Смъртоносни машини

Филип Рийв

1482241

Имам принципна непоносимост към сюжети, развиващи се някъде из бъдещето ни, току след като сме прецакали всичко, което може да се скапе, като сме се лишили от технологии, електричество и вътрешни тоалетни за няколко поколения напред. Но понякога ме подлъгват разни зли хора да нагазя в нечий дистопичен кошмар, подмамена от изкусителния таг в уж реномирана класация, наричаща бледото подобие на Лудия Макс, ама на по-шарен терен, със светия термин обозначаващ парната пънкария. Ами, не, Смъртоносни машини не е стиймпънк, но може да е дизелпънк, атомпънк или нещо в стил арт нуво – и да, не съм си ги измислила сама термините, реално си съществуват и се ползват в малки онлайн, и понякога офлайн, комунални общества на дебели чичковци и лелинки, пристегнати смъртоносно в дантелени корсети и нахлузили авиаторски очила от тридесетте, разиграващи алтернативен живот на дребно зад тежките пердета в паянтовите си къщички на кредит зад океана. Но това е вероятно описанието на всяка група хамерикански фенове на субкултурни явления, та не се стряскайте от визуалното насилие над сетивата ви, което предизвика въображението ви преди малко.

Та, за какво се разказва в тази псевдо – стиймпънк книжка, която не можете да ме убедите, че принадлежи на правилния жанр, отнасящ настоящето ни в по-добрите измерения на любезните нрави и гениалните лошковци с добре избръснати мутри. Изненада, изненада, атомни бомби са избухнали, затрили сме сума ти народ, остатъците от човечеството си правят градовете на трансформъри и хукват да се гонят едни други из полята, като примерно Лондон може да сгърчи Париж някъде в Ирландия, и да го дъвче , докато асимилира населението под формата на роби; ресурсите като някакъв вид уж богатство, а остатъците от културните цивилизации – примерно мега статуи на Мики и Мини Маус от Дисниуърлд, в купчинки боклук с неясно предназначение за музеите на радетелите на доброто старо минало, каквито има във всяка една вселена, без изключение или значение на идеята за съществуването и.

Основният герой е очаквано един малък никой, озовал се на погрешното място в погрешното време, докато зяпа недостижима мацка, и влиза в конфликт с привидно готиния и баща, оказал се личност с повече тъмно минало, отколкото е нормално в една принципно детска книжка. Предаден от най-уважаваните личности в жалкото му съществувание, на дребосъка му се налага да оцелява в разбит на парчета свят, където всеки иска да го зароби, изяде, или просто убие бавно и мъчително. Компания му прави недоверчиво, обезобразено момиче с горчива съдба, а сайдкикове, макар и отдалеч, се явяват други хлапета с не особено по-различен живот, макар и поставени в противоположни като социална важност касти. И, естествено, децата израстват, вземат трудни, и себепожертвователни, и нелогично алтруистични решения, щото нали не-възрастните само са с чисти сърца, и ще спасят каквото съвсем-възрастните са окъкали масивно с помощта на малоумната експлоатация на древните технологии и безразборното набиране върху големи червени копчета за натискане. Много кинематографично, лесно за възприемане, четене, смилане… и досаждане. С предвидимостта и янг адълт ориентировката си, крещяща от всяка страница, като можеш да се закълнеш, че всичкото това си го гледал някъде някога, ако и героите да са се казвали по друг начин, книжката става за убиването на някой следобед, и може и да стане хит за някои по-млади читатели, но не е моето четиво за тази есен определено.

 

Advertisements