Дюн revisited

bg-main

Някои книги трябва да се четат на точно определена възраст, нито час повече, нито година по-малко. Величави класики, рожби на времето и реалността на авторите си, оценени с погледа на различна по големина торба с опит и прочетени книжки, стават жертва или идол на злата читателска маса, към която гордо се причислявам и аз. Защото преди всичко съм читател, а после се правя на някакъв псевдо критик, пишман ревюист или каквото там някой ме нарича с недовършена цел. Прочетох наскоро оригиналното си ревю на първия Дюн – говоря повече за филма, отколкото за книгата. За книгата повече мълча и чувствам. Това е правилния начин. Дали?

Дюн съм чела и препрочитала десетки пъти наред със Замъкът на лорд Валънтайн. Космически фентъзита, влекат ме ще, макар и да не идват първи на ума ми, когато някой ме попита- Е, кой ти е любимия автор/ любимата книга? И всеки път погледът ми се променя чувствително, почти шизоидно; след поредния самотен прочит губя едни сетива, добивам други, а книгата все някак успява да си самосъздаде лице крайно различно и изненадващо ме твърде неочаквано. Преди десетина години бях на вълна Бах, Коелю и философски търсения, преди двайсетина бях обладана от усещането за свръх бързо порастващо детско-пубертетско съзнание, докосващо се до пресвета книга за различните алтернативни идеи за реалността, попили за в бъдещето, макар недоизкласили за момента. Сега, претоварена от стотици , ако не и хиляди книжни светове минали през ума ми, търся само оригинална история, впечатляващи герои и много цветове. И макар Дюн да има всичко това, не мога да бъда толкова пристрастна и емоционална като едноооо време. А ми се искаше.

Мълчаливи бледи пясъци, унищожителни бури и изтощителна суша, неоново сини очи, мечтания за зелени поля и вода падаща от небето. Красив принц, със загинал смело баща , и великолепна майка-магьосница. Деусът е извън машината и ходи по пристрастяващата планета, потънала до коленете в наркотик – врата към вселената. Космическа любов, пристягащ човещината дълг и божествена равнодушност пред смъртта и загубата, била тя и на самия себе си. Мащабен текст, откриващ дверите към смазваща психологически извънземна епика без зелени човечета, но с великолепен баланс между бъдещи технологии и средновековни дворцови интриги. Хората, познанието и борбата – триножника, на който Дюн стои непоколебимо и вършее читателски сърца като пясъчен червей-жътвар. Сериозно, трябва ли ви нещо друго да се вдъхновите? Моят отговор няма да го дам.

Спомен от миналото:

Дюн за разбуждащи се съзнания

Изображението е взето от http://www.i-nexus.net/?p=194
Advertisements

Дюн

Франк Хърбърт

Дюн не е един прекрасен плаж по така прекрааасното ни Черноморие, който никога няма да видя, поради острите си пристъпи на слънчева алергия.
Дюн е класика. И ако знаех какво пиша щях просто да спра до тук.
Но явно не знам.
Не е нужно да разказвам Дюн. Той сам ще разкаже за себе си, когато бъде прочетен. Ще кажа само какви бяха последиците от Дюн върху мен.
Първо се влюбих почти необратимо в канелата. Представях си, че тя е моята подправка и дълго време слагах канела върху абсолютно ( ама наистина абсолютно) всичко, с което се хранех. От което имах доста ниско кръвно. Но я отказах. И очите ми не станаха сини.
Второ – намразих сини очи. Много сините, защото ми се искаше да са напълно сини. Атрейски. Дюнски сини. Ето че и нов цвят съм открила.
Трето , направо си намразих Кайл Маклоклан в адаптацията по книгата, която бе просто мега некадърно направена. Ще го отдам на времето, защото филмът си е прилично старичък. И ужасен. Най-ощетени са червеите, които изглеждат просто като тлъсти жирафи, само че в един леко кремавичък цвят. Героите въобще не бяха тези от книгата. Съвсем леко и елегантно намекнатият хомосексуализъм и педофилски наклонности на Харконен, във филма бе представено в наистина гротескна окраска, която будеше смях, вместо тих ужас и отвращение, както предполагам е било планирано. Прекрасните и уникални бен джезъретки пък бяха преставени като група откачени лелки в менопауза, а свободните хора приличаха повече на канални отрепки в абстиненция, отколкото на името си. Може би просто очаквах да имат и по-сини очи.
Дюн  не е от книгите, които принципно бих прочела, ако не беше написана от Хърбърт. И то само заради стила, който те увлича, просто почти си те завлича в една малко междугалактично политическа, фантастично мистична и бъдещо романтична история, от която наистина няма измъкване, докато не стигнеш до последната страница, и след това отидеш да си вземеш всичко на което дори бегло е загатнато, че има връзка с титаничния Дюн. Несъмнено добра идея за бъдеща империя.
Между другото имаше и един иначе доста свестен сериал Децата на Дюн, който не харесвам по едни други причини. А аз никога не обяснявам другите причини.