Човекът, който правеше чудеса

Хърбърт Уелс

1354910929_chovekt-koyto-praveshe-chudesa-hrbrt-dzh_-uels_-1971

Въпреки всичко, което сте чували, едно време се издаваха и хубави книги, и дори и облечени в обичайно отвратителни корици, преводите бяха на ниво, разнообразието от автори от различни националности бе покъртително, а хората четяха като луди, и дори и най-посредствените кравари можеха да минат за интелектуалци в разговор с някоя съвременна кифла и гаджето и футболистче. Е, може и да е малко пресилено през погледа на носталгичната забрава и възрозовите ми спомени на детството, но наистина съвсем малко. А Хърбърт Уелс е сред класиците , за които и бабите ви знаят, но не и хлапето на съседите, което даже минава за умно, щото има очила и може да разцъка произволен модел таблет за около три секунди.

За Уелс съм писала доста пространен очерк при Трубадурите, в който изразявам стоманеното си мнение, че истински великите думосъздатели не могат да бъдат филмирани като хората, както и изпадам във фенски екстаз от разнообразието на идеи и свърхчовешкия полет на мисълта на един автор, провидял далеч след собственото си, че и нашето, време. Хърбърт  описва видяното така елегантно и интелектуално – джентълменско , че доставя изящно удоволствие дори след десетилетия на преекспониране на името и имиджа на един от най-великите фантасти на жанра. Такива книги не са създадени да се четата само от учителки по литература и Денки-лайк типове с претенции и меки стави на китките, а са за всички, имащи вкус и очи за наистина хубавите текстове.

Истории за джентълмени, можещи да спират земята, но не и да планират последствията от разгулните си деяния; злокобни морски чудовища и подводни народи, хвърлили око и по кило стомашен сок къмто сухоземните си безхрилни побратими; невероятни изобретения , които се обръщат към създателите си , вдъхвайки богоговение или неудобство според публиката, пред която се развиват; странни обрати на съдбата, които вместо да разрушават съдби, връщат любовта към живота. Сякаш ежедневни истории , целунати от свръхестественото и ненормалното , предизвикващи тръпки ужас и големи естетски усмивки. Всичко нужно това е да е била вашата любима книга преди някое и друго десетилетие. Със сигурност е щяла да бъде и моята, ако се бяхме срещнали тогава, но и сега срещата ни е топла и благодарна за минутите добра литература за ценители. Усещането е така уютно, че трябва да се сподели в някоя виеща зимна вечер, когато няма какво да попречи на другите светове да навлязат в хола ви и да ви отвлекат към по-добри и правилни места. Де го този късмет…

Advertisements

Човекът, който обичаше Стивън Кинг

Бранимир Събев

Издателство Ибис досега не можаха да ми поднесат някой наистина добър автор – нито Стефани Майер-уона-би-то Клеър и нейните ангели, демони или каквото бяха там дразнещи хлапета, нито историите за кифлата Кейт и розовата вампирска сперма, нито сравнително недразнещата сага за сукубуската със съвест и любов към книгите. Не си причиних ужасяващо повторяемите Майер сюжети за тъпото ново момиче в града, което винаги се оказва много специално и главните вампири или демони или каквито и да са там гноми на града/селото/училището винаги, ама съвсем винаги се налюбват с нея за десетина страници време. И сега – изненада, Ибис издават разкази, и то хорър, и то български, и на всичкото отгоре – на млад автор . Туше.

Който посгреши да се разходи из блога ми ще забележи, че аз лично се интересувам силно от млади български автори на фентъзийни неща, и покрай купищата откровена плява понякога намирам и някой многообещаващ автор, по когото не плюя с обичайните си жарки словесни каламбури. Като Бранимир. Първият му сборник си страдаше от обичайните проблеми на първите книги – хубави идеи, но недоразвити, дразнещи елементи, липса на ясна посока и връзка, но все пак демонстриращи потенциал литературни етюди. И вече явно е дошло време на този потенциал да поизбухне, за мой читателски късмет – доста качествено. Човекът… показва огромно развитие в сравнение с предишните му работи, с много по-голямо разнообразие на идеи, финали, герои и места, върху които явно е работено много, ама наистина видимо много внимателно, за да се получи прилично добър краен продукт.  Разказите са наистина всевъзможни, за всеки по нещо, успешен опит за изследване на ужаса из повечето възможни източници и дълбини, като по-голямата част е странно пренесена на наш, български терен. Доста хитър ход между другото, когато главните герои са Иван и Мария, и Ванчо разкъсва с нокти корема на Мимето, а тя на своя страна се храни бавно с очите му, винаги звучи някак много по-възможно, по-близко и определено по-стряскащо. Интересно е и демонстрирането на познания относно характера на българския книжен пазар, книгоиздаване, както и всички хора, заети по някакъв начин с книгите, макар и понякога предадено по доста особен и страховит начин, който едновременно радва и смущава възможните желаещи за среща с младия хорърист.

За да не зазвуча изродски клакьорско – все пак Събев не е Лазаровски, и има още хляб да изяде и бира да изпие дорде стигне Лъвкрафтовския почерк на Адриан, който между другото е страничен герой в заглавния разказ, заедно със самия автор – доста смела стъпка да претрепеш себе си дори на хартия в името на добрия текст. Но точно това се е получило доста добре, признавам. Някои от разказите обаче бяха страшно силни, а други – доста по-бледи и някак недовършени. Липсваше ми и достатъчно фентъзиен елемент, а знам че Бранимир го може фентъзито. Чудовищата в сборника са по равно свърхестествени и плашещо нормални, в ролята на злите са както Фреди Крюгер, така и нормалното пишлеме, което си пие кафето сутрин на спирката. До древните вещици се мъдрят превъртели шахматисти, десетина вида озлобени дяволи се бутат ядно до литературни лауреати-канибали, отчаяни начинаещи писатели на хорър разкази мерят бицепси с повелители на диви котки. Впечатляващо разнообразие, наистина. Но любимият ми разказ ще остане неочаквано красивия Жените на живота ми, напомнящ силно на новата ми страст в сюрреалистичния хорър Танит Ли, за който искрено поздравявам Бранимир. И тупам нервно с краче питайки кога ще направи и един сборник с фентъзи или поне да кандидатства в конкурса на MBG Books за нов български фентъзиен роман. Щото ми се чете още от него.