Шалион

Лоис Макмастър Бюджолд

За малко тази книга да попадне в секция „Не винаги златната среда“ и коментара ми да започва със „За малко тази книга да попадне в секция „Книгите, които наистина харесвам“. В последния момент обаче се запитах – защо да не ми харесва точно пък тази поредица? Книгите не са никак лоши, стилът е лежерно описателен и емоционално дамски, героите почти винаги успяват да са симпатично-емпатични, тогава какво? Е, какво, какво – проблема си е в мене. Напоследък нямам усещане за вкус на читателско-естетското си небце. Подозирам скорошен неприятен обрат в личността ми и трансформацията ми от сноб-интроверт, с подчертано супериорна гледна точка върху откровено недовършения човешки свят в краката ми, във ..хм, обикновен човек. Брррр, даже самата мисъл ме влудява. А където има по малко творческа лудост, нормалността не идва, нали? Нали?
Поредицата за Шалион е наистина великолепно написана и абсолютно читаема като самостоятелни книги. Нишката между първите две е напълно подлежаща на откровено пренебрежение, а третата пък въобще не се вписва в общия историческо обвързан мотив. Но стилът си е същия – бавен до бекрайност, тромав в началото и достигаш до уморен раван в края си, просто една безкрайна разходка край самотно езеро в английската провинция в близост до поне шест родови имения на лица с титли от лорд нагоре… Очевидно ми е време за Джейн Остин, и то в оригинал…Та за Шалион говорихме…
Великолепен стил на писане – просто стила – мечта на снобарската ми душа. Принципно почти никакви битки, но и никакви кой знае колко сладникаво-романтични истории, голяма купа с дворцови интриги подплатена с наистина уверено създадена чисто нова религиозна основа на цяла една цивилизация. И да, няма кьорав елф, джудже или гном, нито сирака-скитник спасяващ света. Хората си работят на доста по-локално ниво – спасяват страната си. Това е един от особените елементи на поредицата – няма я грандоманщината, милионите паднали в битки, жертвоготовността, драматично разкъсваща ризата си на голо поле, но за сметка на това има много женски финес на изказа, нежност в изграждането на героите поделени съвсем разномерничко на мъже и жени и буквално стелеща се магичност превръщаща Шалион не толкова във фентъзи, колкото в готически роман.Какво да не му хареса човек?
И не, няма да се подведа да прочета фантастичната поредица на Бюджолд , за която всички казват , че била на космически нива над фентъзи опитите и. И не, няма да се откажа от поредицата за Споделящия нож, уж да не ми се развали доброто впечатление. Важна е посоката, а не пътеката. Шалион определено бе приятен път за разходка, който препоръчвам на всеки с достатъчно кротко конче и гигантска шапка с пера. Джейн, идвам…

Advertisements