451 градуса по Бредбъри

28077002

Когато се заговори за носталгия, аз обикновено пърхам объркано с мигли по темата. Спомените са неособено добри и затворени книги; който си оставил зад гърба си, остава там завинаги, а какво се е случило някога и някъде губи значение веднага след като технически приключи. Да, живея днес, и понякога утре, но никога вчера. Или поне се старая. Да забравяш хора, места и думи си е цяло изкуство, което практикувам с „помощта“ на десетки приятели, за които поне си ги отбелязвам с рязка на стената, че са съществували. Защото времето и пространството разделят повече от ефективно, особено ако се добави силата на волята, и урока на перфектните егоисти, че ще имаш винаги нужда само и единствено от себе си, а другото са просто детски клетви, прошепнати над срязани с ръждиво ножче палци в летния сумрак на онази ваканция.

Но пред меланхоличната мечтателност на Бредбъри, пълна с миризми, усещания и много насълзени от мисълта за това какво са изгубили очи – просто се предавам без борба, и затварям книгите му с усещането, че някаква част от мен или е вече умряла, или още не се е родила, за да му се порадва, както си трябва. И когато срещна автори, които успяват в голяма степен да ме понесат на вълните на неслучилото се приказно детство, или ме отведат на планетите, в които съм се взирала десетилетия с търсещ взор и съм избирала като мое мечтано убежище, или ме запознават с онова, което дебне в ъгъла, и което без да знам съм обичала цял един детски живот; и въобще – носят уханието на невинност и чистия смисъл от живота, вселената и всичко останало… ами то, просто се отдавам и чета, стоплена от прекрасните псевдо-спомени, ако и да не са истински, ако и да не са точно мои, ако и да вземат повече понякога, отколкото дават. Една внимателно измислена история е винаги по-добра от реалността. Питайте индийчето с тигъра в лодката. Но това е друга история.

Да, Бредбъри разказва или за обикновено момчешкото детство, пълно с разранени колена, фантазии и приключения, чакащи зад ъгъла, или за пораснали мечтатели, намерили своя истински дом някъде между звездите, а понякога открили го в сенките на отдавна забравилите самите себе си легенди. Магичността бредбърианска е без аналог, и е просто приказно, че толкова автори, познати и не толкова, са открили пътечката към това какво прави миналото светло, а бъдещето – истински искрящо, докато приятелите – е, те са винаги там, и те чакат за поредната споделена дяволия. Поклон към вълшебните същества, чакащи да се отвори вратата на реалността в нощта на боговете от забравеното минало; реверанс към Марс и неговия неизчерпаем ресурс да бъде човешкия план Б; усмивка към хлапето в огледалото, което още не знае колко ужасна съдба е порастването, и може да приключенства на воля в най-чудните земи на ежедневието, и онова зад нея.

От чист хорър, през страхотна фантастика, до много приятен ърбън; поетично, и реалистично, и все пак – откровено невъзможностно, но и толкова възможно при определени условия, които лесно се постигат от живота. Няма слаб разказ, няма излишен разказ, всичко се изпива до последна капка като чаша вино от глухарчета – или малини, както аз го предпочитам – и алас – мигновено си спомняте за Лятото с главно Л – единственото време в годината, когато живеехме истински като деца, и което се опитваме да повторим неуспешно като възрастни, но само осъмваме с тежко главоболие, празни джобове и поне една история, която не искаме да повтаряме пред никой жив или нежив човек от обкръжението си. Тук са любимите ми автори – Стефан Кръстев, Явор Цанев, Бранимир Събев, Елена Павлова, Димитър Цолов, Валентин Попов, и още десетки прекрасни имена, познати и съвсем нови, за които ще се оглеждам много внимателно. Скъпи вдъхновени, осенени, очаровани от Бредбъри автори – благодаря ви за всяка дума, която ми напомни за някой и друг незазидан прозорец към миналото ми, през който може би няма да боли да поглеждам понякога.