Белязани лебеди

Елена Павлова

И ето още едно съкровище от препълнената крипта с изключителни автори и текстове на мистериозната колекция Дракус – този път от познато име, преводач, автор, жури и участник в десетки конкурси – Елена Павлова. Настоящият сборник е колекция от лични, някои неиздавани, други – публикувани тук и там разкази, новела и стихове, допълващи в разноликолистта си другия ѝ сборник от миналата година Две луни, и отварящи вратите към мрачните покои на хорърофилската страна на Елена, която някои сме си позволили да забравим, че я има, и сега горестно се срамуваме в ъгъла, надявайки се да не прати някои от най-любимите си главорези по петите ни.

Звездата на колекцията за мен несъмнено е едноименната новела, разказваща за няколко красиви творчески души, същински лебеди в заледеното езеро на живота, обаче принудени от същия да са и всъщност безскрупулни, безмилостни убийци, престъпници и в повечето време – нечии физически подлоги, с едната-единствена цел – да се оцелее някак. Което не минава без белези – по тялото и ума, по мечтите, сънищата и бъдещето, когато такова има. Ода за счупените, а не просто леко прекършените хора, пълнещи тъмните хроники в едно недалечно бъдеще, където не всичко е различно, защото човешкото си е все така скотско, ако и да живее на Марс, в затворена институция с максимална степен на надзор или в тузарски квартал на стари богаташи. Извратеността, низостта на щенията и консуматорския подход към живота, струващ колкото бутилка мляко не намаляват с времето, а еволюират в есенцията на деградацията, обхванала един цял свят до последното биещо сърчице на новородено.

Освен кървавата елегия, оплакваща последното мъртво зрънце безкористна доброта, Елена ви е подготвила и немалко истории за съвсем си класически убийци и насилници, към които няма да изпитате вина или нужда от емпатизация, за да оправдаете действията им – разфасова ли се девойка според детайлно описаните рецепти в канибалска готварска книга, напада ли се самотен старец в апартамент, пълен с многозъби и всеядни нещица изпод леглото, вдига ли се от гроба подивял зомби вампир – вадиш си мисловния дезърт ийгъл и правиш дупки с размер на бебешка главичка в каквото свариш, без трошичка угризение и с всъщност доста удовлетворение. Сега, не малка част от текстовете включват животинска смърт или насилие върху животни, което аз не толерирам никога – така де, при наличието на толкова човешки боклук, как да опреш върху някоя невинна тъпа животинка, дето дори си няма осем реда зъби или киселинни пипала, та да сте си предупредени – Пета тук не участва.

В кървавата палитра се включват алтернативно-измерни конански невести, чумоносещи некроманти, злокобни дъвки – вярвате или не, и такива има, внимателни градинари-гробокопачи, хълмообитаващи изроди, магазини предлагащи всичко, включително живот, литературоведни вещици и стихове, които както знаете не мога да оценя, защото аз от поезия продължавам да не разбирам, и това ще ме държи вероятно до дълбока белокоса старост. Та, ако си търсите едно многофасетно и многизмерно четиво, изтръскващо всяко скрито джобче на подсъзнанието за някой и друг позаспал призрак, събуден за нов и обичайно много кървав живот – то поемете на път без изход с белязаните лебеди на смъртта и съществуванието, така и не успяло да се добере до титлата живот. И не пищете много – сякаш има кой да ви чуе в мрака…

Advertisements

Обаждане от ада

Мариян Петров

Новата книжка от колекция Дракус ни връща в адските измерения на един от любимите ми от повече от десетилетие рогати герои Меф, който макар и да липсва конкретно, на моменти ми се привидя, че наднича иззад страниците, или е наредил на някоя от едрогърите си сластни сукуби – сътруднички да поеме тая работа с публичните отношения чрез литературни намеци за оня и тоя свят. Но за съжаление в тази компилация ми липсва и онова откровено чувство за хумор към света и историята, което може да намерите в книжките на М.С.Стоун, и разказите, ако и пробващи различни сюжети и стилове, са ми една идея по-сериозни и черногледи от необходимото за деня ми. Е, да, признавам, аз имам точно нулева нужда от сериозност и черногледство в живота си, та в случая съм лош избор на читател, какво да се прави.

Иначе ви очаква пътешествие из най-достижимите ъгълчета на ада, до който ще се доберем по силата на технологиите, гордостта си или просто човешката ни наглост да се помислим за особено важни със своите доста под стотина години продължителност на живота, на фона на цивилизации, които ни водят със смъртта на няколко слънца и супернови в съществуването си, видени от първи ред, ръка, око, пипало, сензор, или каквото там е приложимо. Самотата на вида ни дори в нетленна форма е водещата емоция на бъдещето; грешките в контакта с другите се дължат на обичайното ни тесногръдие и неспособност да емпатизираш различния, а неща като благодарност, етика или простичко уважение просто винаги ще липсват, независимо от цифричките подредени за отбелязване на годината.

Жените в адските селения са еднотипни същества, винаги ужасно красиви, и ужасно повърхностни, разгулни или простички курвентии, което малко притеснява като гледна точка. Сега, нямам против войнстващата омраза или отявлено женомразие, отразяващо се в детайлни мъчения над моя пол, но ги намирам за малко по-малко смущаващи от откровеното презрение, което се лее на слаби струйки в хаотично количество сред текстовете. Мъжете не падат по-долу, защото по-долу просто няма, и са душевно вечни неудачници, изпаднали типове, ако ще и Атила да ги е именовала майка им, и въобще са слънчевата еманация на милиардите безработни копеленца, които тъжно намират края на пътя си в салфетка, кърпа или с нежно цопване в тоалетната, според вкуса ви. Толкова за образи, в които да се влюбиш.

Очакват ви битки сред звездите, междугалактически пътешествия, добродушни змейове, куфеещи ангели и потиснати от бюрокрация дяволи ( Меф, ти ли си?), поумнели компютърни вируси, електронни души, разпоредители на нещастието, мобилни оператори от ада (не, че има друг вид), подивели нордически богове, хунски вождове с усъвършенстван интелект, но понижено усещане за слабостта човешка, времеви престъпници, и какви ли още не странности и грешки в програмата, които ще ви замислят и натъжат за тънката граница между фантастика и утрешна реалност с минусов знак. За почитателите на по-суровата фантасмагорична литература, интелигентна, многолика и грубо разтърсваща за раменете. Понякога животът има нужда от напомняне, че предлага избор. Ако и изборът да е адски в повечето случаи.

Човекът фантом

Гастон Льору

Цикълът от елегантни нощни четива на една преждевременно заспала вечен читателски сън серия, завършва с Човекът фантом на майстора на свръхестествените криминални истории Гастон Льору – ако някъде си намерите сборника му Златната секира – не го пропускайте в никакъв случай, особено ако сте от ценителите на плашещите истории със щипка европейска класическа елегантност. Има нещо във Франция, далеч по-изящно, но и много по-извратено в крайностите на причиняването на болка и смърт, и последствията от това, отколкото в която и да е друга страна, и Льору не е изключение от правилото за болните французки умове. Но не, не се плашете, не е нито Сад, нито Аполинер, просто история за добрите стари емоционални убийци с изобретателност, пресметливост, и за съжаление –  с доста активна съвест.

Историята е кратка, но до последния ред ви оставя в несигурно поле, където трябва да решите дали четете роман за отмъстителни призраци и зловещи привидения, или сериозна криминална история с такава развръзка, която просто пищи за Холмс и Уотсън, като единствените достатъчно здравомислещи анализатори, които биха могли да разплетат една ситуация, елиминирайки безмилостно невъзможното, което ще откриете, че за вас ще е немислимо. Средно буржоазна семейна двойка с амбиции се оказва в положението на господари на прекрасно имение и богата компания за нови, за времето си, технологии. За съжаление причината за неочакваното богатство е мистериозно изчезнал брат, който започва да се появява като доста класически призрак, със все веригите, виенето и лошото отношение към живите си роднини. Въпросът е – имало ли е престъпление въобще, злите духове истински ли са или са част от внимателно планирано отмъщение, и може ли да се вдигне съвсем нормално по строго научен път мъртвец от гроба без последствия.

Времето на тази история е едно от най-благодатните за комбинация между променящи живота технически открития и ширещо се душевно мракобесие и крайно суеверие; електричество и масички за викане на духове; прогрес на тялото и регрес на душата, търсеща успокоение, че престъпва твърде много божествени закони, свързани с ползване на всемирното познание. Героите са си типичните за своя момент, а и за настоящия като се замисли човек – готови на крайности и жертви за едното материално добро, привидно правено в името на децата, но хайде да си го признаем – голямата къща, хубавата кола и безлимитната сметка при търговците – едновремешният вариант на кредитните карти – са си най-важни във всяка столетие, питайте който щете, от прабабите до пеленачетата в количките, меркантилността не е от вчера.

Дали труповете могат да стават от гробовете си и да дрънкат под прозорците с веригите, привързващи ги към отвъдното, пищящи за справедливост и разплата, или всичко е твърде сериозна психологическа игра, целяща наистина да накаже виновните, като ги принуди да изгубят я разсъдък, я да посегнат върху собствения си живот – няма да ви разкрия финала, който наистина ще придърпа не едно и две ченета към майката земя с абсолютната си логичност и естественост, донесла толкова абсурдни нещастия и откровен хаос в мислите сред елитното френско общество. Майсторско хващане за гърлото, с фантастичен туист и почти добър финал, с някои лесни за пренебрегване за изключения.  А вие не пренебрегвайте Льору.

 

Нахема

Вера Крижановска – Рочестър

Третата част от среднощните четива за смели читатели е доста специфична представителка на гилти плежъра, съчетаваща романтичния чик-флик в стил сестрите Бронте пият чай с Джейн Остин, и метафизичната мистика, упоена от тамяна на религията и сярата на прегрешението. Въобще, ако като малки не сте се опитвали поне една година да го играете дарк уика заради някой от противоположния, или същия, естествено, пол, нещата на Вера Крижановска-Рочестър ще ви докарат силни позивни да отдадете чест на белия порцеланов трон откъм погрешната страна на обработващата хранителни вещества система. Аз, сещате се, съм си келява вещица от малка, и съм си продала душата на който там е имал инвестиционен интерес в нея още на 15, та езотериката нито ми е чужда, нито ми е диуретично действаща.

Романчето е всъщност рицарска история от тъмните векове, когато разни симпатяги с черни рокли са обичали да си устройват неделно барбекю с красиви девойки, които вместо да им носят бирички на всеки четвърт час, всъщност представляват бонфилето, царевицата и грилованите зеленчуци наведнъж. Във времена, когато ако не пуснеш на правилния човек, или му пуснеш, ама съвсем не добре настроената му жена вземе, че се разкиселее, и те обвини, че си погледната кравата накриво в събота, и същата (кравата, не жената) е започнала да дава маскарпоне в неделя, основната ти съдба ще е едни леко объркани хора да те разтягат на дибите или да те пожигосват с вяли призиви да се отречеш от лукавия, и много често стават грешки, та не съм сигурна, че горките безкористни християни са си сготвили и един вещерски бифтек.

И в конкретния случай едно бедно, но естествено много красиво девойче, привлича вниманието на доста свестен момък, имащ изключителния недостатък да е много богат и още по-ужасната съдба да има много жива и много амбициозна майка, използваща нашироко почина за вменяване на вина, както и една от най-върлите му обожателки да е разглезена богата пикла, дето не приема отговор не. Та, богатата фаворитка и властната матрона организират набърже едно мини процесче, и красавицата бива обвинена, че из утробата ѝ щъкат демонични гадове, или нещо от сорта, та съдбата е ясна – петък по обед на барбекюто. Но по ирония на съдбата в тъмницата, докато реди своите тъй безутешни и безсмислени молитви, се среща с истинска невеста на рогатия, и с един негов наместник, между другото доста симпатичен, начетен и общо взето готин тип. Но от Майстора и Маргарите насам ние си знаем, че Дяволът си подбира служителите внимателно, та забавни симпатяги да искаш из ордите му.

И нашето момиче в един момент изумително логично прави избора да не придобие добре препечена коричка и се превръща в това, в което е обвинена – огнената красота на порочността. Всъщност взема, че започва да се държи като героиня от Секса и града, и внася малко модерен промискуитет във времена, когато женският оргазъм е бил углавно престъпление от първа степен, като същевременно замисля доста креативно и зловещо отмъщение на всички, които от завист, злоба или просто мъжко малодушие за малко не я превръщат в изгоряла пуканка. Така се завихрят едни дяволски сборища (доколкото разбирам доста детайлно и достоверно описани), демонични статуи прелъстяват и омайват наоколо, а труповете на наистина черните по душа не закъсняват да завалят по улиците.

За съжаление доброто възпитание налага финал с все ангелските крилца и великодушното опрощение на чистите духом, намерили единението с идеала (каквито хора вече няма, не се и надявайте да видите), и почти всички намират утеха в смъртта и саможертвата на аз-а. Та, като изключим религиозните щуращини, всъщност Нахема е доста добро фентъзи за сблъсъка между черните и белите магове, с много сиви вълшебства, черни магии и бели чудеса на всяка крачка, които не разочароват, ако си падате по такъв вид поучителни приказки, дори и понякога да улавяте червения отблясък на the dark side в огледалото. Приятно и носталгично, но не за всеки.

 

Нощно острие

Бранимир Събев

Дойде времето за нова порция тъмни приключения от колекция Дракус, този път с небезизвестния Бранимир Събев, и неговата пета досега книга, с подчертано повишаващо се качество не само на изпълнение, но и на подбор на сюжетите, които не само стържат по границите на съзнанието ни и ужаса, ами ни и отнасят в далечни фантастични измерения, където животът е по-суров от всеки страх, до който можем да се докоснем в личната си реалност.

Ужасът ударно присъства с една кошмарна хелоуинска нощ, в която всеки познат сеещ смърт образ добива своя плът, кости и остри предмети за разкъсване на невинни детски тела. Писъците продължават в компанията на древен гигант, заробващ съзнания и консумиращ тленни останки, за да се върне в света ни, когато слънцето ще се скрие уплашено от настървения глад на един тъмен бог. Опитите ви да избегнете злата съдба ще ви отведат в един кей – проход към океанските реалмии, но не смейте да си изпробвате риболовните способности, защото алчната човешка душа трудно може да задържи човешките органи в неделима цялост, винаги се намира някой демон, който да разглоби пъзела от месо и кръв, щом е разгневен справедливо. Но и след последния си дъх няма да ни оставят намира болката и агонията, те продължават и в отвъдното, където има твърде много телесна чувствителност за нетелесни форми.

И в тленността на живите не е кой знае колко по-добре – навсякъде дебнат кръвожадни машини, злокобни минувачи, гарвани от отвъдното, призраци забравили света и себе си, извънземни подаръци, превръщащи ни в перфектните красиви хищници, и зоопаркове на човешката фантазия, която за секунди се превърща в кошмар със щипка детска невинност. Но в бъдещето може би ще ни е по-добре – вярно, мъничко самотно, без реални хора и реални изживявания, но достатъчно добре симулирано днес, за да повярваш във възможното утре без да съжаляваш за твърде материалното вчера. А по-далеч по времевата линия ни чакат трудни решения и анихилация за по-високи цели, понякога звучащи доста човешки дребнави, но хей, победителите не ги съдят, нали.

Колекция от истории за размисъл, за забавление, за треперене под завивката и среднощно търсене на някой гръб, в който да се опреш, просейки защита или просто надявайки се, че чудовищата ще имат с какво да се занимават, докато тичаш като изоглавен навън, само мъничко отлагайки неизбежния край. За почитателите на мрака, хоръра, фантастиката или просто добрите вълнуващи истории – Нощно острие, което между другото е едноименният разказ за една наистина поетична гор справедливост с кървящ туист на финала, е подарък за обичащите страховитите разкази и неочакваните обрати, потънали в недоброволно дадени човешки течности в терминални количества. Ужасът е жив и сеещ смут, та подгответе се  поне задочно за някой от милиардите възможни краища, съпроводени с писъци, безсилие и много, много страх, които ни очакват в твърде рехавата ни откъм сигурност реалност. Поне да не се изненадаме, ако и да не можем да избегнем демонските нокти в сърцето си, куката в стомаха или тихия звук на откъсваща се от раменете ни глава – все пак ще ни остане малко време за страхотна последна фраза, нали.

 

Little book of darkness

Стефан Д. Стефанов

След изумителното приключение Трубадур, издържано по тарантиновски в стил Десперадо среща Джон Уик под погром от куршуми, вой на демонични същества и реки от кръв в няколко измерения и континенти, дойде време и на сборника на Стефан, който ни подарява една малка колекция от разкази на мрака, отворила врати към сенките на тъмнината на вътрешните и външните ни демони – винаги непредвидими, винаги оставящи пищящи купчинки плът. Сюжетите са различни, неочаквани, и понякога силно смущаващи, но онази щипка – е, всъщност едричка шепа екшън, я има нявсякъде и избухва в очите ви с огнен облак от ядрен взрив. Идеалното бързо четиво за корави хорърджии, да си знаете.

Дали ще се намерим насред пустинята в едно кошмарно апокалиптично бъдеще, населено до откат с демонични изроди и озверели подобия на човеци, пред които хълмовете наистина развиват очи, за да се пазят от новите си обитатели; или ще сме в спалнята на една невярна съпруга, невидяла втория си шанс да постъпи правилно в живота, за което ще плати единствената възможна цена; или ще балансираме над полу-потънала гума насред местната река, надявайки се на мирно детство, а получавайки последното си забавление – последните редове на всеки разказ ще ви оставят за секунда без дъх, дали от усещане за поетична справедливост, дали от от ужаса на безсилието, или въздишката на надеждата – емоция винаги ще има.

На стоп по пътя на американската мечта често се срещаме с американския кошмар; зловещият преследвач често се оказва по стокхолмски и мечтан любим, а по един рицар с желязно сърце живее във всеки от нас, очаквайки да направи своя последен ход към твърде леко защитения ни ум. В един неразбираем свят повече от логично живеят неразбираеми души, които се събират и разделят по силата на над-човешки инстинкти; една болница от миналото приютява края на бъдещето, и то не онова навременното, а това, идващо с много зъби, пипала и мрак; а в един несъществуващ замък справедливостта и дълга се срещат на масата на отдавна чаканата разплата, и книгите носят присъдата на всяка грешка и изкупление. Срещу религията се възправя силата на природата, кръвта и миналото, но тази битка, ако и да е красива, е обречена; а смъртта идва винаги отгоре, за някои под формата на розов чехъл, но това не значи, че последните моменти на истинските герои ще са по-малко епични.

И така, ковчеже от движещи се в неестествен ритъм сенки на същества, които са непознати на реалността, но твърде близки познайници на подсъзнанието. Дали ще го отворите е въпрос на смелост, читателска смелост да потънете в дебрите на едно авторско съзнание, несевенящо се да изкара демоните си наяве и да ги накара да играят дивно хоро, от което обаче ще има последици. Още един разкошен подарък за четящите от издателство Гаяна и колекция Дракус, която остава след толкова много заглавия за мен просто блестящ пример за изключителна серия за истинските почитатели на родната литература във невъзможните жанрове. Съберете ги всичките, и може да намерите тайна молитва към бог Ктхулу, скрита някъде в сиглите по гръбчетата им. Или не, с Ктхулу човек никога не знае.

Квази

Сергей Лукяненко

Факт, че познавам Лукяненко само от Патрулите, които ще си останат за мен образец за алтернативно качество и причина да се четат повече руски автори, въпреки че последното е по-скоро рядкост в плановете на родните издателства. Но въпреки, че в настоящата книга готини източни вампири няма, а вместо това са налични изключително омразните ми зомбита, това е Лукяненко, и задъханото действие, страхотните реалистични в нереализма си обрати, и, естествено, голямата руска душа са тук, и са онзи вид забавление, от който имате нужда в някои особено драматични в живота моменти. Най-малкото да разберете, че туй вашата драма е едно мъничко нищо в сравнение с инвазия на зомбита, която не спира. Никога. И всеки, който умре ще стане немъртъв автоматично. Вие също. И ще изядете мозъка на малкото си дете, докато е живо. И ще станете квази. С което минавате на ниво съвършен. Съвършено нещастен, съвършено виновен. Съвършено отговорен.

Може би така започва новата квази религия. Но какво е квази всъщност? След като умрете, и изядете нечий мозък, докато носителят му още е в света на живите, се събуждате отново. Кожата ви става в приятен леко антрацитен нюанс; превръщате се в супер силни копелета, които могат да скачат от терасата от четвъртия етаж, за да си приберат литналото пране от дръвчето пред блока; можете автоматично да си правите пластични операции, като си нагласите лицето с ръчички, и се концентрирате в една област до перфектно съвършенство, но ако сте многостранен талант не се знае новите ви некроневрони какво ще си изберат, като обаче нелогичното творчество не се включва в офертата. Новите квази са с хладен ум, точна пресметливост на обстоятелствата, и имат само по един обект на емоция. Е, често емоция всъщност няма. Ако описанието ви прилича на някой бивш шеф – замислете се дали случайно зомби инвазията не е започнала, но моля ви – не посягайте към мачетето. Хм, абе, я си го сложете в най-долното чекмедже на бюрото, че то не се знае.

Постапокалипсис със зомбита е последното нещо, което ще чета с настоящите си читателски вкусове. Но това е Лукяненко – с него всичко добива руския чар на прекалеността, на крайностите, на повърхностния класически екшън с онази над духовна близост, която е напълно недостъпна за отвъдокеанските автори. Квазитата са новия господстващ вид, и ще ги харесате до степен, да се замислите дали от мозъка на особено глупавата ви колежка няма да стане чудесен материал за ъпгрейдване на способностите. Въздигналите се – или иначе казано стандартните зелени разкапващи се зомбита, пък ще съжалите – това чака всички, особено старците, държани в нещо като концлагери – старчески домове, поради обективната възможност всеки момент да започнат да ръфат другарчето си по стая. А обществото, опитващо се да въздигне от пепелта и да се адаптира към новите условия с доста добър успех, ще ви накара да се почувствате горди – това, човечеството, е голяма работа, и вдъхва надежда, че предаването не е опция за вида ни.

Въобще очаква ви едно мрачно Лукяненко приключение, динамично, многообещаващо да бъде филмирано с някой руски Брад Пит в него, дано от Тимур Бекнамбетов, сериозно, друг не става, и връщащо вярата във възможностите на един залязващ свят като нашия. Понякога е хубаво да откриеш подобно усещане на такова абсурдно място – човещината, видиш ли, съществувала, въпреки ежедневните ни доказателства в противното. Е, поне в книгите я има. И да не си забравите мачетето.