Пепелявият

Юисманс

Странна малка книжка, недовършена от автора си поради преждевременната му смърт и оставена до такъв момент, който те кара да застинеш в ужас и да търсиш дали книжката няма откъснати страници. Няма. Книжката си е 128 страници чисто и завършва с големи букви „Те няма да ти трябват повече,“ което навява атавистично видение за огромен демон , който е само нокти и зъби, протягащ се уморено към горкото ти, така лесно разкъсваемо стомахче. Пепелявият е много трудно да се обясни. Четох някакви смехотворни изказвания, че е един от най-старите фентъзи романи. Глупости. Това си е чисто преклонение пред Сад и един легион демони , тихо рисуващи истински пентаграми с прясно оглозгани човешки кости и напевно въргалящи се в локви от кръв. Книжката е кървава, боже колко кървава…Ще ви се стори в много моменти, че още малко и кръв реално ще потече от страниците и. Започва от никъде , не стига до никъде. Така и не научаваме името на главния герой, но го чувстваме странно познат. Не знаем от какво да се страхуваме, но все пак ни треперят гащите , пълни с наши си творения. Като сън, като кошмар, толкова детайлно описан и запомнен, колкото и реалността не може да се запомни. По едно време спираш да броиш труповете. Замисляш се колко неща могат да се направят с един прост нож. Усещаш колко е безмислено почти всичко. Но следваш героя в лабиринт без начало и без изход, като Хелрейзъра пасти да яде пред чистата човешка жестокост и мерзавщина. Направо леко си отдъхнах като книжката спря и аз се… събудих. Защото такива сънища трябва да свършват. Винаги. И винаги  трябва да имаме някой топъл и съвсем жив човек до себе си, за да не си избодем очите от ужас. От Жюстин насам , или по-скоро от 11-те хиляди камшика , не съм се така страхувала от думите. А това си е похвално. Да, за тези , на които им стиска да сънуват с отворени очи.

Advertisements