидание, докосвайки се до доста приемливата форма на Бог, след което просто развръзката избухва в стил Терминатора среща Матрицата, и всички отиват да пият кафе у Вечният блясък на чистия ум. Впечатляващо е, да.

Абсолютно непридвидимият сюжет, повече от странните герои, които се мятат от добри до лоши за няколко страници време, динамичното разказване до степен леки щрихи на моменти и доста кинематографичния подход, който този път наистина ми се ще да видя филмиран от шепата ставащи да си четат аутокюто родни актьори, са добра рецепта за четивност, дори и за леко предубедените читатели, особено към смрачаващите се бъдещета на живота, отишъл за цигари и забравил да се върне. Ако ви се чете доста оригинален, изненадващ, съвременен бърз роман на абсурдизма в дистопична форма – Екс орбита е нещо, което ще ви направи деня наистина интересен.

Някога бяхме богове

Мартин Петков

По принцип не съм от хората, които можете да намерите на някое литературно четене, събитие, среща с автори или дискусия на тема каква жалка пасмина сме това книжните блогъри – е, и да съм там, ще се покрия усърдно, и ще се усмихвам енигматично, особено ако някой рече да ми спомене името. Но тази книжка ме намери точно на едно такова четене на компания от четирима автори, които оказа се, че са ми или ще ми станат доста скоро любими – Петър Тушков, Владо Полеганов, Мартин Петков и Васил Георгиев. А като видиш една група творци, доброволно съгласили се заедно да ти осигурят кратък достъп до безкрайните си съзнания, със сигурност може да повярваш на правилото с каквито се събереш такива ставаш – тоест умът ви го очакват ви наистина фантастични моменти във всеки един смисъл на думата.

Някога бяхме богове е чудесен малък сборник на много различни разкази, които съвсем общо могат да се нарекат фантастични, но по-скоро са с леки нереалностни моменти, очакващи да ви приклещят на финала с доста неочаквана развръзка на иначе смущаваща, но не винаги съвсем нереална ситуация. Ще пътуваме из дебрите на компютърния ад, търсейки своята битова Евридика; ще намерим изгубено евангелие, или по-скоро внимателно унищожено такова, което ще даде някой и друг логичен отговор на хилядолетни въпроси; и ще ходим редом до ангели-бойци, опитващи се не съвсем да спасят остатъците от бъдещето ни човешко.

И ще се опитаме да не четем дребния шрифт на междугалактическия вид на ЕС, където изравняването на законовите разпоредби придобива доста крайно значение за някои конкретни човешки органи; ще търсим ненаписан разказ, роден в борхесовата реалност на мислите, по-силни от създателите си; и ще чакаме последния изгрев на непознато място с непознати същества, но краят е край под всяко небе. Ще намерим приказна библиотека, съдържаща спомена за човечеството такова, каквото си мечтаем някога да бъде отново; ще посетим място, което го няма, освен ако нямаме нуждата да е там; и ще си поговорим за това как се консумират приказни герои от извънземен характер, когато попаднат в средновековно село от гладни чумави голтаци.

И ще пътуваме в пространството, за да спечелим време; и ще говорим невъзможности, за да намерим правилното решение на загадка, която ми е трудно да дефинирам, и въобще ще странстваме през разни дименционни тунели на идеите, които някога са ни хрумвали на сън, и дори може би наяве, но явно някой друг е уловил, и пресъздал в истории, които можем да обсъждаме на някое следобедно кафе, промърморвайки – това ми е познато отнякъде. Елегатно изградени разкази, дори и в малките си обеми, успяващи да кажат всичко нужно, и да намекнат още малко зад последната дума, достатъчно, за да се усмихнеш сам на себе си, казвайки си Ето, точно така трябва да е. Чудесен пример за четивна и добра литература, която не пропускайте, ако наистина ви се чете нещо замислящо по онзи градивен начин, каращ ни да усещаме света не просто като малко по-разбираемо място, а всъщност като доста по-интересно такова.

Кормак Маккарт и героите от северните мъгли

Робърт Хауърд и Питър Дж Тайлър

В годините незнайни отпреди официалното летоброене, забулени с повече мистицизъм и легенди, отколкото подкрепени от реални артефакти, или поне така е за широката публика, водят битки странни герои, изтъкани от мускули, завидни умения с всякакви остри и смъртоносещи предмети, и онази безподобна смелост, характерна за липсващото звено около пещерните хора, готово да се изправи без секунда съмнение срещу каквото и да е чудовище, сила или ужас, чакащ в мрака, защото само така се оцелява. Или погубва с чест, което е що-годе същото в един доста по-мащабен план. Но не е само Конан, или Къл, а ето го и Кормак – севернякът – келт, забъркващ се във вълнуващи приключения и прераждания през вековете, от Кухулин до случаен Индиана Джоунс, току спомнил си предишен живот.

Двата сборника са фен-фикшън с минимално количество вдъхновение от истинския Хауърд, но всъщност радват с достойно запазване на атмосферата, плюс достоверно допълнение на англо-саксонски нрави и северняшко варварство, и купища друиди, келти, викинги, и остатъци от забравените кралства на Атлантида, Му, Лемурия и кой знае още коя доста напреднала цивилизация, която родната ни земя е затрила с някой и друг своевременен катаклизъм, така подходящ за младите ѝ хилядолетия. Приемете ги като алтернативна история, нова митология или просто доста добри, класически, приключенски фентъзи разкази с английски привкус – пак ще сте прави, и ще ви харесат, ако сте от почитателите на точно този тип фентъзийни приключения.

Пригответе се за битки между безкрайните кланове на британската пустош, пикти, римляни, гали, келти и някое и друго изостанало от минали вселени и обитания вълшебно същество, намиращо смъртта си в услуга на приключението. Винаги има намесена и някоя изключително красива и подозрително леко облечена девойка, която уж се нуждае от спасение, но често се оказва истинска харпия и застрашава главните герои в степен трудно компенсираща се от каквото и да е съкровище в края на дъгата. Естествено, има лека повтаряемост на сюжетите, твърде много инфодъмп за предполагаеми „истински“ легенди, които се набъркват в чистия фикшън, и някои от историите са малко или много излишно удължени и усложнение не за тяхно добро, но тези книжки са част от историята на фентъзи книгоиздаването в България, и дори и само заради тази чиста колекционерска цел си заслужава да ги имате в библиотеката. Най-малкото, за да не гледате на фен фикшъна с презрително снизхождение – някога беше наистина известно и обичано личното творчество под чужди имена, и все още за мен си е така.

Да оцелееш като родител

Кой не знае за Майко мила и най-симпатичните кукундрели в интернет пространството с кодови имена Коза Белобрадова и Красита Хаджииванова? Две страхотни мацки, станали и страхотни майки, от типа, дето никога не се предават независимо колко тона пюре от био тиквички ще им бъде повърнато върху клетите глави от обсебени от демони малки наследници, или колко миниатюрни парченца лего ще им се впият точно в онази толкова нежна и чувствителна част на иначе обръгналото на сума ти години неудобни обувки женско стъпало, опознавайки ново измерение на болката. Като добавиш, че са и изключително приятно плеснати в устата, и изненадващо неизгубили остротата на чувството си за хумор, бързата мисъл и способност да се изразяват писмено в задоволителна претенциите интелектуалски степен, това е четивото за всички искащи да станат, станали или въобще не помислящи и да станат някога родители.

Не, няма да се убедите с адамантиева сигурност, че искате ей сега, точно ей тука, едно-две-три-осем деца. Не, няма и да се разубедите съвсем от идеята за малки хора с размер на диня, тръгнали да излизат от утроби през отвор, стигащ колкото да изтикаш дебеличък лимон с не малко усилия. Просто ще разберете, че това да имаш деца не е точно страшно, не е точно сложно и не е точно смъртоносно за мозъчните клетки, емоционалната чувствителност и еротичните отношения с партньора. Всичко зависи от вас и борбеността ви. Но ако ви тресне депресията – и от добрата стара фармакология и широките рамена на медицинския персонал, който ще ви тупне окуражаващо, че не сте сами на тоя свят и, мамка му, ще се справите със всичко, живот е това, все пак, всички го практикуваме.

Да оцелееш като родител съдържа не само много забавни истории, поглеждащи с искрена усмивка (е, понякога и леко пияна) към удоволствията на бременеенето, раждането и отглеждането на малък биологичен вид тип дете. Ще прочетете и доста компетентни мнения за ваксините, кърменето, храненето, осиновяването и въобще всякакви щекотливи теми, по които са изписани хиляди страници мнения от бг мами от цял свят. Но, моля да обърнете внимание – това не е книга, която да подминете с презрително стиснати устни и обърнати нагоре очи, съскайки „Т’ва е някаква епична глупост от отегчена безработна бг-мама“. Не, Красимира и Елисавета са точно онези майки, до които искате да стоите в градинката, и да ги слушате не защото са майки, а защото са готини мацки, които са се решили със всичките си мозъчни гънки на една важна стъпка в живота си и не мрънкат, или поне не по класически депресиращ начин, за това. А това е рядкост, огромна рядкост.

Та, ако искате да се посмеете, да се замислите, да си отговорите на някои въпроси, които винаги малко са ви смущавали, но или сте нямали кого да питате, или сте питали, и след това сте си удряли продължително и всеотдайно главата в някоя стена заради изключително лошия избор на събеседник по темата – то първият книжен проект, надявам се да не е последен, на дуото Майко мила – е вашата книга. Става и за четене в тоалетна, да подчертая за мъжката публика – даже и те ще намерят някои заслужаващи си материалчета, които да им правят компания при посещението на белия трон. Не взимайте нещата твърде сериозно и твърде навътре – за всяко решение си има време, и си има начин, просто трябва да се доверите на самите себе си да усетите кога е правилния момент. След това не че е лесно, но ще е забавно. Така поне твърдят най-шашаво-сладките хухавели в блог средите. На мен ми звучи кикотещо логично.

Щурмът на рептилите

Джейн Колдфайър

Представете си бъдеще, в което човешката раса, а и няколко странични допълнителни такива, станат жертви на общество от наследници на дракони, повече наподобяващи осъзнали се роботи в обвивка от люспи и здрави муцуни, с които едва ли можете да си представите колко лесно се играе подводен волейбол. Хората, естествено, губим битката, заради обичайните си човешки страсти и така заложеното ни в днк желание да изкараме някой и друг долар с каквато и да е дребна или едра далаверка. И се впускаме в едно безкрайно опоскване като ято подивели скакалци в скафандри на какви ли не планети, изсушавайки ги от познати и непознати ресурси до степен, че да се превърнем в особено нежелан вид вредители. Е, рептилите са нашите добри екстерминатори, и в настоящата книжка почваме да се надлъгваме с тях по отношение на ценността си на умни и неособено добре изглеждащи хлебарки.

Сюжетът ми напомня на един доста стар филм, който ако не бъркам беше преведен като Враг мой, като вероятно си има и своите римейкове там някъде в нискобюджетната сфера. Идеята е два екземпляра от войнстващи видове, един човешки и един не, и не знам до колко случайно – също влечугоподобен, да се озоват на планета без изход, принудени да се опознаят и в крайна сметка – сприятелят, разбрали че законите на вселената са засегнали само външния им вид, но по душевност са братя, макар и от различни галактики и история. Тук нещата отиват една идея по-напред, и имаме дори наченки на любовна междувидова история, така естествена между двама самотни и изпитващи взаимно уважение екземпляри, че си има силата на която и да е друга емоционална драма, случваща се там някъде на едновидовите им братовчеди.

Но в никакъв случай това не е любовен роман. Очакват ви изключително детайлни описания и технически обяснения, които дори аз с наивността си на абсолютно не-вдяващ от стандартното разбиране за космически полети и междупланетна физика индивид, най-вече поради абсолютната си липса на интерес към научната фантастика по принцип, оцених високо, най-вече заради доста убедителната достоверност, която не заорава обаче в скучността на стандартното технологично мърморене на невъзможни теми. Интелигентен език, бавно и внимателно разгръщане на действието, постепенно развиване на героите, но с онзи динамизъм на добрия сай-фай филм с особено симпатични холивудски звезди в главните роли, който няма как вътрешното ни хлапе, зяпнало в захлас специалните ефекти, да не хареса.

Между другото, ако случайно не сте разбрали, авторката е българка, но избраният псевдоним наистина отива на подетата космическа опера – сериозен и много амбициозен проект, миксиращ една техническа автентичност, доколкото ми е ясно това отношение, и напълно лична история за сблъсъка между две враждуващи, както отвън, така и отвътре, раси, от който винаги могат да се направят доста персонално важни изводи. Въобще, ако си падате по научната фантастика с извънземни рептилоиди, космически кораби, странни планети и чудовища – Щурмът… е вашето ново любимо четиво.

По крилете на гарвана

 

Кой не е чувал за По, кой не е шептял в мрака Нивга веч, и не се е ослушвал за едно издайническо сърце, туптящо някъде наоколо в ритъм с личната ни вина. Кой не е тръпнал в пътешествието на Артър Гордън Пим, кой не се е оглеждал за Алената смърт, кой не е поглеждал към случайна черна котка с лека нотка на ужас, заради една причина повече от обичайното суеверие. По е тъмния лорд на меланхолията, красивите думи на отчаянието, тихия ужас на меко пристъпващата неизбежна смърт. И не е чудно, че намери своя трибют и на родна почва, където в този малък и изящен сборник са побрани цяла плеяда мрачни звездици не-надежда, като капки кръв от смутено сърце, позволило тъгата да се превърне в негов най-близък приятел.

Списание Дракус ни поднася новата си колекция образци на наистина добра макабрена литература от родните ни магици на словото, някои зловещи, други сурово напипващи най-болезнени душевни нерви, а трети – просто красиви в болката от ненавременната загуба на нечия топлина. Следовници на делото на великия маркиз дьо Сад ще отворят нова вселена на ужаса в историята на А. В. Торът; нездравословното любопитство ще ни отведе в прегръдките на вездесъщия гарван на Александър Цонков; ще даряваме спасение на спящите наяве с Анна Гюрова; ще поемем бремето на отминала цивилизация с Аспарух Илиев; и ще си побъбрим с обитателите на едно красиво гробище при Бранимир Събев.

Изборът между лоялност и любов е направен фатално при Валентин Попов; ще посетим домa на именита смърт, поканени от Денис Метев; един симпатичен и прилежен градинар ще ни посвети в тайните на душевната ботаника с Елена Павлова; и ще пометем всички физични закони с живия кораб на Иван Величков. В тунелите се крият винаги страховете ни, ще ни напомни Коста Сивов; езерните обитатели ще разкажат за древното си минало от историята на Красимира Стоева; една мъртва любима ще ни шепти мислите си от отвъд с Милен Димитров; а изкуството ще придобие съвсем различно измерение, щом намеси се едно отхвърлено сърце, така поне твърди Милен Колев.

Дъхът на съществуванието може би отново ще ни убегне, както ще ви разкаже Мирослав Петров; лауданиумът ще взема своите доброволни жертви при Нели Цветкова; бившите любими ще намерят своето префинено в жестокостта си отмъщение със Сибин Майналовски; прелестта на страстния вихър, докоснал с устни смъртта ще ни завладее със Симеон Трифонов; а твърде много гробове ще чакат своето неосъществимо възмездие при Слави Ганев. За десерт истинските атлантиди ще покажат своите рационални и съвсем остри зъбки при Стефан Георгиев; любовта буквално ще се изсмее в лицето на смъртта насред мрака на Стефан Стефанов; и после пак същата онази любов ще ѝ даде на онази с косата колкото искаш подаръци при Тео Буковски; един комар ще стане виновник за твърде шумен делник при Иван Атанасов, и за финал Явор Цанев ще ни отведе на сюрреалистично пътешествие по средата на бълнуването и реалността, с край, който сами разберете.

Малки перли здрач с тиха мелодия на разбиващи се в лунния блясък сърца на изгубени любими; оживели кошмари, разравящи внимателно бучиците пръст, топло прегърнали останки на нечий бивш носител на живот; приключения отвъд ръба на възможното и срещи точно в сърцето на болезнената със своята неумолима острота реалност. Дали усещате лъч надежда? Не, защото По разтваря себе си за великата господарка на малките часове – онази тиха фея Меланхолия, пръскаща вълшебството на погубената радост и забравения смях върху белия лист на нечия освободена фантазия. Да, няма по-бледа кожа, по-ярки очи и огнени устни от любимата на По, изпиваща живота и душата Меланхолия, дали сте я срещали напоследък, за да разкажете? Някой друг вече го е направил, и ако светлината на деня е все още вашият личен съветник – по-добре прочетете за мрака във другите. За да я познаете следващия път. Или нивга вече.