Вампирът Лестат

Ан Райс

Вампирската готика бе красивия гилти плежър на моето детство, когато кръвопийците все още не блещукаха и не се дърлеха за смъртни спънати кобили като тийновете, на които приличат, но не би трябвало да са след стотина – двеста години живот, и все пак не бяха и почти безмозъчните инстиктивни животни, които могат да се нахранят от теб, но няма да оценят потенциала ти на личност като доброто старо приятелче Дракула. Моите вампири бяха изчадията на Ан Райс – красиви до невъзможност, интелигентни, чувствени, невинни и порочни едновременно, обещаващи и отказващи бъдеще с едно много кратко движение, оставащо понякога невидимо за очите. Лестат, Луи, Арман – най-добрите роли на Том Круз, Брад Пит и Антонио Бандерас, по които са се точили дамски лиги в киносалоните в пъти повечете, отколкото по богаташа със садистично предизвикана еректилна функция в нюансите. Но книгите не са филмите, и преживяването минава в съвсем различно платно на усещанията.

Докато Интервю с вампир се преобърна като текст в постоянно мрънкане на тема религиозни и личностни съмнения в живота, то Лестат се концентрира върху есенцията на вампирското очарование – красивите места, хора и усещания, които не могат да се видят за един човешки живот, но за един вампирски е напълно постижимо да се попие великолепието на няколко епохи едновременно. От Париж до Египет, от Венеция до Ню Орлеанс, от дълбините на най-стария и ненаименован свят до ярките прожектори на международната сцена на публичната измама – кръв и болка съпътстват съществуванието на богоравните, сънуващи човешка уязвимост и тленност с ясно предвидим край. Лестат се оказва съвсем не безчувствен и себичен обект, който може само да консумира и използва, без да даде и капка емоция дори на най-близките си компаньони. Запознайте се с истинската вампирска еманация – смел, любопитен, копнеещ, рискуващ, и безумно чувствителен, щом стане дума за истинската му любов към живота и смисъла на всичко наоколо. Ще е най-малкото изненадващо за вампиро-познавачите, или поне тези, които се имат за такива.

Това е неговата история, на едно от лицата на френския декаденс, на разпада, на удоволствията, на чувствеността от ера, в която животът има минимална стойност. И точно там, насред усещането за край, надвисващ от чума, меч, каквато и да е болест, или баналните диви животни, а понякога даже съвсем си подивели хора, вирее чистият френски дух, влюбен в красотата, театъра, музиката, изкуството, и пресявайки хората по тези критерии като заслужаващи или не поредната глътка въздух. Ще бъдете ли учудени, ако разберете, че жертвите на Лестат, с много малки изключения, са само престъпници, убийци и измет от всякакъв вид? Ще му простите ли, ако узнаете, че сърцето му е било напълно чисто и търсещо любов тъй отчаяно, колкото всеки смъртен, познал вкуса на самотата? Ще се натъжите ли с неговата загуба на всичко, което е важно за него, дори, и особено, след като се опита да го спаси?

Пригответе се да се влюбите в правилния вампир, и да попиете неговите размисли за есенцията на безсмъртието и не-живота, които ще ви се сторят меланхолични, архаични, и толкова елегантно неестествени в съвременния битовизъм на ърбън зъбатите истории, че освен ако си нямате едно тайничко специално на ум за разхитително красиви неща, може и да ви се сторят малко прекалени. Но човек понякога… е, не само понякога, е интересно да попрекали с удоволствията, и дори да се остави да го убият, щом трябва, а с Лестат това ще е малко по-буквално, отколкото си го представяте за момента, за да усетите нуждата от глътка живот насред всеобщата апатия и сведен взор пред неумолимия ход на времето. Вампиризмът никога няма да бъде толкова изящно порочен, както някога ни го разказваше Ан Райс, може би защото пороците станаха ежедневие, може би защото скрупулите изгубиха своя смисъл още отпреди няколко отровени души в животите ни, но запазете си, ако можете поне едно островче за тайни удоволствия в съзнанието си, и го запълнете с красота. Вампирска, човешка или друга, но да е красота. И може би някой ден ще си получите нощния гост, който ще ви даде избор, какъвто той никога не е имал…

Мемоарите на татко Мумин

154386_b

Това мумините са прекрасни същества – странни, едно с друго не си приличат, а всъщност са си едно добре функциониращо семейство от ексцентрици с мили сърца, и огромна слабост към кафето, кашата и палачинките, консумирани в уютен дом, пред камината, разказвайки си невероятни истории за навярно неслучили се времена. Мой тип „хора“, ако и това понятие тук да трябва да се възприеме доста широко, откъдето и да ги погледнеш; и съвършени хюга обекти, а какво е хюга ще ви разкажа някой друг път, но и то е много, много хубаво. Една красива, незлоблива карикатура на общество така далечно от балканския ни натюрел, и все пак близко до чисто човешката ни страна на умерено социални и предпочитащи топлите удоволствия умни животни, ако естествено сме положили някаква усилия да развием тази си страна, нали.

Можете да възприемете историите на Туве като обикновени приказки, но ако наистина ви се чете нежна философска литература за недостатъците на човешката душевност и тяхното наистина непреодолимо очарование, тиха незлобливост и практическа ненараняемост в проявлението си, както и за постижимата неопетнимост от пошлостта на страха и низостта на липсата на какъвто и да е вариант на душевност; то светът на мумините е вашето специално място. Можете да медитирате в гората, да съзерцавате потока, да броите морските вълни, но винаги с чаша топло, силно кафе и няколко филии с мармалад, ако случайно някъде мине нечие ръмжащо от глад стомахче, чийто приятелски настроен носител би могъл да ви разкаже най-добрата история за деня. Защото уютът се случва първо в думите, и след това навсякъде другаде около нас.

Самата история на мемоарите на татко Мумин започва с най-яркия хорър момент в живота на всяка обвързана жена, а именно мъжът ѝ е болен от изключително не-опасната форма на сополива настинка, която както знаем е способна да извади и най-добре скрития претендент за титлата Супер мърморан на годината и от най-големия ни домашен мъжага. Мама Муминка предчувства разрязаващата е буря от необосновани искания, тръшкане и хленчене, които се задават на хоризонта с всеки напиращ сопол, и дава идеята прекрасният татко Мумин да вземе да напише мемоарите на своя така красив, вълнуващ и изпъстрен с приключения живот. Гордият егоцентрик муминтрол няма как да откаже на това предложение за щедро разпусната логорея, и се понасяме на вълните на една никак не-тъжна, и съвсем драматична (добре де, съвсем комична си е, но не му казвайте на горкия Мумин) легенда за изоставени мумински принцове, зловещи сиропиталища, боядисано само в кафяво, голямоноса хемулка, любопитни мюмли, изпълнени с копнеж хатифнати и почитателите на тихи игри, но вечно хапещи клекохапи. Има и призраци, крале, бури и огромни същества, които все искат да седнат върху татко Мумин.

Можете да прочетете Мемоарите като една изключително забавна история за израстването, пътешествията, отговорностите и обичайните щуротии на хлапетата в безгрижието на лятното детство. Със сигурност ще се идентифицирате като някой от образите, и ще познаете там и своите приятели, близки и въобще всички важни по хубав начин същества в живота ви. И ще разберете малко от северното спокойствие, което не бива да се бърка с липса на приключенски дух или несъществуващ механизъм за мечти и копнежи. Всичко е в едно великолепно равновесие на духа, постигнато по силата на споделената топлота, разбирането към нуждата от лично пространство на другия и вътрешното равновесие на уютното щастие. Това е хюга. И е мястото, където живеят душите. Туве ги е разбирала тези неща.

 

Стиймпънк приказност за тъжни сърца

z500w_steampunk-fairy-talessteam2

Красотата на зъбчатите колелца среща някои от най-изящните легенди и приказки, някои сънувани, други прочетени, в повечето случаи – познати на едно специално ниво някъде вътре в стаята наречена тъга. Меланхолията на псевдо прогреса и студенината на технологиите, ако и да не са нашите, се смесва с разбитите сърца, излъганите надежди и желанието за земя под краката ни, неразорана от машини и незеселена от автоматоните. Две малки колекции от тихи сълзи, сбрани в утринта след нощ на бдение и блянове по отдавна изгубеното старо и твърде рано дошлото ново. Носталгия и аромат на стари дантели се омесва с машинно масло и мечти. Стиймпънк за уморени сърца, независимо от причината да търсите различност.

Малечко – Палечко като смел едносантиметров самурай ще се сблъска с мека – демони, малкия народ и умалената си любов с блеснали очи; Красавицата с кожени ръкавици и мотор с парен механизъм ще направи от Звяра онова, което Бел не успя – в добро домашно куче; Хензел и Гретел ще се озоват с средата на безмилостните фабрики за захар, където машините ядат своя малък обслужващ персонал пръст по пръст, а Фрея ще предпочете света на троловете пред този на новите хора, за които светът е само площадка за игра, а не храм за възпитание на души. Моргана ще срази 40-те автоматона убийци, за да отпътува към залеза с механичния си дирижабъл, ще подмине летящ кораб, носещ на борда си сплави от демони-двойници и оживели машини, а малката Пандора ще развърже своето любопитство, за да пусне на света не злините, а хаоса, мечтите и творческата искра, докато медните ѝ плитки носят промяна в света на не-магията.

По стъблото на Джак ще отидем в дебрите на мултивселената, където престъплението да си щастлив не винаги се наказва; в метални прегръдки красиви принцеси ще посрещнат своя последен дъх, докато пламъците на справедливостта на бившите ронини тлеят около тях; Синята брада е само създател на красиви роботи, но много неумел, и оставящ доста парчета съзидание около себе си, а светлината на вълшебните очила на Грим ще помогнат за разделението между човек и машина до форма, която е приемлива за общение. Пинокио ще остави с последния си дъх красиво потомство, което да дава трошица надежда на създателя си, че има красота; велик изобретател преоткрива машината на времето, за да се върне при загубената любима, а открива нещо много наподобяващо механична домашна котка; и за финал Василиса прекрасна ще влезе в дуел на механичното майсторство със самата Баба Яга.

Красотата има и своята тъжна усмивка, с която дарява несигурните в себе си, отчаяните мечтатели, и онези, които се страхуват от света навън. Меланхолията е въпрос, и отговор, и просто тишина. Освен когато е съчетана с едно кротко тиктакане на благословени или прокълнати часовникови механизми, отнасящи човечеството на следващата стъпка отвъд. Отвъд човещината, отвъд пошлостта, отвъд едно умиращо днес. Но е толкова красив Aпокалипсисът така погледнат, признайте…

Сказания за ледената планина

Александър Драганов

skazaniq-book

Навремето имах огромен проблем с книгите на Салваторе – в тях имаше нещо изключително зарибяващо, каращо те да четеш почти насила обективно погледнато доста посредствени текстове, и да не можеш да откъснеш поглед от безкрайните бойни сцени, винаги изключително красивия декор и вечните политически коректно различни другари на всевеликия Дризт, който по най-невероятно необоснованите причини от истински лорд на мрака и зловещите удоволствие на матриархалния свят на тъмните елфи, се превръща в симпатяга, който се бори за каузата на добрите. Е, тук си имаме наш Дризт, минал по що-годе същия път на осъзнаване и частично отхвърляне на тъмната си страна, но странно как – тук той не ме дразни, може би защото е имал смелостта да запази мрака в себе си, и да го ползва, без да изпада в самосъжаление от действията си. Което е наистина свежо разнообразие.

Освен основното ни момче Алтиарин, в този роман от разкази – между другото това е любимата ми форма на романизиране на приключенско фентъзи, ако не сте се досетили от някой и друг мой материал, компания ни правят и една много мила и добра вещица, по съвместителство и голямата любов на мрачното ни анти-геройче, както и един вампир, дето ме дразни винаги щом пусне кранчетата на кървавите си сълзи. Наречете ме консерва, но както не съм от почитателите на блещукащите вампири – фотомодели, така и не одобрявам тяхната им животинска форма тип истинския Дракула, ама няколкостотин годишен, свръх силен хубавец да се тръшка при всяко оспорване на приятелските и романтичните му чувства ми дойде малко в повече. Когато обаче не реве, вампирът Римиел е доста впечатляващ субект, способен на всички, че и някои нови, кръвопийски номера, и то със стил, който ще засрами всите анрайски изчадия в Ню Орлийнс заедно.

Героите имат всички нужни характеристики за приключенци – изключителни и взаимодопълващи се умения, много силна харизма и една ненакърнима доброта, която нищо свършено в миналото, независимо от кошмарния му характер, няма да засенчи, защото понякога си има обяснение за всичко, и то наистина смислено. В момента чета една много добра поредица на Дейвид Далглиш за двама братя полу-орки, на която ще отделя много специално внимание, и където този същият мотив за опрощението е широко и определено логично застъпен, та може да се каже, че и по нашите земи сме на вълната на най-актуалните течения във фентъзи жанра.  Ама и лошите си лоши са истинските звезди на историята – толкова брутални, изящно жестоки и невероятно изобретателни в нескончаемата си злост създания рядко ще намерите на едно място, независимо дали са силфи, вампири, покварени елфи, паладини, и черешката на тортата – тъмните слуги на хаоса, на които една мъничка хаотична Хелс им стиска палци до края, защото не може да им се отрече нито целеустремеността, нито креативността на мъченията, които си пазят за битки или по-дискретни срещи отблизо с нечии бъдещи останки.

И въобще, ако си търсите чудесно разтоварващо четиво, което въпреки ясните връзки със Салваторе, аз лично ще оприлича на доста по-уважавания от мен Хауърд – ето ви го – класически приключенско, но и свежо модерно фентъзи, със запомнящи се герои, които няма да ви разочароват, и ще имат късмета да оцелеят до последната страница, както си трябва, а няма да паднат под ножа на създателя си по Мартиновски (айде стига необосновано щедра кървавица от добродушковци, моля). Много се надявам да видя скоро и продължение – цял свят чака малкия ни квартет от горди герои – да, не съм ви казала за четвъртото красиво допълнение, но имам чувството, че тя тепърва ще се превърне в нещо много, много специално; да се потопи в нови вълнения, пътешествия и в близки срещи от третия вид с орди от немислими чудовища и въплътено зло. За почителите на фентъзито такова, каквото ни накара да се влюбим в жанра някога.

 

Грим и Чъмбълс – неочаквана поредица от злополучия

Данъл Дж Нюман

  61yqewjezfl-_sy346_51ep8ndbonl-_sy346_51k9kr5cnbl

Кой е този Данъл Дж Нюман ще попитате с ясно изписано неудомение на лицата си и ще сте прави – вероятността да знаете кой e този инди автор на приключенска викторианска литература със стиймпънк уклон и ноарен, но въпреки това подходящ и за непълнолетни, стил, е точно нулева. Освен ако не сте от онази порода на книжните скаути, за които търсенето на нови и различни автори е едно от най-любимите хобита. Пък ако някой издател вземе, че повярва в потенциала на младите и опитващи се да самопопуляризират таланта и идеите си автори – още по-добре. Което не ми се е случвало още, но пък често получавам обратна връзка от автор, объркан от наличието на материал на зловещата кирилица за малко известното му творение – общо взето всеки е доволен, че е познат някъде, дори и за онези, на които България и Танганайка им звучат еднакво екзотично.

Но кои са Грим и Чъмбълс? Може би един нов вариант на Холмс и Уотсън? Или усещате вълната от трагична обреченост в стил Лемъни Сникет, бликаща от определението за злополучия, които ще преследват нашите герои? Всъщност нито едно от двете. Грим е изобретател с много голямо желание да направи света едно по-добро място, но за съжаление не разполага със способностите за това – всеки негов вълнуващ проект избухва зрелищно и неуместно в последния момент, обикновено в лицето на създателя си. Затова и горкият професор Грим има само една вежда и един мустак, и половината му лице е с цвета на американски президент, а другата – на английски охтичав джентълмен. И няма ни една супер способност от всичките тонове химикали, вдишани от вече оловно сивите му иначе бели дробове. Някои неща са възможни само на далечна хамериканска територия.

Чъмбълс пък е бивш военен хирург с огромни познания относно хилядите видове шотландска ракия, с фобия към игли и общо взето тъжно липсващи медицински възможности, въпреки че все му се налага да спасява частично Грим от разпадане, като последният търпи всички киселини, давани вместо успокоителни, рязане на грешни крайници и изпускане на разни тежки неща от кашкавалените пръсти на доктора върху главата си с онази така очарователна британска любезност. Самите книги са писани под перото на неубедителния в лекарското си звание чичо Чъмбълс, докато същият си пие кротко уискито в кварталната кръчма и храни своята дебеличка сиамка Агата в почивките между абсурдните приключения. Правилно, госпожа Чъмбълс няма, но не поради различни полови предпочитания, а поради класическата обективна причина – горкият ни доктор и изцяло и напълно неподходяща и недоходоносна партия и за най-изпадналата девойка с що-годе доказуем като съществуващ морал.

Та, ясно ви е, че става дума за дуо неудачници, които могат или да се самоубият зрелищно, или да вдигнат целия свят във въздуха, а може естествено и двете заедно. Но това е времето на Бел, Тесла и неограничените възможности на новостите на ерата викториана, сблъскващо се с нищетата на ума и разлагащото се тяло на стария Лондон. Така че очаквайте много холера, безмилостни изкормвачи, френски подривни дейности и мащабни престъпни планове за кражби на кралските скъпоцености. И в средата на този въртоп от събития са двамата ни полу-умни и напълно схванати в кръста герои на средна възраст, които са единственото препятствие между пълния криминален хаос и… хм, пълния хаос, създаден от самите тях. Е, ако можете – изберете си по-малкото зло.

В списъка с абсурдните изобретения на Грим се нареждат писалковидна подводница, два пъти по-голяма от нивото на реката, в която се предполага да се гмурне; огромно колело с миниатюрна спирачка, с което най-добре се газят кралски файтони и по случайност – грабители на принцеси; системи за кръвопреливане, работещи с ирландска кръв и ирландско уиски, щото то било почти едно и също; замразяващи във времето машини, създаващи живи трупове до края на вечността; серуми на вечната младост, които карат отходните ви органи да произвеждат силно избухващи при комбинация с водния източник, в който цамбурват, смеси; механични сърца, серуми на истината и водопречистващи системи, които може и да работят, ако не ги открадва непрекъснато местния Мориарти, под формата на завистлив дребен фрацузин с перо на шапката и супер секси сестра, която да цупи устни до него по време на задължителния смях на лошковеца.

Текстовете са много леки, лесно четими, но не и кой знае колко подходящи за млади читатели, каквото и да си мисли автора. Викторианската епоха си е типично дикенсова – с умиращите сирачета, гладуващите хлапета по улиците, труповете в канавките и престъпления на всеки ъгъл. Грим умира към двадесет пъти, губи крайници, окосмяване, кръв, въобще го раздава като вечния Льоклер, докато Чъмбълс е почти постоянно в алкохолен ступор, опитващ се да доубие по случайност единствения си приятел, докато се опитва да го оправи от поредното взривено недоразумение. Макар и идеята да е с огромен потенциал, и черно-забавните моменти да са много, липсва една по-стабилна кохерентност на цялата идея, и повече смисъл в героите, които наистина не се стараят особено да се харесат в неудачите си. Но пък за интелигентно убиване на времето с нещо различно никога не съжалявам. Експериментирайте, и внимавайте с взривовете!

Машина за истории

picture_1894

Това е проект, създаден с голяма любов – и от пишещите, и от редактиращите, и от издаващите, и от рисуващите в него. Не е нещо, което ще донесе милиони, но е нещо, което прави живота смислен, особено ако намери своите читатели, които ще се осмелят да погледнат и към небето, а не само в краката си. За мен е истинска привилегия и чест да съм едно от малките зъбчатки в голямата машина за истории, и искам да ви открехна за малко вратата към едно многофасетно измерение на идеите, чрез моя предговор към това малко съкровище, препоръчвано от всяко мое алтер его в непознат до сега унисон – тоест, ако прочетете дори една книга тази година, Животът, Вселената и всичко останало ще спечелят по една космическа усмивка, щом изборът ви е точно тази.

Една машина някъде там върти вселената около орбита безвремие без секунда почивка. Дали се намира в главата на някой непознат, всесилен бог, или част от гигантски космически кораб на създателите – иноземци, или по частица от нея тихо мърка някъде дълбоко във всеки от нас, носейки гордото название душа? Изберете своята история, защото историите винаги се случват, понякога не точно на нас, често не точно сега, но винаги са нечия истина, сън или мечта, дори едновременно. Една специална група от осъзнати носители на зъбни колелца от фантазия се обединяват пред вас, съчетавайки се в машина за истории, каквито трябва да узнаете, да усетите, да скътате някъде там, до своето персонално парченце вечност. И току – виж и във вас се събуди онзи творец в зародиш, готов да избуи в истински думосъздател, оставящ не просто следа, а ясна, огнена диря в съзнанията на хиляди, търсещи не просто своята истина, ами своята лична история.

Разказите в ръцете ви са събирани в продължение на 5 години, отсети от стотици други предложения за уникално разбиране на живота, вселената и всичко останало, но винаги с онази нотка на фантастичност, понякога толкова реална, че усъмнява не само в собственото ни вярване за ежедневност, а и:

В чуждите кожи, които носим като маски, криещи ни от собствената самота.

В думите на другите, търсещи начин да изтръгнат личната си болка, като я прехвърлят на някой друг.

В желанието ни да имаме всичко, без да дадем и частица от себе си.

В битката със собственото аз, което в отчаян опит за самосъхранение достига до неизбежното самоунищожение.

В любовта, и вечността, и всичко помежду им.

В детството, и порастването, и липсата на време между тях.

Във вътрешния глас, често бъркан за гузна съвест, докато същият мечтае за кариера като нощен сън или поне нечий дневен блян.

В кафето – истинската напитка на боговете на живота.

В книгите, но не като отражатели на деня, а негови създатели.

В душата, която не би трябвало да е жива в предметите, но там се оказва най-силна и вярна.

Във вдъхновението, чийто източник трябва винаги да остане забулен в мистерия.

В халюцинациите, които виждат отвъд възможното, но не са невъзможни.

В смъртта и липсата ѝ, до последното тиктакане на бомбата живот.

В смъртта и наличието ѝ, до първата сълза на осъзнаването.

В случайностите, с които обичайно започват най-добрите истории.

В цялостта, така красиво изтичаща между пръстите.

В надеждата, губеща се изящно в последните лъчи на залеза.

В сътворението, изглеждащо толкова случайно, и чуждо, и натрапено, ако се замисли човек.

В частите от цялото, толкова лесно привнасяни в жертва, щом се намери правилния олтар.

В цялото от части, което се разделя само, за да приеме нечия жертва. Или само да си я вземе.

В кафето, отново. То ще ни надживее.

В живота, отново. Той ще ни изпревари по пътя напред и нагоре.

В огъня, и танца, и болката, и смисъла. И всичко отначало, и някъде назад.

В анихилацията и неразбираемостта на първия контакт. Защото не е първи, и няма ред в безредието на нечовешката тлен.

В комуникацията и хаотичната експлозия от информация, която се опитва да се домогне до правото си да бъде призната за истина.

В убеждението, че сме постигнали приемливо ниво на задоволеност. Докато започне съня. Или не се събудим от него.

Във възможностите на дигиталния свят, твърде бързо превръщащи се в ограничения.

В бъдещето. Във Вселената. Винаги четете ситния шрифт.

Всеки текст е нота, цвят, есенция, намек за ухание, спомен от един събуден ум, търсещ отговори и задаващ въпроси едновременно към целия свят. Само питащите, съмняващите се, приключенците по душа могат да намерят ключа към сътворението, сами ставащи съ-творци на лични вселени, населени с достойни да се мерят и с най-болезнената реалност души. Запознайте вътрешните си читатели с нещо специално избрано само за тях, което ще се връща като съновидения наяве и отвъд стената на будността, точно когато не гледате в правилната посока. Но фантазията винаги дебне, за да ви спаси, за да ви открадне, за да ви освободи. Полетете над границите, и повярвайте във вселената възможности. Защото тя определено вярва във вас. А машината някъде там продължава своя нетленен ход до заника на времето и обратно до зората му. Защото няма нищо по-безкрайно от наистина добрата история.

Заливът

Илко Германов

zalivat-9786192000189

След почти непростимо дълго чакане се отправям на ново шеметно пътешествие с най-любимите ми джуджаци на вселената Боре, Лонди и Нуфри, които последно току се измъкнаха от страшните си пещери и подземни лабиринти, за да се озоват под тежестта на голямото синьо, наречено толкова зловещо небе, в свят, където отвсякъде дебнат огромни динозаври, които хората така безрасъдно наричаме с лековатите термини чайки, кокошки и пиявици. Да, за дребосъците дори една досадна птичка има размерите на мезозойски птеродактил, и носи същата опасност от ненавременно поглъщане и бавно храносмилане, така неудобен край за най-смелия и добил епичен професионален ранг в оцеляването народ.

Ще се понесем на гърбовете на услужливи костенурки, с които ще минем хиляди сантиметри плажна ивица, дълбока джунгла, мрачни дупки и свещени обиталища, докато търсим обетованата земя с кристално чиста вода, спокойствие и никакви трудно убиваеми хищници на разстояние поне метър – метър и половина около селището. Като в класически приключенски роман ни дебнат отвсякъде примитивни племена – човекоядци, черни некроманти, гигантски хамелеонови убийци, сливащи се с мрака, тайни общества, откъснали се от реалността и, разбира се, романтична любов на фона на тропически звуци и трагични битки, в които се губят верни приятели и смели поддръжници на малките пилигрими. Но не всяка смърт е окончателна, и за добрите, и за лошите, варианти винаги има.

Като в една по-зловеща версия на великите килимени хора на Пратчет, и тук от всяка страница блика много смях, шеги и странни ситуации от почти човешки вид, наред с чиста фантазия, технологична магия и почти хиперборейско ниво на сблъсъците и приключенията, съчетавайки Конан и Индиана Джоунс в стоплящо сетивата повествование, част от една от най-добрите поредици на фентъзийния фронт, писана наистина като за мен в идеалните пропорции на епика и ярки индивидуални образи, минаващи през най-неочакваните и изпипани предизвикателства, каквито рядко можем да намерим в някой преводен автор.

Силно препоръчвам Заливът и първата част на поредицата – Голямото отвън за всички почитатели на истински добре и вдъхновено написаното фентъзи, създадено за откровено  забавление на читателите си – без философии, депресиращи в сивотата си битовизми или излишно детайлно описано насилие над малки деца. Не, че няма кръв, предателства, низости и добре описани зловещи битки, и толкова отвратителни създания, че да обагрят някой и друг нощен сън в цветовете на истински кошмар, но всичко е в идеалната пропорция на златното приключение, което просто трябва да бъде разказано покрай лагерен огън или бумтяща камина в страноприемница, като истинска легенда за герои, в които няма как онова вътрешното, вечно любопитно ококорено към всичко нестандартно и цветно дете, да не се влюби за секунди. И очаквам следващата част на моята джуджешка сага, където смятам, че му е крайно време на Нуфри да се позадоми малко – да го видим с каква технология ще се измъкне и от тази животозастрашаваща ситуация 🙂