Примката на призрака

Хенри Джеймс

primka

Винаги съм била голяма любителка на готическите текстове, в които няма шепи черва по пода или разпищолени мацки пищящи в ъглите, ами много тъмнина по прозорците, огромни от свръхествен страх очи и призраци в картините над уморени от безмислено пламтене камини. Хенри Джеймс е създал точно такава история – много лична, атмосферична и зловеща във всеки смисъл на ужаса, заложен в паметта на клетките ни от съзиданието насам. Една невинна гувернантка бива наета от млад разхайтен богаташ да се грижи за осиротелите му племенници, за които хич не му и пука. Поне така изглежда на пръв поглед, но дали зад привидното родствено безразличие не се крие всъщност безпаметен страх от пасторалното идеално спокойствие на провинцията, където труповете се крият и създават по-лесно откъдето и другаде да било. И започва личната изповед на младата Джейн Еър – уона би, която обаче не я чака романтична любов, а ненавременна среща от твърде близко с отвъдното и смъртта.

Всъщност за този текст ме подготви страхотната Флорънс и Джайлс на Джон Хардинг, където класическата история обаче бива извъртяна в много по-ясно черни краски, доста по-разбираема , макар също толкова чудовищна като призрачната идилия на Джеймс. Пак са тук малките идеални повереници, красиви, добри и ученолюбиви, но много , много смущаващи във своята лична, надраснала нормалните им години интелигентност и нелогичност на действията. Но докато при Хардинг емоциите на дребните крийпи хлапета бяха обяснени по чисто човешки, ако и да беше социопатичен, даже малко нещо шизо начин, тук свръхестественият елемент е далеч по-силен, призраците се настъпват наляво – надясно, обсебват , убиват, отнемат от живота наяве истинските души на тези около тях, в диво развихряща се битка на злото срещу почтеността, която приятно не завършва по какъвто и да е очакван начин. Класическият туист се развихря точно когато сме на мнение, че всичко сме разбрали и няма какво толкова да ни учуди, и затваряме последната страница със странна смесица от разглезено неудовлетворение и атавистични тръпки по гръбнака, каращи ни да се вторачваме особено упорито в тъмните ъгли на къщата ни с намерението да не оставим такива завинаги щом се развидели и успеем да се доберем с гумени крачета до най-близкия източник на особено силна технологична светлина. Майсторите на словото могат да те уплашат дори и през пелената на един век разлика в цивилизациите. Но кръвта помни.