Хрониките на Черния отряд – Блестящият камък

Глен Кук

186155z 167061z 161096z 145748z

Да се завърнеш в света на най-обречената дружина неспокосници – тръгнали да спасяват света, защото друг избор никога не им е даван – след около 4 години и стотици други книжни приключения, бе истинско изпитание на паметта и упоритостта ми като читател. Попадаш на непознато място, в някаква алтернативна Индия, съвсем близначка по степен на пренаселеност, мръсотия и зловещи култове на нашата си вариация на изначално зло. Обграден си, изоставен, почти всеки който си познавал и който си очаквал да те измъкне от кашата е вероятно мъртъв. Макар че за Кук смъртта е толкова временно положение, че героите му повече време прекарват в тоалетната , отколкото в гроба. Освен онези, които явно са го издразнили – те си остават да гният кротичко под някой камък, докато по-симпатичните им съседи гордо изпълзяват, и я без ръка, я без глава – продължават напред като след особено брутален мач с Кличко. И спомените изведнъж се връщат, и ти се иска да изпищиш пронизително към небето на неразбираемите богове, че не си чак толкова прегрешил, за да намериш мястото си сред Черния отряд отново.

Твърде голямата пауза между първите шест книги от поредицата и тези четири завършващи наистина има значение от гледна точка на прекомерно многото детайли и нишки, очакващи своя естествен финал, но самият автор прави нещата малко по-лесни, като обаче вместо да изсипва кофите с инфодъмпове и спомени на всеки десетина страници, той просто въвежда сума ти времеви джобове, пътуващи духове , загубили се на кръстопътя на световете, и претърпеливи Кали-ма превъплъщения, които никога няма да си направят труда да забравят, че имат да си отмъщават на човешката раса. Книгите са една постоянна битка, обсада и кръстоносен поход срещу видимо могъщи магьосници и истински извънземни божества, превишаващи по мощ всичко познато, но кога това е отказвало тумбата изтърсаци от няколко различни краища на непознатия свят , в който сме попаднали, да извършват еманацията на понятието геройство с цената на някой и друг крайник, живот или цялост на душа. Най-добрият екип на света е този съставен от неясно защо обичащи се, но нямащи си доверие изроди с тежък темперамент и не особено внушителни способности. Гениално.

Кук унищожава всичките си герои поне по веднъж, но за разлика от Мартин, който все пак поставя лимит във връщането на излезли от сцената герои с онова впечатлително тъ-дъъм, то при Глен ситуацията е като гръмотевична буря – тъ-дъъм-тъ-дъъм-тъ-дъъъъъъм. Отрязали му главата на някой? И какво от това, ей сега ще му я зашием и запоим с магийка. На някой са му направили сърдечна операция без упойка, но някак си са забравили къде са дянали сърцето? Че какъв е проблема, шиеш, буташ нещо да думка отвътре – и ей го на, човечецът е жив и здрав. Ама Богиня го била изпепелила на прах в яда си? Ами какво ти пречи да сметеш мръсотийката, да я смесиш с магьосана вода и ей ти калчица , дето я поставяш на свещено място, и след някое и друго десетилетие ще отидеш да си прибереш другаря. Ама някой бил просто стар, леко се е спънал и се фраснал в прага, или някоя злокобна сянка го е гепила изотзад? Е, тогава ги оставяме на смъртния им покой, и тръгваме да отмъщаваме. Логика в магичните изцеления и безсмислени смърти може само Кук да намери, аз в повечето време бях като особено изумен плъх в плитки трици , който не знае какво ще го сдъвче от небитието.

Езикът е натуралистичен и по войнишки грубичък; действието е активно и  непрестанно, независимо дали се описват детайлно събития в продължение на няколко часа или няколко десетилетия, а героите са всичко, което сте искали – оригинални, учещи се в движение, грешащи и понасящи последствия, такива за които ще ви пука като изпукат, което неминуемо ще се случи все някога, поне веднъж, понякога и по-често, и неочаквано понякога завинаги. Издевателството върху съдбите на новите ви – стари любимци е понякога малко повече, отколкото и се искаше на добрата част в мен, но емоционалната обвързаност със старите момчета и момичета , смело заставащи под дъжда от кафяви екскременти, който никога, ама никога не ги пропуска, независимо на коя страна смятат, че се бият, просто те кара да разлистваш френетично страниците и да се молиш да удържат поне още малко на напора.

Вълнуващо пътешествие в свят между световете, играчка на всяко същество със сила и амбиция, миналото или бъдещето на който са вероятно  част от собствения житейски път на вида ни в настоящото ни измерение, пред който обичайните ни , ежедневни проблеми изглеждат буквално мравчено важни. Благодаря на издателство Лира принт , че въпреки вероятните си проблеми успяха да завършат невероятното приключение на Черния отряд, до последния ред замръкнал в убежището на голем-бог, мрънкащ си тихата мантра, че винаги от войниците на всяка война няколко остават живи, и се чудят защо – защо са живи, защо са войници, защо беше всичко това. И отговорите не идват лесно. Но все пак и това е някаква форма на безсмъртие.

 

Advertisements

Хрониките на Черния отряд

black-company

Черният отряд
Надвиснала сянка
Бялата роза
Сенчести игри
Сребърният клин
Стоманени сънища
Мрачни времена

Глен Кук

Гледам книжките и се чудя – за кой дявол реших да събирам неиздаден или по-скоро в твърде дълъг процес на издаване многотомник, описван най-често като мрачно мъжко военно фентъзи, след не напълно удовлетворителната ми среща с Кралят-маг на Бънч преди около година-две? Да, вярно, изглеждат много добре стройно подредени, колекционерски номерирани, с лъскави стилни черни гръбчета, но Хрониките в крайна сметка са точно това , което си мислите, че са на най-пръв поглед. Този път обаче много по-добре направено и балансирано за доста повече и различни от клиширания тип фентъзи читатели  – визирам напъпилите тийнове с тонове диви хормони,почти неконтролируема агресия, депресивен постоянен сблъсък с бруталната реалност и силна привързаност към някои свои крайници. Да, точно така ви виждат комерсните писатели, не им се обиждайте, семейства хранят и ако не използват слабостите ви, няма друго какво да правят.

Тъмно или дарк ако щете , мъжко грубовато фентъзи, но уравновесено с наистина ярки силни женски образи, които могат да сритат със смайваща ефективност н на брой оперени мъжки задници. Хардкор биткаджийско, с мащабни военни кампании, люти многохилядни битки, учудващо само с лекички намеци за някакви любовни упражнения между правилните полове, но все пак четимо и от жена фентъзи читател без да се жертва на цената на твърде много прозявки или загрявания на бузките от някоя по-срамотна сцена. И с наистина страшно добро чувство за хумор – черно, цинично, хитро, приятелско. Точно такива трябва да са военните шеги – когато шепа мъже без особени специални умения биват подгонени от демоните на всичко адове околовръст,  трябва да се смееш, иначе полудяваш и биваш изяждан. В някои случаи буквално. Някой го беше нарекъл реалистично фентъзи , и е прав. Но не говорим за онази тъпа пошла кифленска реалност , която ви чака под прозореца, а всичко е изградено толкова истинско и достоверно, че сам се чудиш как така страната ти не се управлява от Дълга сянка, или защо все още Гоблин и Едноокия не са ти разпердушинили холчето в епична битка между пръскащи газове лилави гъсеници и ръсещи ярки храносмилателни сокове  мъхести паяци с импски произход. Не ви е ясно, знам, но след 7 книги чувстваш тези образи страшно близки, и дори такива нелепи простотии ти се струват част от нормалното ежедневие.

Това може да е историята на твоята тайфа, поставена в нечовешки условия , когато оцеляването ти е под толкова голям въпрос, че най-голямата ти мечта да си изкопаеш една дълбока дупка в земята и да поседиш на топло в нея очаквайки каквото там ще идва да те яде. Само че не можеш да си позволиш дори и това, а продължаваш, и даже побеждаваш, макар и да губиш едновременно. Предателства и загуба на приятел, съмнения в любимия, открадване на най-ценното ти, преследване на мечтите, търсене на щастието, приемане на по-малкото зло – всеки твой злободневен проблем е тук, под слънцето на странен свят изпълнен с магия и странни същества почти до пръсване. И те кара да се чувстваш… абе, да чувстваш. Не е малко. Не се отказвайте след първата книга и не ги изгълтвайте наведнъж – черното понякога идва малко в повече, а отчаянието леко настъпва надеждата по пръстите в битката за вашата лична читателска емоция. Кук е направил много добри и лесни за харесване и съчувствие герои, макар че не открих ни един, който можах да нарека с чисто сърце добрия. Или лошия. Даже нехората са толкова истински хора, че ти се иска да потупаш приятелски и най-големия злодей и да му кажеш „Другия път пробвай пак , братче“. Защото друг път почти винаги има, в книгите на Кук малко трудно се умира окончателно, макар че чувството за прекомерни загуби на приятели присъства непрекъснато. Майсторски похват без съмнение. Ще очаквам и последните три книги от аналите на не толкова черния в крайна сметка отряд – дано Лира принт съумеят да ги издадат в близките година-две, изпълнена съм с почти подплатени с реални причини надежди. Защото си заслужава – всяка книга, всеки ред, всяка гледна точка, нов похват, нов герой или въплътил се стар такъв – големите поредици не доскучават само ако се експериментира в тях, а Кук това умее и то смея да кажа повече от успешно.