Шейсет разказа

Дино Будзати

Все още не мога да дефинирам напълно импулса, който ме накара да си взема книга, претенциозно наречена модерна класика, от изключително недолюбваните от мен като естетика и ритъм италиански автори, на теми, които са далече-далече от така любимият ми хардкор фентъзи жанр. Но момента на потребителско заслепяване и бесно шопингуване тъй или иначе е минал, и аз се изправих пред дебеличка странна книжка, с много спорното за мен заглавие Шейсет разказа. Бих могла да се закълна в учителката ми по литература от четвърти клас , че се пише Шестдесет , ама сигурно има по-умни от мене редактори, които са сметнали, че Шейсет е умилително-томителна разговорна фраза, която ще закачи я някоя блонди с обсесивно -компулсивно цифро-вманиачено разстройство , я някой наказан от родителското тяло заради унцийка тревни площи тийнейджър с тежката участ да чете по разказ на ден до края на лятната ваканция, или може би таргетират ордите впиянчени типове, изгубили бас след шейсетата си бира от новоспечеления камион с евтино пиво да изчетат по шейсет литературни форми. Но, като приспим досадната неосъществена детска учителка в мен, умираща си да поправя и правилното, всъщност се оказа, че съм направила доста уместна покупка. Будзати е явен почитател на Борхес и Кафка, реално погледнато обаче много далеч от определението техен пряк последовател или духовен ученик. Разказите му в по-голямата си част са по-скоро мистични, въздействащи на много битово и първично ниво, играещи си с многото форми на човешкия страх, започващи от класическите източници на неувереност и омекнали краченца като неочаквани призрачни субекти, винаги учудващо подранилата смърт, тежката неизличимо неудобна болест, плашещото неземно непознато, и се стига до страха от унижението, загубата на обществено положение, дори ужаса от самия себе си. И все пак трудно мога да определя която и да е от историите като чист хорър, а по-скоро като подвид на нео-готиката и нарочно недовършените форми, продължаващи развитието си и експлодиращи финално в най-тъмните кътчета на читателското съзнание. Въпреки и литературно нелишена от изящество като похват,  недовършеността на разказите дразни от един момент нататък. Читателят може и да се предполага, че се забавлява диво да удавя  ужасните приказки в блатото на собствените си спомени и унил жизнен опит , но на мен лично ми понатежа. Явно мракът ми идва на лично собствено ниво твърде тежичък. Но почитателите на необичайни постройки и достойно мрачна атмосферичност ще намерят в Будзати своя любимец. А търсещите повод за псевдо интелектуален разговор и показна снобарщина пък няма какво да мислят – Будзати е точно толкова претенциозен, колкото ви трябва, и въпреки, че шансът го разберете е минимален,  ще направите впечатление на инако мислещи и много модернистични фешън типове като се помотвате с негова книжка в ръка. За всекиго по нещо.