Човекът вълк

Борис Виан

Има нещо много, ама много мътно във Франция. Най-ужасните, гнусни, предизвикащи неконтролируеми спазми в стомашния ми крехък ерозирал тракт книги са само френски – Сад, Аполинер, Брюсоло, сега и Виан. Французите са болна нация да знаете, съставена сякаш от изключително сбъркани индивиди със векове потискани мръсни щения и целева разрушителност, които си умрат да си описват полюциите в популярни писмени форми. Кой е Виан? Виан е вашия кошмар. Буквално. Всеки един от разказите му е отделен сън, от ония най-парливите, които нито се развиват както трябва, нито свършват добре, ами те и будят потен и оригващ се на празно след мистичната разходка на суб-аз-а ти на повърхността на сивото мозъче. Кошмарите на това французче са повече от отблъскващи. Весели оргии с хора, пожелали да си избодат очите , вместо да гледат кого онождат и къде, прелестно оптимистичен дневник от войната в стил “ Пешо е добре, само двата му крака ги откъсна мина, и Гошо е супер, само малко главата му се пукна от един танк и сега мозъка му е навън, а аз съм супер, нищо, че след малко ще ме взривят на съставни части „, гнусни фикции на хермафродит с обсесия да убива бездомни животни, и после съвсем ествествено и хора, раково болен изпълнен с огромното желание да си откъсне и свари главата, за да види колко точно тежи, забавни войници убиващи по десетима човека на ред, и то с особено внимание към детайлите на потрошаване на кости и смазване на меки тъкани, самоубийци, сърцеизтръгвачи, мъчители, чудовища… Всичко от което се страхувате  на хартия.  Истории на абсурда, позиционирани в едно следвоенно безвремие, потискащо, безсмислено, безнадеждно. Толкова гротескно депресивно и убеждаващо те за пореден път, че човещината е някакъв вид забравена болест, а безумието на унищожението, собствено и чуждо, е част от рутинната ти разходка из парка. Не мога да опиша отвращението, което Виан създава дори и в по-скоро обръгналата ми откъм ужасии същност. Може би това е от книгите , които са донякъде вредни и опасни за по-възприемчиви читатели с така приемливо описания си скотски делириум, чиито реални плодове виждаме без да се усетим почти ежечасно. Дали бих могла да препоръчам Виан на някого с чисто сърце? Само ако съм изтъкана от плътна месеста жестокост към този някой. А дали бих опитала отново Виан? Не мога. Цялото ми съзнание в момента работи по затрупване с торби розова положителност върху ужасните сцени, които аз естествено възкресявам в съзнанието си повече от яркоцветно. Преживях и Сад , и Аполинер, и хамериканските ужасии доста прилично, но Виан ме събори и ме срита съвсем прилично на плочките на собствената ми гордост и апатичност към човешкото , така че втори рунд не ща, мерси.

Advertisements