Квази

Сергей Лукяненко

Факт, че познавам Лукяненко само от Патрулите, които ще си останат за мен образец за алтернативно качество и причина да се четат повече руски автори, въпреки че последното е по-скоро рядкост в плановете на родните издателства. Но въпреки, че в настоящата книга готини източни вампири няма, а вместо това са налични изключително омразните ми зомбита, това е Лукяненко, и задъханото действие, страхотните реалистични в нереализма си обрати, и, естествено, голямата руска душа са тук, и са онзи вид забавление, от който имате нужда в някои особено драматични в живота моменти. Най-малкото да разберете, че туй вашата драма е едно мъничко нищо в сравнение с инвазия на зомбита, която не спира. Никога. И всеки, който умре ще стане немъртъв автоматично. Вие също. И ще изядете мозъка на малкото си дете, докато е живо. И ще станете квази. С което минавате на ниво съвършен. Съвършено нещастен, съвършено виновен. Съвършено отговорен.

Може би така започва новата квази религия. Но какво е квази всъщност? След като умрете, и изядете нечий мозък, докато носителят му още е в света на живите, се събуждате отново. Кожата ви става в приятен леко антрацитен нюанс; превръщате се в супер силни копелета, които могат да скачат от терасата от четвъртия етаж, за да си приберат литналото пране от дръвчето пред блока; можете автоматично да си правите пластични операции, като си нагласите лицето с ръчички, и се концентрирате в една област до перфектно съвършенство, но ако сте многостранен талант не се знае новите ви некроневрони какво ще си изберат, като обаче нелогичното творчество не се включва в офертата. Новите квази са с хладен ум, точна пресметливост на обстоятелствата, и имат само по един обект на емоция. Е, често емоция всъщност няма. Ако описанието ви прилича на някой бивш шеф – замислете се дали случайно зомби инвазията не е започнала, но моля ви – не посягайте към мачетето. Хм, абе, я си го сложете в най-долното чекмедже на бюрото, че то не се знае.

Постапокалипсис със зомбита е последното нещо, което ще чета с настоящите си читателски вкусове. Но това е Лукяненко – с него всичко добива руския чар на прекалеността, на крайностите, на повърхностния класически екшън с онази над духовна близост, която е напълно недостъпна за отвъдокеанските автори. Квазитата са новия господстващ вид, и ще ги харесате до степен, да се замислите дали от мозъка на особено глупавата ви колежка няма да стане чудесен материал за ъпгрейдване на способностите. Въздигналите се – или иначе казано стандартните зелени разкапващи се зомбита, пък ще съжалите – това чака всички, особено старците, държани в нещо като концлагери – старчески домове, поради обективната възможност всеки момент да започнат да ръфат другарчето си по стая. А обществото, опитващо се да въздигне от пепелта и да се адаптира към новите условия с доста добър успех, ще ви накара да се почувствате горди – това, човечеството, е голяма работа, и вдъхва надежда, че предаването не е опция за вида ни.

Въобще очаква ви едно мрачно Лукяненко приключение, динамично, многообещаващо да бъде филмирано с някой руски Брад Пит в него, дано от Тимур Бекнамбетов, сериозно, друг не става, и връщащо вярата във възможностите на един залязващ свят като нашия. Понякога е хубаво да откриеш подобно усещане на такова абсурдно място – човещината, видиш ли, съществувала, въпреки ежедневните ни доказателства в противното. Е, поне в книгите я има. И да не си забравите мачетето.

Паякът

Има някои хартиени съкровища, които правят от всеки редови читател истински ревностен библиофил. Дали заради спомени, или заради прекрасната идея какви са били едно време книгоиздателските политики, незанимаващи се с разни модерни хубавини като авторски права, минимални тиражи и проблемно разпространение, всяко едно откритие от началото на настоящия ни век лично мен ме изпълва с трепет и удивление, ако и да не са по Амели Нотомб, и се чувствам като същий Индиана Джоунс на книжните тайни. Момент да си прибера камшика (казва се Монстър, между другото, щото е десет сантиметра и е лилав, а такива са всичкото монстри, айде ся, и бие лошо) , и да ви разкажа за най-новото си граалово откритие.

Паякът е началото на поредица от четири книжки посветени на макабрената литература, всяка една заслужаваща си времето и парите да бъде издирена и прегърната с онзи блясък в очите, който би заслепил и горкия Ам-Гъл с неговото жалко търкалце. Книжлето е мъничко, съдържа само разкази, но толкова елегантно подбрани, че създават истинска мрачна атмосфера, пропускаща сиви облаци от мистификация и ледения вятър на ужаса дори и в най-ведрия слънчев ден. Като да отвориш вратата към някое позабравено мазе в непозната къща – винаги съдържа всичко, от което се страхуваш, ще се страхуваш или даже си забравил, че трябва да се страхуваш от него. Майсторска работа, без съмнение, та поздрави на съставителите, които и да са те.

Сред авторите има и познати, и напълно непознати, е, поне за мен, имена, но талантът си личи, а и преводът, в противоречие с онези смутни години, в които качеството бе винаги за сметка на количеството, не пречи, нито дразни. Франсис Прево разказва за една злокобна книга, която въпреки вродената лична арогантност „Това не може да се случи с мен“, все пак не трябва да се отваря, ако си цените здравия разум, естествено; Мопасан ни води на гробището, където истината понякога излиза от гроба; Амброуз Биърс доказва за пореден път как страхът е по-силен от всичко, дори от реалността; Уилям Джейкъб ще сбъдва желания, но ще иска като порядъчен лихвар и цената за щастието, която винаги е нещастие. Джоузеф Конрад ще ни сложи да спим в истинска страноприемница на ужаса; Феодор Соголуб ще ни разкаже за един малко по-различен и доста самотен върколак; Артър Конан Дойл ще ни върне в класиката за кафявата ръка и призрачните нужди; Ханс Еверс ще си поиграе на влюбване и смърт само от няколко метра разстояние, а финалът се пада на Лъвкрафт и суровата история за магьосниците Пибоди.

Накратко – малко сборниче с много потенциал и страхотни попадения, класическо изпълнение и разнообразие на ужаса в онази му форма, която някак хората намираме за привлекателна. Препоръчвам събирането на цялата поредица, която е просто изумителна в сенките тъмнина, които спуска над читателите си. Така се прави колекция, и се печелят сърца, да си знаете.

 

Ламя ЕООД

Марин Трошанов

Тази малка книжка вдигна страстите наскоро в едно броене за любими текстове, тъй като някой някъде реши, че за нея има твърде много фалшиви вотове. Е, най-вероятно фалшиви гласувания е имало за всички, или не точно фалшиви, а просто изпълнени със сгрешено доброжелателство опити да се помогне на един наистина забавен и силно четим проект да добие повече известност. Но това е минало, а на вас ви предстои да се потопите в едно забавно и леко дори в мрака си четиво, след което минаванията по тъмно из който и да е софийски градски парк ще ви е по-трудно и от това да се изстреляте на пружинки до Марс. Най-вече защото с пълни със страх гащета е малко трудно да се върви, тъй съм чувала.

Ламя ЕООД е фирма за разследване на разни паранормални активности, от които и милата ни родина хич не е пожалена, ако и магията да е отдавна удавена под словете здравословен атеизъм и механично техникарство, задушаващо трептенията на природата. По примера на небезизвестния Дрезден – и тук нашият главен герой е по-скоро неудачник, загубил важен човек при съмнителни обстоятелства преди години, и твърдо решил да намери истината, колкото и абсурдна да е тя, за да не загуби разсъдъка си от мъка. За съжаление няма никакви специални умения, освен доста сериозна упоритост, и способност да омайва разни млади пройдохи да го следват до портите на Ада и обратно. И това се оказва що-годе достатъчно да е сред живите, ако не и печелившите, накрая на играта.

Демони, зомбита, вещици, зли духове, призраци, сили извън всяко описание и разбиране – тук са, всичките, очакващи ви кротко из влакове, паркове, скъпарски домове, тузарски сватби, панелни блокове и изоставени парчета жилище. Жертви са провинциалните и родените на жълтите павета софиянци, и интелектуалци, и студенти, и клошари, и милионери със съмнително минало. Оня свят е почти гушнал нашия свят, и е протегнал своите кошмари като кокалести пръсти към така удобната ни реалност. И ето, че най-обикновените хора с прост инат могат да сблъскат с неведомите пътища адови, и поне частично да оцелеят, плюс- минус някой крайник или парче разум.

Езикът е простичък, четивен, изчистен от сложни форми и целево оригиналничене вероятно с цел да е динамично и лесно увличащо в действието, което е доминиращо над думите, размислите или сложността на героите. То всъщност сложни неща няма, всичко е първично, някак логично случващо се и логично преодоляващо се. Малко напомня на Ловци на духове, ама без техниката, Досиетата Дрезден, ама без магията и Приказки от криптата – с все чудовищата, в едно. И резултатът е забавляващ и разтоварващ, дори с процеждащите се капки кръв между страниците. Чудесна идея за сериал, ако ме питате.

По крилете на гарвана

 

Кой не е чувал за По, кой не е шептял в мрака Нивга веч, и не се е ослушвал за едно издайническо сърце, туптящо някъде наоколо в ритъм с личната ни вина. Кой не е тръпнал в пътешествието на Артър Гордън Пим, кой не се е оглеждал за Алената смърт, кой не е поглеждал към случайна черна котка с лека нотка на ужас, заради една причина повече от обичайното суеверие. По е тъмния лорд на меланхолията, красивите думи на отчаянието, тихия ужас на меко пристъпващата неизбежна смърт. И не е чудно, че намери своя трибют и на родна почва, където в този малък и изящен сборник са побрани цяла плеяда мрачни звездици не-надежда, като капки кръв от смутено сърце, позволило тъгата да се превърне в негов най-близък приятел.

Списание Дракус ни поднася новата си колекция образци на наистина добра макабрена литература от родните ни магици на словото, някои зловещи, други сурово напипващи най-болезнени душевни нерви, а трети – просто красиви в болката от ненавременната загуба на нечия топлина. Следовници на делото на великия маркиз дьо Сад ще отворят нова вселена на ужаса в историята на А. В. Торът; нездравословното любопитство ще ни отведе в прегръдките на вездесъщия гарван на Александър Цонков; ще даряваме спасение на спящите наяве с Анна Гюрова; ще поемем бремето на отминала цивилизация с Аспарух Илиев; и ще си побъбрим с обитателите на едно красиво гробище при Бранимир Събев.

Изборът между лоялност и любов е направен фатално при Валентин Попов; ще посетим домa на именита смърт, поканени от Денис Метев; един симпатичен и прилежен градинар ще ни посвети в тайните на душевната ботаника с Елена Павлова; и ще пометем всички физични закони с живия кораб на Иван Величков. В тунелите се крият винаги страховете ни, ще ни напомни Коста Сивов; езерните обитатели ще разкажат за древното си минало от историята на Красимира Стоева; една мъртва любима ще ни шепти мислите си от отвъд с Милен Димитров; а изкуството ще придобие съвсем различно измерение, щом намеси се едно отхвърлено сърце, така поне твърди Милен Колев.

Дъхът на съществуванието може би отново ще ни убегне, както ще ви разкаже Мирослав Петров; лауданиумът ще взема своите доброволни жертви при Нели Цветкова; бившите любими ще намерят своето префинено в жестокостта си отмъщение със Сибин Майналовски; прелестта на страстния вихър, докоснал с устни смъртта ще ни завладее със Симеон Трифонов; а твърде много гробове ще чакат своето неосъществимо възмездие при Слави Ганев. За десерт истинските атлантиди ще покажат своите рационални и съвсем остри зъбки при Стефан Георгиев; любовта буквално ще се изсмее в лицето на смъртта насред мрака на Стефан Стефанов; и после пак същата онази любов ще ѝ даде на онази с косата колкото искаш подаръци при Тео Буковски; един комар ще стане виновник за твърде шумен делник при Иван Атанасов, и за финал Явор Цанев ще ни отведе на сюрреалистично пътешествие по средата на бълнуването и реалността, с край, който сами разберете.

Малки перли здрач с тиха мелодия на разбиващи се в лунния блясък сърца на изгубени любими; оживели кошмари, разравящи внимателно бучиците пръст, топло прегърнали останки на нечий бивш носител на живот; приключения отвъд ръба на възможното и срещи точно в сърцето на болезнената със своята неумолима острота реалност. Дали усещате лъч надежда? Не, защото По разтваря себе си за великата господарка на малките часове – онази тиха фея Меланхолия, пръскаща вълшебството на погубената радост и забравения смях върху белия лист на нечия освободена фантазия. Да, няма по-бледа кожа, по-ярки очи и огнени устни от любимата на По, изпиваща живота и душата Меланхолия, дали сте я срещали напоследък, за да разкажете? Някой друг вече го е направил, и ако светлината на деня е все още вашият личен съветник – по-добре прочетете за мрака във другите. За да я познаете следващия път. Или нивга вече.

Вампирът Лестат

Ан Райс

Вампирската готика бе красивия гилти плежър на моето детство, когато кръвопийците все още не блещукаха и не се дърлеха за смъртни спънати кобили като тийновете, на които приличат, но не би трябвало да са след стотина – двеста години живот, и все пак не бяха и почти безмозъчните инстиктивни животни, които могат да се нахранят от теб, но няма да оценят потенциала ти на личност като доброто старо приятелче Дракула. Моите вампири бяха изчадията на Ан Райс – красиви до невъзможност, интелигентни, чувствени, невинни и порочни едновременно, обещаващи и отказващи бъдеще с едно много кратко движение, оставащо понякога невидимо за очите. Лестат, Луи, Арман – най-добрите роли на Том Круз, Брад Пит и Антонио Бандерас, по които са се точили дамски лиги в киносалоните в пъти повечете, отколкото по богаташа със садистично предизвикана еректилна функция в нюансите. Но книгите не са филмите, и преживяването минава в съвсем различно платно на усещанията.

Докато Интервю с вампир се преобърна като текст в постоянно мрънкане на тема религиозни и личностни съмнения в живота, то Лестат се концентрира върху есенцията на вампирското очарование – красивите места, хора и усещания, които не могат да се видят за един човешки живот, но за един вампирски е напълно постижимо да се попие великолепието на няколко епохи едновременно. От Париж до Египет, от Венеция до Ню Орлеанс, от дълбините на най-стария и ненаименован свят до ярките прожектори на международната сцена на публичната измама – кръв и болка съпътстват съществуванието на богоравните, сънуващи човешка уязвимост и тленност с ясно предвидим край. Лестат се оказва съвсем не безчувствен и себичен обект, който може само да консумира и използва, без да даде и капка емоция дори на най-близките си компаньони. Запознайте се с истинската вампирска еманация – смел, любопитен, копнеещ, рискуващ, и безумно чувствителен, щом стане дума за истинската му любов към живота и смисъла на всичко наоколо. Ще е най-малкото изненадващо за вампиро-познавачите, или поне тези, които се имат за такива.

Това е неговата история, на едно от лицата на френския декаденс, на разпада, на удоволствията, на чувствеността от ера, в която животът има минимална стойност. И точно там, насред усещането за край, надвисващ от чума, меч, каквато и да е болест, или баналните диви животни, а понякога даже съвсем си подивели хора, вирее чистият френски дух, влюбен в красотата, театъра, музиката, изкуството, и пресявайки хората по тези критерии като заслужаващи или не поредната глътка въздух. Ще бъдете ли учудени, ако разберете, че жертвите на Лестат, с много малки изключения, са само престъпници, убийци и измет от всякакъв вид? Ще му простите ли, ако узнаете, че сърцето му е било напълно чисто и търсещо любов тъй отчаяно, колкото всеки смъртен, познал вкуса на самотата? Ще се натъжите ли с неговата загуба на всичко, което е важно за него, дори, и особено, след като се опита да го спаси?

Пригответе се да се влюбите в правилния вампир, и да попиете неговите размисли за есенцията на безсмъртието и не-живота, които ще ви се сторят меланхолични, архаични, и толкова елегантно неестествени в съвременния битовизъм на ърбън зъбатите истории, че освен ако си нямате едно тайничко специално на ум за разхитително красиви неща, може и да ви се сторят малко прекалени. Но човек понякога… е, не само понякога, е интересно да попрекали с удоволствията, и дори да се остави да го убият, щом трябва, а с Лестат това ще е малко по-буквално, отколкото си го представяте за момента, за да усетите нуждата от глътка живот насред всеобщата апатия и сведен взор пред неумолимия ход на времето. Вампиризмът никога няма да бъде толкова изящно порочен, както някога ни го разказваше Ан Райс, може би защото пороците станаха ежедневие, може би защото скрупулите изгубиха своя смисъл още отпреди няколко отровени души в животите ни, но запазете си, ако можете поне едно островче за тайни удоволствия в съзнанието си, и го запълнете с красота. Вампирска, човешка или друга, но да е красота. И може би някой ден ще си получите нощния гост, който ще ви даде избор, какъвто той никога не е имал…

Мистерии

Хичкок

%d0%bc%d0%b8%d1%81%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%b8%d0%b8-%d0%b0%d0%bb%d1%84%d1%80%d0%b5%d0%b4-%d1%85%d0%b8%d1%87%d0%ba%d0%be%d0%ba

Какво знаете за Хичкок? Очевидно, че е едричък и достолепен господин, с полунощно черно чувство за хумор и гениално визионерство върху сцените, предаващи човешкия ужас в сблъсък с нечия неовладяна агресия или почти свръхестествен момент в битка с омразата на заобикалящата ни природа. А ако сте гледали и не малкото полу-автобиографични филми за него, ще знаете, че си е бил и доста извратен и склонен да се възползва от хората нарцис (то кой не е), с огромна слабост към перфидни русокоси красавици с леден поглед като Типи Хендрин (сериозно, кой не е). В настоящия сборник от разкази, които не са писани от него, а само събрани с погледа на ценител-колекционер на истории на ужаса, които евентуално да се превърнат в нещо пълнометражно някой ден, ще усетите всяка една брънка от човека Хичкок. И ще се изплашите още мъничко пред странността на гения и тъмнината на една велика творческа душа.

В тези малки злокобни късчета отвратителна реалност властва неочакваното – жертвите бързо се превръщат в хищници, убийците се препъват в елементарни грешки, а накрая винаги има труп, често повече от един, но рядко са тези, които предполагате, че ще останат на сцената във хоризонтално положение. Духът на следвоенното срещащо новите нрави, които всъщност са позабравени стари, е решаващ – съпрузите все така ще искат да се оттърват от благоверните си, разхайтените племенници винаги ще тършуват из долапите на предполагаемо богатите чичовци, а невинните и безобидни несретници най-естествено заемат позицията на ултра жестоки серийни убийци.

Всеки разказ е сякаш създаден с мисълта за Хичкок, с красивите кадри в едър план, разширяващите се зеници на осъзналите близкия край, и разцепващите лицата усмивки на причинителите му. Не малко са ситуациите в стил Мач пойнт, където лошият остава на свобода, къпещ се в богатство, току под носа на правосъдието, макар че в повечето случаи все има някой полицай, който усилено практикува логично мислене. От време на време се промъква и някой свръхестествен момент, като мъртва вещица, която от гроба си спасява млади красавици от поругаване, или оживял труп, рискуващ мира на душата си, за да въздаде справедливост на онези, които вече се мислят за победители, но и те усъмняват в нереалността си.

Лошковците на Хичкок са обикновени хора, някои реагиращи безпомощно на неопределен повик към насилие, други обмислящи делата си в детайли, и все пак допускащи елементарни грешки. Студени любовници, мразещи се съпрузи, обезобразени жертви на войната, избягали по чудо деца на Холокоста, паникьосани старици с делюзии, алчни роднини, случайни непознати, възползвали се от ситуацията – мотиви да искаш в този свят. Но жертвите почти винаги са гъвкави в желанието си да дишат, и приемат близостта на гроба само при условие, че техният насилник ще им прави компания. Да не се предаваш, а да включиш собствения си комбинаторски ум на вълна жестокост срещу ближния в сюблимния момент е един от онези Хичкоковски уроци, които поставят под голям въпрос разделението между добри и лоши в този свят. Да, дори извратената агресия може да е елегантна в ръцете на истински творец.

Ужасите на братя Грим

zx620_2884230

Да, да, знам че се казва Детски и домашни приказки, но който от вас реши да прочете някоя от тия истории на наследниците си, особено ако същите имат все още едноцифрена възраст, съветвам искрено да се запаси с найлони, тапи за уши и добър стоматолог, че да се справи поне частично с вълните от страхливи златни течности, писъците, продиращи мрака и зловещият всмукателен механизъм на палеца, който е увредил не е едно и две небца. Това – Кинг, Баркър, Лъвкрафт – пълни аматьори. Немските селяни отпреди само няколко столетия са си истинските деца на чумата, създали основата на всички познати и захаросани до ярко розово дисни истории и градски легенди с добър край, само че в оригиналите рядко нещо остава живо до края, независимо каква веселба е било.

Има няколко сюжета, които следва да ви набият в читателските главици основните очаквания от живота:

  • ако висите на клонесто дърво (става и хралупа, дупка, землянка, зловеща къщичка), и сте що-годе хубава девойка по бюргерските стандарти (пазва пълна, коси златни, глава празна) – със сигурност след много мъничко време ще мине някой цар, царски син, княз, благородник или средностатистически богаташ, който да се ожени за вас. Мда, без въпроси, проверка на химена и кредитното минало;
  • ако се съберат в една компания групичка принципно неодушевени предмети, между които има и камък – накрая всички ще умрат. Без камъка. Защото той ще им е сцепил несъществуващите кратунки. Въобще има ли камък в приказката, дори ей така споменат мимоходом – ще има плиснал се мозък;
  • ако деца си играя на улицата – ще се заколят. След това ще дойде майката, която къпе бебето, и ще направи бърза лапароскопия без затваряне на виновното дете. След което ще разбере, че бебето ѝ се е удавило във ваната, в която досега весело ще е пличкало, и майката ще се обеси. Бащата ще се върне от работа и евентуално ще умре от мъка. След години. Всичко, което започва с веселба и игри завършва под ножа, под моста, под дървото, под купчина зелки. Подчертаваме под;
  • ако през къщата ви мине хубавец с кон и златоткани дрехи – разбира се, че ще се влюби в най-малката от н на брой сестри. След което ще се окаже човекоядец. Винаги. Понякога ще е кротък разбойник, друг път просто разглезен извратеняк, плод на дългогодишни инцести, но винаги ще се яде млада руса девойка. Ще ме извинявате, ама досега едно смугло девойче не си го отнесе, това вече си е чиста дискриминация;
  • тръгнат ли произволна бройка братя на път – на всеки двама ще има заколен трети, който после ще се събуди от вечен сън зарад доброто си сърце, и ще измисли някое приказно наказание за кръвта си, пред което  Ханибал Лектър, Пъзела и креативният директор на Хостел ще хлъцнат от погнуса. Вътрекръвната кръвожадност очевидно е много внимателно възпитавана у тази нация с къси панталонки, дълбоки деколтета и срам от вдигнатата ръка. Разбираш Холокоста вече малко по-добре;
  • дори и най-неугледната повлекана, навлякла животински кожи, е предрешена принцеса, чийто баща я е искал за личния си харем. И винаги носи в пазвата си около пет кила злато под формата на пръстен, чекрък и макара. Говорим за наистина яки и носими пазви, с които не просто орехи, ами кокосови орехи може да си чупите очевидно. Изведнъж разбираш понятието за яка селска мома, и ако си мъж, със сигурност вече си кръстосал леко притеснено крака;
  • въобще тук хората умират да се ядат едни други, или да се оставят да умрат от глад. Храната е безумно малко, въпреки аграрните възможности на немските земи. Но пък след като все още се вързват на – царкинята отишла да пие до извора и родила близнаци, или пък Рапунцел и принца си поговорили малко, и изведнъж рокличките ѝ силно отеснели в талията – не е чудно от къде е положителния прираст на населението;
  • великаните кърмят с юнашка кърма. И мъжките. Най-вече те. Замислете се над този факт. Аз вече го правя;
  • всички принцове се сгодяват за княгини, след което изключително удобно ги забравят за една нощ, и  се женят за първата селска повлекана, която им е направила мили очи а.к.а омагьосала ги. Всъщност не употребявайте свободно израза мили очи, много по-зловещ е, отколкото сте си мислили, и включва обикновено стадо доверчиви чифтокопитни, глупак и остър нож. Сещайте се нататък;
  • дяволът е симпатичен и щедър тип, и ако не придиряте много за прекаран отвъден живот сред арфи и пухкави крилца, ще си изкарате страхотно приживе, само е задължително да позахабите хигиената на ниво крастав клошар и да изнудвате хората да ви дават най-малките си проклетии за лична употреба. Пък и винаги можете да хвърлите един добър бой на Сатаната, и пак да се въздигнете в очите на ключаря, щото що пък не.

С две думи – фантастично добър проект, който обаче трябва да носи едно червено кръгче 18+ на корицата си, или поне да върви в комплект за оцеляване на деца в тъмна стая след времето им за лягане – найлон, фенерче и светена вода, че иначе кошмарите за мокрите савани на починалите момиченца, бабите в подземията, кълцащи червата на местните красавици и търкалящите се кегли от кости твърде дълго ще държат практическа влага на невръстните си читатели. Все пак приказки, завършващи с „И накрая всички умрели“ надявам се не ви оставят грешно впечатление за светлина и обич всемирна. Но, фантастичен подарък за всички пораснали невярващи в Дисни измишльотини, и спомнящите си едно старо и непълно издание на същите тези приказки, където жестоката смърт, безмилостното осакатяване и приравняването на щастието до ежедневна коричка хляб си бяха точно така очарователно политически некоректни и озъбени в мрака. Така де, това са приказките на братя Грим, а не на братя Флъфипинк или Бътъркъп, и очаквайте най-класическата трактовка на дребните същества, чакащи те някъде отвън в гората, готови да ти вземат живота и душата само защото по пътя си не си получил помощта на стадо зайци, мравки или торбести вомбати. Какво, случва се.

Между другото, ако наистина ви е писнало от хлапето ви, и от нежеланието му да яде броколи, от желанието му да си носи гащите на главата, или въобще разни анархистки наклонности на подрастващото поколение, изразяващи остро недоверие към образователните ви методи – му прочетете приказка 31 от втората книга за инатливото момченце, и гарантирам , че няма да ви създава проблеми в следващите 40 години. Е, ще трябва да му плащате и психоаналитика за напълно лекото отклонение от нормите в стил Норман Бейтс, но хайде сега – броколите са по-важни.