Чародейката от Флоренция

Салман Рушди

Поредната жертва на големите ми надежди, паднала в неравен бой пред балканското изящество на Другата страна на вятъра на Павич. Представете си две екзотични танцьорки – тази на Рушди е обиграна дама, пристъпва тежко и с манталитет на сигурна в себе си професионалистка, която просто дава още от същото, има си своите почитатели, старае се да им се харесва, знае откъде и са бакшишите. Предлага нещо различно, но все пак очаквано и до голяма степен разбираемо. Танцьорката на Павич е самороден талант – стъпва леко и необмислено, сякаш нелогично, но ти остава в съзнанието всяко нейно движение. Струва ти се , че не си виждал друг така да танцува, и все пак Павичовите танцьорки са така наизлезли от магическата реалност, но определено са останали повече в магическата страна, отколкото в реалната, че ги чувстваш някак близки, някак свързани с вътрешното ти аз, а отвътре ти пърха ведро и  нескромно, признавайки таланта за цял живот. Та така и аз. Рушди ми се стори муден пред Павич, твърде претруфен пред леката гениалност на сърбина, и дори твърде скучен на моменти. История пращяща от потенциал според мен се срутва на основите си и твърде големите очаквания за богато могъщество, а героите на Павич се взривяват, умират посечени или просто продължават по другата страна на нещата, без да те натоварят и за секунда , и без да те карат да чувстваш друго, освен преклонение пред думите. Просто неравен двубой за читателското ми сърце. Павич да, Рушди – не.