Първите хора на луната

Хърбърт Уелс

Имам огромна слабост към истории от онези времена, когато хората са били тъй дълбоко очаровани от лунната магия и легендите за скрити светове под повърхността на изтерзаната ни планета, а Марс и Венера са ги имали за нещо като малко далечна провинция на Британската империя, леко по-наляво от Индия или Кипър, дето в умовете на средния брит са били накрай света, разбира се. Наивитетът и абсурдността на идеята да се пътува из космоса с нещо като затворена каляска или стъклено кълбо, и да се достига винаги до напълно обитаема планета с богата растителност и човекоподобни крале и принцеси е толкова романтична, че просто няма как да не докосне онази детска надежда за пътешествие отвъд хоризонта и приключения без край. И Хърбърт Уелс подхранва доста тази мечта с брилянтните си небивалици и любезно чувство за хумор, отнасяйки ни на една напълно откачена Луна, на която хората не са никак очаквани.

Всичко започва напълно класически – един самотен учен – особняк среща млад нехранимайко с амбиции и от съдбовното им приятелство се ражда откриването на съвсем нов материал със супер сили, ако и с цената на вдигнат във въздуха дворец и разни други неприятности като потрошените прозорци на едно градче плюс някое и друго рандъм осакатяване на безименни селяци. С помощта на този материал, наприличващ на нещо като укротена черна материя, облицоват голяма стъклена топка и се изстрелват към добрата стара Луна в опит за намиране на ценни метали, които да направят двамата авантюристи изключително добри партии за женитба. Само че вместо безлюдна обветрена скала, каквато всъщност е, нашата спътническа приятелка се оказва див свят с непрекъснат цикъл на буйно раждане и ледена смърт на агресивна растителност, а под кората ѝ се крие цяла цивилизация на странни изроди, които никак не се радват на иноземни посетители.

Нашите герои се впускат в отчаяна надпревара с времето, климата и местните чудовища, докато се опитват да опознаят новия враждебен свят и да отмъкнат колкото се може повече злато, оказало се нахвърлено практически по-често от чакъл на лунната повърхност. Изживяват кошмарни срещи с местната флора и фауна, биват заловени и подложени на странни процедури, успяват даже да направят метеж, и да демонстрират за пореден път, че по-низко същество от човека няма. На финала заплахата от лунните човеци е почти фатално надвиснала, и също като контетата от началото на миналия век ще си изгризем ноктите в опит да не гледаме твърде често навън за надвиснали извънземни кораби, докато кършим пръсти над съдбата на двамата ни изключително неподготвени за човешки емисари клетници. Който е чел нещичко от Уелс – знае какво да очаква и няма да се разочарова – разкошна фантазия, черно чувство за хумор и недостижима елегантност, която не натежава, а някак извисява читателските сетива. Уелс = любов 🙂

Advertisements

Човекът, който правеше чудеса

Хърбърт Уелс

1354910929_chovekt-koyto-praveshe-chudesa-hrbrt-dzh_-uels_-1971

Въпреки всичко, което сте чували, едно време се издаваха и хубави книги, и дори и облечени в обичайно отвратителни корици, преводите бяха на ниво, разнообразието от автори от различни националности бе покъртително, а хората четяха като луди, и дори и най-посредствените кравари можеха да минат за интелектуалци в разговор с някоя съвременна кифла и гаджето и футболистче. Е, може и да е малко пресилено през погледа на носталгичната забрава и възрозовите ми спомени на детството, но наистина съвсем малко. А Хърбърт Уелс е сред класиците , за които и бабите ви знаят, но не и хлапето на съседите, което даже минава за умно, щото има очила и може да разцъка произволен модел таблет за около три секунди.

За Уелс съм писала доста пространен очерк при Трубадурите, в който изразявам стоманеното си мнение, че истински великите думосъздатели не могат да бъдат филмирани като хората, както и изпадам във фенски екстаз от разнообразието на идеи и свърхчовешкия полет на мисълта на един автор, провидял далеч след собственото си, че и нашето, време. Хърбърт  описва видяното така елегантно и интелектуално – джентълменско , че доставя изящно удоволствие дори след десетилетия на преекспониране на името и имиджа на един от най-великите фантасти на жанра. Такива книги не са създадени да се четата само от учителки по литература и Денки-лайк типове с претенции и меки стави на китките, а са за всички, имащи вкус и очи за наистина хубавите текстове.

Истории за джентълмени, можещи да спират земята, но не и да планират последствията от разгулните си деяния; злокобни морски чудовища и подводни народи, хвърлили око и по кило стомашен сок къмто сухоземните си безхрилни побратими; невероятни изобретения , които се обръщат към създателите си , вдъхвайки богоговение или неудобство според публиката, пред която се развиват; странни обрати на съдбата, които вместо да разрушават съдби, връщат любовта към живота. Сякаш ежедневни истории , целунати от свръхестественото и ненормалното , предизвикващи тръпки ужас и големи естетски усмивки. Всичко нужно това е да е била вашата любима книга преди някое и друго десетилетие. Със сигурност е щяла да бъде и моята, ако се бяхме срещнали тогава, но и сега срещата ни е топла и благодарна за минутите добра литература за ценители. Усещането е така уютно, че трябва да се сподели в някоя виеща зимна вечер, когато няма какво да попречи на другите светове да навлязат в хола ви и да ви отвлекат към по-добри и правилни места. Де го този късмет…

Невидимия

Хърбърт Уелс

За световете на твърде много подранилия във времето Уелс, съм ви разказвала и друг път, и на друго място – при Трубадурите, но благодарение на хм… различните от законова гледна точка сайтове, откривам все още неизследвани дълбини на абсурдните, или вече не толкова, идеи на един от най-оригиналните умове на литературата, поне сред тези, които ми допадат на емпатично ниво. Благодарение на все по- древната соц поредица Световна класика, от времената , когато дори и бабите ни са имали възможността да се докоснат до странното и напредничавото в лицето на книжните творения на мистър Уелс срещу няколко кила хартия за вторични суровини ( разбирай рециклиране по новому ) , макар и най-вероятно подкрепено от задължителните партийно-ориентирани предговори от одобрени във времето си критици. Възможно е и самите текстове да са били леко осакатявани или поредактирани в частите си, които биха могли да се сметнат за ласкави към големия западен свят, но каквото е останало е страшно добро, и прочетено в правилния момент и нагласа може да те накара да се влюбиш в отдавна отлетялата творческа душа.

Невидимият е перлата в колекцията Избрани съчинения на тази поредица, изключителен роман или новела, или повест – както искайте го възприемайте заради обема, истински социален хорър за отхвърления от света интелектуалец, подчинил немислимото в науката за постигане на неясни цели, мислени да донесат неизмеримо щастие и богатство, а всъщност поднесли само болка и смърт на създателя си. Историята вече е банална с многото римейкове , разкази,че и песни посветени на идеята да си невидимо ненаказуем и господар на света, но Уелс разкрива неудобните битови истини, свързани с недоизкусуреният властови подход на придобилия от нищото сила и способности, явно непредназначени за неговите възможности и морални лимити, човечец. Умът не е гаранция при вземане на правилните решения, защото твърде често върви ръка за ръка с егоизма, социопатията и лудостта на косъм разстояние от усмивката на побъркания гений. Краят е логичен, както е и самото действие. Хората се предават, нараняват, отказват да разберат значимостта на всяко действие, което е новаторско и не е извършено от самите тях. Прогресът не е за всички, особено за изпълняващите го.

В сборника има и редица разкази, както и още един роман-повест, но те леко угасват в блясъка на посланието на Невидимия. Все пак имаме готическа приказка за недодялани призраци – масони, биографични бележки за несполучливите прехвърляния в млади тела от учени богаташи, почти есеистични разкоствания на закоравелите викториански ( или едуардиански , не съм специалист ) нрави, романтично-гротескни етюди, комични описания на владеещата деня аристократична интелигенция, смехотворни пътешествения в диви географски ширини, кърваво-огнени истории за изневери, и въобще цяла плеяда от малки съкровища , написани с брилянтно чувство за хумор и лек цинизъм към целия свят и всичко останало във вселената. Имам понякога чувството, че интелигентни текстове са се писали само и единствено преди времето ми, а сега всичко, което се продава, е чисто и просто обуквовена пошлост и разплути низки страсти, елегии на тема възвишеност на простотията и възвеличаване на малодушието. Не ме корете , че все гледам назад и настрани в невъзможното -истината ми е винаги била някъде отвъд моето минало, в някакъв вариант на неслучило се настояще, за което обаче си спомням понякога. Реалността ме бие все тъй упорито и лепкаво през лицето всеки ден, но все така не ми харесва. Може би се замислям за варианта с невидимостта. Или невиждаемостта. Различни неща са.