Невероятните приключения на Ван Хелсинг

The-Incredible-Adventures-of-Van-Helsing-PC-Cover

Ох, този тежък екзистенциален избор – имам само няколко свободни часа на ден, и не знам на какво да ги посветя – на любимото ми рпг геймене, или на още по-любимото ми рпг четене, водещи до един и същ логичен завършек, а именно – безапелационно затъване в дълбоки фентъзийни светове… Опитвала съм да ги комбинирам, да ги подредя в режим – час игра, час четене, но нищо не става – човек трябва да се отдаде или на едното, или на другото, тъй като проклетото време се изкривява и изчезва буквално за секунди, когато съм в илюзорните измерения на нечии писателски или гейм-дизайнерски фантазии, настъпил е отдавна разумния час за лягане, и предвкусвам трудното ставане и тежък работен ден след поредния ми личен фентъзи запой. Та в такова едно състояние на духа, ми се видя напълно разумно да ви разкажа за една учудващо добра като атмосфера и сценарий рпг игрица, която ми изяде не една и две вечери в опитите си да прекарам сина на именития Ван Хелзинг през един свят населен със стиймпънк машини, канални мутанти и всички русалки, таласъми и упири от съседните славянски държави, в опит да… ами да спася света, какво друго .

В ролята на антагониста имаме зловещия професор Фулмигати , който се настанява в освободената от татко Ван Хелзинг столица на кралство Борговия, криещо се по скромните ми географски познания някъде между Румъния и Унгария, току- що лишено от старостилните вампири и превзето от твърде амбициозни учени и изследователи. Но истинския лошковец е едно друго зло съзнание – безименен злокобен гений, който хващаме да смее дълбокомислено чак в последната сцена, тъжно прекъсваща геймплея на откровено едно такова никакво място; и тогава става ясно, че светът не е сигурно и спокойно място завинаги, а само за мъничко. Докато стигнете обаче до малко обезсърчаващия финал, напомнящ леко на усещанията след всяко поредно убийство на чича ви Диабло, който не ще и не ще да мре гадината, ще преминете през доста красиво нарисувани гори, пещери и технологични инструментариуми разположени на всякакви странни места, в които естествено ви чакат на гюме поне едно петдесетина твърде гадни на вид и на характер чудеса от легендите и фантазиите, изразяващи в по-голямата част от времето подчертано негативно лично отношение към геройчето ви.

community_image_1401974693

Като говорим за лично отношение – играта силно се отличава от повечето диабло клонинги точно по специфичната комуникация на Ван Хелзинг младши със всички служебно назначени лица около него, като диалозите на моменти ще ви събарят на земята от хилеж, особено ако включват Лейди Катарина – личната призрачка на героя ни, доста симпатична вятърничава русокоска, която като изпадне в рейдж става доста неприятна, летяща харпио-сирена, с много остри нокти и плашеща скорост на атака. Същата е обаче и едно постоянно мрънкало, коментиращо всяко правилно или неправилно действие на партньора си, проявяваща изключителна стиснатост и реагираща на всеки харч с непрестанни молби да и вземете пони, нова рокля или поне по-хубава крипта, че старата вече за нищо не става. И винаги натиска големите червени бутони, на които пише не натискай, или поне те омотва да си свършиш сам това, в почти всички случаи самоубийствено, действие, и то не от злоба, а от  направо болестно състояние на отвъдно любопитство. Меси се във всички дейности съвсем неадекватно, и просто придава една щипка пиперлива неяснота за изхода на всеки куест и онази конкретна доза на лично отношение, която прави от играта наистина приятно попадение.

За качествата на играта като такава – най-вероятно в любимото ми предаване NEXT TV  ще направят някой ден разбор на третата част, но за мен е доста приятно хак енд слаш – или в моя случай бум-бум-и бягай много бързо оттам в кръг – рпг игра, с много приятна графика и интелигентни противници, които не ме смилат от бой като Dark Souls, но все пак са си предизвикателство, и death rate ми е някъде към стотина, като половината се събира от точно две места, в които ми взеха кръвта за около две секунди някакви бъгасяло-добри гада. Бойната система е заложена като привидно сложна хрумка включваща комбота, но аз лично си го карах по близардски с удари и магийки, без да акцентирам на допълнителните възможности – все пак не съм про играч, и търся кроткото масово убийство, вместо твърде детайлните единоборства, доказващи наличието или липсата на някакви конкретни геймърски умения. В моя случай ще е липсата, мда.

Въобще – прекрасно забавление по мой си любим начин, с напоследък силно впечатляващите ме стиймпънк елементи и оригиналност, които ще ме накарат да следвам поредицата, ако не толкова ревностно като вездесъщото Диабло, то поне с положителния интерес на заинтригуван почитател на жанра.

Advertisements

Dark Souls 2

image_316215_940

Ако се чудите защо напоследък не пиша толкова често за книги – това си има своето ирационално обяснение, a именно пътуването ми във виртуалната страна на фантазиите, наречена от мен си- рпг гейминг. Ще да съм споменавала веднъж – дваж, че съм от онези странни женски същества, които са прекарвали повече нощни в интернет клубовете, отколкото в рейдове из моловете в търсене на сюблимните идеални сандалки за миниатюрните мои копитца. Но напоследък ми се възроди страстта покрай едно великолепно предаване , продължаващо умопомрачаващите 8 часа в петъчната вечер – NEXT TV, със страхотния Роро – единственият сто процента положителен водещ, който като ти каже „Обичам те, човече“ през екрана, нищо че ти  си го псувал и хранил обилно от около десетина минути – можеш да му вярваш, защото просто е с манталитета на Мечетата с нежни сърца, и няма как с времето да не се привържеш към това да го гледаш как играе куестове в 3 през нощта само и само , за да те забавлява. А около него са насъбрали и една тълпа младежи с очевиден коефициент на интелигентност надвишаващ това, което си мислите, че е стандартно за новото поколение , дето макар и натурално притеснителни и в по-голямата си част – с телевизионно поведение тип „зайчета пред фарове“, са страшно приятни и каращи ме да заспивам пенсионерската към 2 и нещо мърморейки „Натисни проклетия храст вляво“ или нещо такова. А като се събудя – тръгвам с 200 към най-близкия Пулсар или друг подобен магазин – бърза смърт за геймърски джобове, за да си намеря нещо, което да ме захрани виртуално с фентъзи облицовка за книжно асемблиране на образи в последствие. Между другото това е единственото предаване на което му гледам рекламите, и подкрепям всички фирми рекламиращи в него – един вид тежък случай на тресяща фенщина, водеща началото си от далечните епохи на ММ, Егоист и Червило културата, на които бях странично обожаващ наблюдател.

Та покрай това ми ново увлечение научих за една изключително интересна игрица, чийто смисъл е да умираш. Много. Жестоко. Необяснимо. Изнервящо. Три милиона смърти на квадратен километър. Холокост с мечове. Ама пък красива работа, макар и от този по-непосредствения тип на разходки и битки, при който можеш да си видиш дупето от твърде близо с едно лошо завъртане на камерата. Предпочитам визия тип „божи поглед“ , където си наблюдаваш групичката уроди как се мандахерца и чупи кратуни от почти безопасно разстояние като да речем Диаблото, но пък този поглед на третото лице, при който му надзърташ иззад рамото на ръбестия аватар, ме влюби едно време в Елдър скролса, та реших да опитам още нещо поне видимо подобно без особено замисляне. Е, Тъмните души се оказа точно такова дърво, каквото всички ми казваха, че е , включително изключително любезното момче в магазина, което след като внимателно ме изгледа в моя величествен ръст от метър и половина и усмивка на професионална кифла – шопинг маниачка, реши културно да ме предупреди, че тая игричка ще да е трудничка, при което аз извисявайки се ревнах нещо от рода на матриканското Елате ми повече, и гордо-гордо поех с виртуалната кланица към дома.

Е, когато за първи път ме разнищиха една мини глутница от хърбави чакали си рекох, че още е рано да си правя заключения относно геймърските си качества; когато един трол реши да си почисти ( буквално туй ) зъбите с главата ми, след което организира близка среща между лицето на геройчето ми и тройния си кардашиански задник, докато ломотеше като пиян руснак някакви заплахи свързани с последвалото задушаващо тръшване – взех да се попритеснявам, че май не съм чак толкоз добър играч,  ама когато три миниатюрни зомби – прасенца с подковани копитца ме изядоха, почвайки откъм пръстите и свършвайки доволно бързо с остатъка, докато пищейки се опитвах да ги направя на тънко наразян бекон – е , тогава ми стана ясно – тука само ще се мре. Да не говорим за твърде лесното подхлъзване на всеки ръб , урва и издатинка, към които те мамят артистично провесени трупове, обещаващи несметни богатства, или пропадането в дупки, в които се предполага да можеш да скачаш, ама си чупиш коленцата като евтини спагетки след втория опит. Та очевидното ме фрасна по русата чутурка, казвайки миролюбиво, че тука ще да е трудно, много по-трудно от инферното, където размахваш една -две магийки – и всичко около тебе е на въглен. Ама тука – дорде си се размахал – и вече са те изпили до капка някакви тъповати пиксели, дето хем не можеш да ги уцелиш с помощта само на контрола от клавиатурата и мишката, хем и да съумееш да ги фраснеш овреме, докато си завършиш финта, те са ти извадили костите една по една и са почнали да играят на кегли с тях.

Между другото съм съвсем в началото , и вече се предадох на тъмната страна на девиантските трейнъри, без които ще летят я лаптопи, я игри през прозореца на скромния ми дом. Но дори и с трейнър, достатъчно кръв и пари – пак си е кошмарно – оръжията са най-вероятно направени в Китай, щото се пукат на третия гад; дрехите се сцепват след една петминутна схватка с мека-юнаците пазители на замъка на някакъв вироносен кисляк, а водата е навсякъде дълбока , мамеща и проникновено обясняваща ми как съм умряла, разтворена в обятията и, докато съм зяпала залеза. И най-вече – нито ти е ясно накъде си тръгнал, нито от к’ъв зор, още по-малко – за каква награда. От време на време някой изтърва по някоя информацийка, но само от играча си зависи дали да прецени оскъдните трошици история като ценни или не. Не помагат и хиляди съобщения от други играчи оставени по широкия свят, които са ако не объркващи, то просто тъпи. Та да обобщим – трудност по дефолт из висините, куестене с обективно видим и логичен край – почти никакво,  графика и гледки – много приятни, и се мре на поразия, ама направо безбожна, откачена, сдухваща поразия. Изпит за всеки, който си мисли, че е от големите геймъри. Аз ще да не съм, но не се отказвам от искрена проклетия. Напред към прасенцата, тяхната прасешка рода да потъне в ъглите на пъклото, дано!