Мечът на истината

Тери Гудкайнд

Тази поредица има едно огромно предимство пред почти всяка многотомна епика, издавана у нас, а именно – завършена е, книжните ѝ тела са еднакви по височина, имат чудесни черни гръбчета с елегантни мечове върху тях, които стоят идеално върху всяка библиотека, независимо от вида на читателя им, и правят общо взето добро впечатление на гости. Е, събират прах като всяка друга книжна вакханалия, но все пак са елегантни, дори и в неравномерността на дебелината си, и разделянето на някои заглавия на две части, което между другото е доста удобно за четене. Та, ако искате една красиво изглеждаща поредица, която да заеме удивително централно място в дневната ви – това е една от тях. Какво питате, а? За какво се разказва ли? Героите читави ли са? Авторът добре ли се е справил? Вярно ли е, че от един момент нататък само лесбийки и бдсм става цялата работа? Уф, мислех, че ще ми се размине този път. Но добре, хайде, поискахте си го сами.

За мен лично има смисъл само от първите три – четири книги, съставляващи вероятно оригиналната поредица, разтеглена до неузнаваемост от чисто комерсиални подбуди, както се е правело от зората на книгописането досега. Историята всъщност е доста добра в основата си – разделени светове, ограничени магии, призраци, дебнещи в промеждутъка между реалностите. Един е избрания, неподозиращ за силите си, отключващи се при добър катализатор под формата на красива жена с бойни възможности и може би най-яката свръхестествена способност, за която съм чувала – изповядване чрез докосване, подчинявяне и поробване до смърт. Само си помислете какви прекрасни неща ще свърши един Изповедник в родния ни парламент, или във всяко едно полицейско управление или съд. Въпреки, че влиянието на сериала върху образите от книгата ще ви е силен, всъщност Ричард е доста по-мъжествен, Калан – по-женствена и трогателно неоправна, Зед – доста по-нормален тип, а Рал си е тъмен белокос елф отвсякъде. Но мацките в червена кожа са си мацките в червена кожа – порно архетипът за строга господарка е универсален.

В първите книги имаме сюжетът на израстването, осъзнаването, поемането на отговорност, влюбването, приемането на промяната. Всеки има своята сериозна мотивация, лошите включително, но си заслужават креативните жестоки финали на животите им до един. Имаме няколко паралелни сюжета, които се свързват красиво на панделки, пълни с магия, кръв и битки. От всемогъщия магьосник, през божеството на смъртта, агресивните завоеватели, възползвали се от възможността за почти безболезнено придобиване на ресурси и организиране на кръвожадни забавления, до обладания от демони мистериозен садист с ориенталски нрави – противниците са до един заслужаващи си. Плюс ордените на сестрите на светлината и мрака, които са си чисти окултни шайки с особена любов към садо-мазото, неотличаващи се кой знае колко от морещиците, с изключение на вида на аутфитчетата; чудовищата, бойните племена и остатъчните стари магии, надживели създателите си – атмосфера да искаш, напрежение, идеи, обрати. Но какво се окъква в крайна сметка?

Ако имате една брилянтна идея, но я повтаряте докато всички около вас започнат да повръщат на подозрително равни интервали от време – може би е време да се замислите да не би случайно да има такова нещо като пренасищане, и ако всеки път слагаш заплаха над света, отвличаш някой от героите си, на друг му отнемаш паметта, и ги оставяш на противоположни страни на картата, гледайки им сеира как ще се съберат, докато агонизират от болка, разкъсват се от съмнения и общо взето практикуват всичките петдесет нюанса на недоброволно страдание – може би в някакъв практически лесно идентифицируем момент трябва да спреш таз простотия. Не, не да добавяш сексуално напрежение и още и още от същото, а просто да спреш. Ако четеш книга от поредицата веднъж годишно може би преживяването би било доста по-различно, особено ако си в подходящото настроение и си чел коренно противоположни книги, но една след друга идва много нанагорно, пресищащо и саркастично-недоволно на моменти. Та, общо взето – добра колекционерска придобивка, за читателска такава – не съвсем, напълно и изобщо. Ама много красиво стои на рафта, признавам.

Advertisements

Убиец на герои

Делиян Маринов

Дайте си дефиниция за герой – вероятно ще включва добро сърце, тежко минало, свръхестествени способности и много смелост в тежките моменти, плюс някоя и друга вдъхновяваща реч, изнесена пред изключително опасен гад с трудно детство. Винаги им е трудно детството. Но сега си представете един прото герой, който в онзи блестящ миг, даден му да избухне като Еминем, се държи като същия, ама в тоалетната, а не на сцената. Тоест се проявява като кекав бледен младеж с крехки ръки, дето рандъм двуръчен меч не може да вдигне, камо ли да спечели битка или да докаже мъжественост пред група обръгнали на разхвърляни девойки, бели субстанции и местния вариант на сръбска музика индивиди, като да речем фентъзийна наборна служба. И след като му бива отказана възможността да си компенсира трудното детство – казах ви, винаги им е трудно, с ярък героизъм и безумна храброст, му остава избор практически или да се гръмне, или да стане лошия в приказката. Мда, ясно е тук накъде са наклонили везните между хомицид и суицид.

Делиян ви разказва една брилятна и оригинална история за онези от другата страна, които носят само страх в сърцата и несигурност в десницата дори и у най-опитния уж добър професионален герой. За да си от злите не е нужно нищо специално, оказва се, освен една силна мотивация за изкривена справедливост. Когато смяташ, че спасителите на деня не струват, но ти се отказва да се присъединиш към тях, се активира вечното правило за киселото грозде, но в случая си представете лисицата яко напушена и с огнехвъргачка в лозето, и ще усетите накъде са тръгнали нещата. Така се ражда един убиец на герои, възползващ се от гордостта и твърдата увереност в силните на деня, че ще са и силни през нощта. Но смрачи ли се, измъкват се от дупките не просто злите, а неосъществените добри, и касапницата почва.

И най-големите майстори на боя имат слаби страни, които просто си плачат да бъдат използвани от всеки с желание за анти-героично деяние. Лоша реклама няма. И тази съвременна мантра на политици и звезди изненадващо върши работа и във фентъзийни светове, герой се става и като смилаш на дребно други герои. Е, герой за някой, но историята е за това – да пази факти, които разни хора някога да изопачат според собствените си разбирания за важност. Делиян се справя чудесно в това да ви разкрие една напълно неконвенционална история в малък и бързо четим обем, без излишества, но и без липси в повествованието; с герои доволно скицирани, но не и прекомерно описани до досада на читателя; с обрати, хем изненадващи, хем в крайна сметка напълно логични, по силата не на деус екс макината, а на обичайните човешки ограничения в сила и ум.

Мрачно, смущаващо, оставящо следи в читателските спомени – Убиецът на герои за мен е и невероятно развитие на стила и идеите на Делиян, които просто трябва да бъдат споделени на преситената публика, останала само на свита диета от тийн образи във фантастична обстановка, тръшкащи се под влияние на хормоналните си проблеми като стандартна Сузанита-Гериниколова-Крискова фенка. Защото в мрака се крие грозната истина дори и в невероятностните светове. Осмелете се да погледнете в него, и съжаление няма да има. Дори и да ви погледне обратно…

 

 

Пандора в Конго

Алберт Санчес Пиньол

Това е една странна книга, много странна книга. Ако се замислите за точния ѝ жанр, ще има доста да помислите, вперили неразбиращ поглед в шарката на тапета. Исторически роман? Хм, ами има малко история около първата световна война. Фентъзи или фантастичен роман? Ами, да, да, доста неща се случват, които не изглеждат съвсем нормални, но в крайна сметка са с оглед на обстоятелствата. Криминален роман? Така де, има процес, обвиняем и брилянтен адвокат, защо пък не. Но не, не, нищо не е докрай такова, каквото ни се иска да изглежда на пръв поглед. Нека започнем от самото начало. Това е книга за книгите, за истинския им характер, писатели и ценност, нещо като много по-груб и циничен Сафон, който за съжаление не успя да ме влюби в своите испански сенки. Но този Пиньол, може би, някак, хм?

Британците са в постоянното си състояние на обоснована надутост, разделяща света на бели благородници, бели отрепки, и черни и многоцветни, които в онова време е било напълно приемливо да бъдат възприемани като табуретки с размножително-отделителна система. Въпреки недостатъците си, бледите островитяни обичат да четат, и то най-леките булевардни романчета за далечни земи, където англоговорящи нашественици преоткриват нови диви кралства, дето просто си плачат да бъдат смазани под горда британска пета.  И тези книжки обаче, тъй като се налага да се издават в огромни количества непрекъснато – подобно на Арлекин поредиците от началото на деветдесетте у нас, не се пишат от имената на кориците им, а от писатели в сянка, носещи така дивно дискриминационното название негри. Само че оказва се негрите си имат негри, дето си имат свои негри, и един хонорар се начупва на стотици парчета докато достигнат трохите до истинските творци на празноглави забавления. Такъв е главния герой на романа, писател – негър от четвърта ръка, който тръгва да си търси правата и по стечение на обстоятелствата намира всичките си покровители-негри от по-горно ниво мъртви, а на главния писател-робовладелец, подозрително напомнящ дяда ви Грррр Мартина, и през ум не му минава, че робите могат да имат роби, и бързо прекратява нископлатената му сенчесеста литературна кариера.

Изпаднал в момент на пълна безнадежност относно литературното си бъдеще, нашият младеж бива доближен от мистериозна личност, адвокат на странен типаж, обвинен в убийството на двама снежнобели британски благородници някъде из горите на Конго. Искането му е още по-странно – да напише в книга личната история на предполагаемия убиец, отново в сянка, срещу този път доста примамлива финансова награда. Манна небесна? Или началото на ада, защото кандидат-убиецът се оказва повече от странна личност с още по-странна история, включваща цигански циркове с мечки, благороднически издевателства, безмилостен геноцид на цветнокожи и за разкош – извънземна раса на впечатляващо ниво на техническия прогрес, живеещо под земята на напоеното със злато и диаманти Конго. Вместо тази последната част да предизвика нормалния снизходителен смях у писателя, всъщност ставаме свидетели на силата на добрата история, която може да преиначи реалността до степен да накара дори вкоравялото като колосана якичка английско общество да застане на страната на един жалък, късокрак и мургав субект с неустановен произход, и да повярва в наличието на иноземна заплаха от юг. Фантастично, но брилянтно разказано. И като нищо може да е истина. Или вдъхновяващо изкусна лъжа тип Мориарти, само дето Холмс го няма.

Великолепен роман, объркващ и лъжещ до последната страница откровения на един покаял се писател, дал живот на думите си и създал вероятно първоизточника на термина бестселър. Можете да изберете между невероятно добър фантастичен роман, съперничащ си на класици като Хърбърт Уелс и Едгар Бъроуз, криминална драма от ранга на Дойл и Честъртън, или исторически роман за смутни времена, когато всичко е било възможно на света, непознал напълно ужасите и разрушенията на нацизма. Заблуда или истина, прикрита зад привидно фантастична история, машинация, откровение или мрънкане на недоволен писател – толкова много варианти, и само една истина. Или пък не. Пиньол задава въпроси, а отговорите някак са малко повече, отколкото е май е нормално…

Левиатан

Скот Уестърфийлд

Представете си стиймпънк вселена, в която първата световна война се води между фракциите на механиците – изобретатели на гениални машини на пара и тесла електричество, и биолозите – откриватели, отдали се съвършенни генетични експерименти, чиито плодове са на толкова много средни цивилизационни нива, че на човек свят ще му се завие от идеята за гигантски създания от плът и механична маса, изправили се срещу чудовища от метал и ужасно напреднала технология от нашето неосъществено бъдеще. Но нравите са си викториански, жените са все още едно стъпало под мъжкия пол, особено като стане въпрос за армия, флота или авиация. А тук става въпрос за всичко това, защото все пак за война говорим, ако и да е такава, която приключва преди милионите жертви да намалят човешкото население на що-годе приемливо ниво.

Личната история на случаен кадет на въздушните британски сили, състоящи се основно от огромен летящ кит пълен със своя си лична флора и фауна, се обърква с тази на австрийския престолонаследник на онези клети благородни хорица, дето и тук не ги подминава атената в Сараево, макар и с други средства и мотиви. Заражда се едно искрено приятелство, докато се решават проблеми в световен мащаб, лети се из цялото земно кълбо, засичат се с Тесла, Панчо Виля, Пулицър, последния османски султан, наследничката на Дарвин и още цял куп известни имена от историята, намесили се по малко странен, но някак достоверен начин в хода на събитията и в това измерение. През Европа, Азия, Русия и Америка, пресичайки пътя на зловещи биологични абоминации и технологични извращения на гениалността, едно пътешествие намира своя апогей сред битки и безумни соло акции с винаги минимален шанс за успех. И в средата е приятелството, а може би и любовта.

Скот Уестърфийлд създава една бляскава история за подрастващи с огромна фантазия и гениални идеи за вариативността на вселената ни, която хем някак обучава неусетно в една история, много близка, макар и леко различна, до нашата тъжна такава, хем възпитава в читателите качества на истински, отдадени на кауза и приятелски морал хора по онзи лекия начин, дето има най-голям шанс да влезе в главата на така деликатно облъчвания индивид. Страхотните илюстрации допълват шарения образ от зъбчати колелца и изродени генетично клетки, с който се сблъсквате още в невероятните корици и вътрешните пълноцветни пропагадни плакати, имитиращи безупречно безмилостните карикатуристи – критици отпреди повече от век. Така че очаквайте визуално и вербално емоциите да преминат с тесла скорост през умовете ви и да спрат някъде в сърцата ви, ако там разбира се, се крие някой нереализиран пътешественик – авантюрист, който няма нищо против да помисли малко върху различността на историята като възможност за добро преживяване. Стимпънк форевър!

Барокова история

Челси Куин Ярбро

За Челси Куин Ярбро човек научава обикновено много случайно, докато се опитва да си намери някое интересно четиво от непознат автор, което да съчетава в себе си добра фентъзийна история, много чувство за хумор и прилежно използвани стилистични похвати, за които да гарантира някоя и друга награда, като да речем Световните фентъзи награди или Брам Стокър. И попадайки на тази странна иконописна корица, сякаш съставена от ръчицата на невнятен монах франсисканец, във вас се загнездва чувството, че тука май има нещо дето си заслужава четенето. И когато бивате посрещнати от млада вещица в начален стадий на горещи вълни, почитатели на шумното караоке орки – каменоломци, и красива девойка, превърната набързо в малокалибрен дракон с един метър мигла, защото си е позволила да изчисти вещерска бърлога – обичайната реакция е бързо мигане с клепки и леко ускоряване на пулса в стил – това май ще е нещо добро.

Върху невинния читател се изсипва паноптикум от клиширани образи на средновековни приказни герои, получили обаче осъзнаващата си чаша чай, която ги прави напълно наясно с тесните граници на пожелателната реалност, и естествено не им пречи никак да се кудошат със същата. Злият цар – защото такъв винаги има, е всъщност префинен джендър ориентиран садист, първи братовчед на Дьо Сад от лошата страна на фамилията му и на Мортиша Адамс от добрата, с огромна страст към тестване на различни отрови и държане на дебелишко огре в мазето, което много обича да си играе с разни хуманоидни мекотленни играчки, ама все ги чупи. Добрият цар е внимателно стараещ се да избягва абсолютно всяко прегрешение на властта любител на плетките и дантелите, който се опитва да балансира между много амбициозния си инквизитор, съчетаващ Игнациус Лойола и Леонардо да Винчи; живеещия в няколко времеви нишки изкуфял Гандалф-оплескания-с-каша и един изключителен шпионин – работохолик, на който това с излизането от роля му е най-голямата мерзост в живота, и се опитва да се върне в клишето, преобразявайки се дори на гълъб, глухарче или ушна кал, ако се наложи.

Принцът е вечно търсещият доказателства за принцованост у бедните, принцесата е отегчена пък от нивото на принцованост в богатите, и въобще всички в двора са поети, кулинари или моделиери, най-вече защото поста на обслужващ персонал варира между един страж и шепа отегчени рицари, на които се пада по една хубавица на рота за ухажване. А това малко съсипва обстановката откъм героичност, романс и епопея. Докато не се тръгва на лов за дракони, освобождаване на царства, залавяне на чудовища и общо взето пълния сет от приключения на тъмните векове, само малко обърнати с хастара навън и напудрени с Уди Алънски цинизъм. Мда, ако накрая си кажете откровено – Какво беше туй чудо, дето го четох, няма да сгрешите. Но пък и няма да съжалявате.

Софийски магьосници – в сърцето на Странджа

Мартин Колев

Втората част на любимата шайка родни ексменове е факт и вършее фенове като усмихнат жътвар с качулка насред чумна епидемия. Ако сте харесали първата част обаче, най-вече заради относителната си завършеност, която подлежи, ама не изисква продължение, тук ще усетите малко задлъжнялостта на историята към мащаб и дълбок смисъл. Което може и да е добре за всички фенове, които искат още от същото, и колкото повече толкова повече. Но за мен малко беше разочароващо, защото някак така ми се искаше да имаме автор на самостоятелен принцип, а не поредната н-томна епика. Ама каквото такова, пак е добре.

В тази част от софийското пътешествие из мистичните пластове на столицата ни ще разкрием тайните на градската библиотека и книгите – светове, една от които се явява и портал към пипнато измерение, ситуирано в далечна братовчедка на тъжната Странджа, с всите караконджули, кукери, самодиви и нестинари. Вещици ще водят закъснели битки, странни субекти ще се пресягат през време – пространството, и ще се загатне за големото зловещо зло злобюлско, което си кеси там някъде в мрака жадно за кръв и власт. Или нещо такова, повече – в следващата книга, или поредица – материал и идеи да искаш.

Забавление без съмнение, с модерен фолклор, поносима доза патриотичен заряд и интересно заиграване с митовете на дедите ни, без да се влиза в досадни подробности, които да разбунят духовете на някой педантичен любител – историк или археолог. Като типична средна книга – или поне междинка във вероятна епопея, някои неща няма да ви стигнат, други – може и да ви дойдат в повече, но не мога да отрека, че е впечатляваща подготовка за наистина вълнуващ финал – или развитие във възход, според творческите планове и възможности. Пък и за София ми е винаги някак топло да чета, особено упражнения върху идеята, че освен грозни ремонти и задръствания, зад поовехтелите красиви фасади може да се крият и неподозирани тайни и мистерии. Ако и вие сте от моята порода – не спирайте да следите Мартин Колев, заслужава си.

Сребърна приказка

Наоми Новик

Втората история от красивата псевдо-славянска епопея на Наоми Новик ни отвежда в далечната братовчедка на Литва, където зимата е най-огромното зло за земята, но все пак съвсем мъничко по-непоносимо от евреите – лихвари, защото таз искрена ненавист към потомците на обетованата земя е толкова универсална, че е попила дори във фентъзийните реалмии. Ако в Изтръгнати от корен се заигравахме с Красавицата и звяра и някое и друго предание за странните обитатели на горите – дриади и самодиви, тук се посвещаваме на Румпелщилтсхен, Снежната кралица и дълбоката славянска митология на огнени демони и ледени елфи. Среброто е в небето, в земята, в сърцата на хората, и по-добра и по-тъжна приказка не можете да получите от една сребърна такава.

Женските образи са в основата на всичко – онези силни, непримирими девойки, който въпреки битовите си ограничения, възпитанието или чисто и просто произхода и кръвта си, се осмеляват да се възправят в някакъв вид силно отчаян феминизъм, биващ истински само когато нещата опрат до избора на живот или смърт. Дъщеря на твърде добри еврейски лихвари, принцеса с половин ледена кръв, но със съвсем топло и тъжно сърце, и селско девойче от семейство пълно с насилие от нищета – три образа нямащи нищо общо помежду си, освен една единствена мечта – да са някак щастливи. Историята непрекъснато прескача през гледните точки на всяка една от тях, плюс още няколко на вторични образи, нужни за атмосферата на твърде добре подреденото отчаяние на неоспоримия ред. Да, понякога изморява, но по онзи напрегнат начин, с който треперим над благосъстоянието на всеки наш любим герой, дето упорито се опитва да се завре възможно най-дълбоко до ушите в проблеми, от които измъкване жив вероятно няма.

Отново е много силна романтичната нишка, както и идеята, че хората, или да поне човекоподобните ни съседи по реалност, могат да се променят, когато срещнат постоянно, ако и напълно незаслужено добро отношение. Красотата на думите рисува ледени картини и огнени гротески, битови скици и кошмарни наброски, сред които изпъкват недостатъците и греховете почти обезсърчаващо, но сред истината винаги е някак лесно да избуят искрени чувства. Подобни текстове за мен винаги имат някакво вътрешно озвучаване с драматична балетна музика – може би нещо като Лешникотрошачката среща Лебедово езеро, с целия страх, отчаяние и преклонение дори пред унищожаващата красота. Наслаждение, това е моята дума – описание за историте на Наоми Новик, и за мен си заслужава всяка секунда отдаване на отвъдземната им магия. Коя ли ще е следващата приказна легенда, получила твърде човешко лице?