Гробищен танц

Напоследък ми върви на разни антологии с хорър разкази – винаги са добри и радващи ме по онзи особен и страшноват начин, по който може да се радва само суб-аза, покрит в някоя тъмна веничка из тъжния ми мозък. Гробищен танц се оказа много добро попадение, препоръчано ми от Бранимир Събев , като и аз като него почвам издирването на Мозъчна нощ – втория сборник от несбъдналата се поредица на отдавно може би не – дишащото издателство отпреди двайсетина години Делакорт.

Гробищен танц предлага изключително добра селекция от всичко видове познаваем плашещ текст . Сборникът започва ударно с изключително гнусния и плашещ разказ на Норман Кауфман за края на един жесток масов убиец. Почти може да ви откаже да продължите напред, но за щастие само той е толкова силно отвращаващ. Имаме социалния ужас на Силвърбърг за модерните търговци на универсална болка, които почти са достигнали нивото на вечерните новини по нашите телевизии, само че в 10- де формат, следвана от космическия , но все пак човешки ужас на същия за многознаещия робот Озимандус, не липсва и обичайния сюжет за извънземните ловци и достойните им за жертви човешки същества, прекроен по доста ужасяващ начин от Джери Грейвън в Кръвта на ловеца. От познатите сюжети имаме и вариации на тема обратния удар  на беззащитените животинки в разказа на Лейвън Коберли – Бунтът на мравките, история за върколашките неволи на мъжете на средна възраст, предадена безупречно от Майкъл Армстронг, както и класическия хорър за мистични страшнотии в далечни земи на Хари Търнър и Туниската му мистерия, а също и апокалиптичната история на Ал Викърс за обичайното себеунощожаващо се общество. Не липсва и българско участие с по-скоро криминалната история за самодиви – убийци на Андрея Илиев и фентъзи изродщината Чиму на Любомир Ценев. Коронният разказ, дал име на цялата книга, пък за приказно музикално некромантство на Стивън Симънс – доста приятно написана и носеща духа на цялата хорър концепция.

Какъв е смисъла от четенето на ужасяващи историйки? Интересното е, че те подготвя по някакъв начин за необратимото, дори и да не ти дава много варианти на изход от обичайните купчини с непреодолими екскременти, в които героите на страшните истории потъват почти винаги до шия. Но ти предлага един незаменим вид адреналинен ужас , с който обръгваш на ежедневния гнус навън, и приемаш съществуванието една идея и половина по-преглъщаемо. А за по-чувствителните форми на живот, към които спада и мое височество, си е нужно да се спестят поне кофа-две сълзи и съжаление за факта, че  душата ми е избрала точно тази форма за поредното си преживяване. Пробвайте, почти терапевтично е.