Морето на скръбта

Рий Сьосби

Онлайн игрите са нещо, към което винаги има две основни реакции – или ги обожавате, кълнете се в тях, там са ви приятелите, живота, смисъла, вселената и всичко останало, или ги мразите тихичко, или не толкова скромно, като загуба на време, нерви, усилия, съществувание и реална комуникация. Хм, това последното май е по-скоро описание на Фейсбук от която и да е гледна точка, но отрочето на Зукърбърг е вече самостоятелен субект, и със сигурност има отдавна достатъчно изкуствен интелект, за да насъска тостера и пералнята срещу вас, ако решите да си изтриете профила. Аз лично не бих рискувала, но ако сте по-авантюристично настроени – пишете после колко лошо хапе кафемашината.

Та, игрите по принцип в днешно време вървят честичко и с полезен елемент в книжна форма, или поне в комиксова, нещичко за абстиненцията, която напада след финалните кредити на последната мисия, оставяща не един или двама играча по света в унинието, сравнимо за мен със затварянето на последната страница на наистина въздействаща книга. Като умерено играещ и съвсем неумерено четящ човек разбирам нуждата на студията да си имат и странични златни кокошчици и кравички, от които да съберат някой и друг долар, но качеството на подобни допълнителни проекти обикновено не прости рие земята, ами достига като свредел до ядрото, и излиза някъде в Китай, а там предполагам на всичко дето не прилича на ориз и бамбукови пръчки се радват.

Настоящата книжка е доста странно вдъхновение от доста популярната Guild wars, но обективно погледнато – това е морски пиратски роман, изключително подозрително напомнящ на последния Карибски пирати с все мъртвите кораби със зомби чайки и недовършен екипаж, настояващ за някакво криво отмъщение. Тукашният Джак Спароу не е и наполовина толкова забавен, вероятно защото от един момент нататък му се появяват жена, деца, приятели и прочие, но почва с драматична история за ограбено детство, преминава през сблъсък със зомби другарчета, и финишира в създаването на град на свободните, много любезни и въобще добродушни пирати, притискани от някакъв гад, дето е местния цар и си иска данъците, щото, така де, те са на негова територия. Гад, ви казвам.

Историята е простичка, развиваща се във времето и е просто поредица от сцени, които биха изглеждали наистина добре като прикуъл на карибските обесници, но като самостоятелна книжка, освен ако наистина не си падате по морски битки и пиратщини, трудно ще ви хареса. Героите са готините полу-лоши момчета в стил Косъма, а злите са обикновено алчни богаташи или някакви грозници, живеещи на дъното на океана в полу-разкапано състояние. Бързо четимо и бързо забравимо – и това си има своето очарование, особено ако си имате един пресантимент към морето и момчета с триъгълни шапки и превръзка на окото.

Майстора и Маргарита

Михаил Булгаков

 Единствената книга, след вездесъщата Пипи, естествено, която след затварянето на последната страница, отворих отново отначало, за да изживея за пореден път едно от най-забавните, изкусно съставените и несъдържащи ни една излишна сцена или ред, книги в живота ми, която съвсем честно мога да посоча като една от трите ми любими на всички времена, наравно с Замъкът на Лорд Валънтайн и практически всичко на Танит Ли. Да, знам че това прави малко пренаселена призовата стълбичка, но когато става за книги – как да избереш една, или три, или даже сто – повече си трябват, винаги.

Ако не сте чели никога Майстора и Маргарита, вероятно е, защото някой ѝ е сложил досадния етикет класика, и то руска, и то абсурдистка, и то някаква такава странна – накратко цитирам разни мнения на рандъм хора, за които Булгаков е нещо тежко поне колкото тройната влакова композиция минаваща през мозъка наречена Достоевски, или винаги отчайващо плашещата обемност на твърде многословния Толстой. Нищо подобно. Е, не казвам, че познавам Булгаков в детайли, но Майстора… е изключително забавно сатирично фентъзи, за което не ви е нужна никаква историческа подготовка, макар че ако сте от нърдския тип ще ви се иска да прочетете туй-онуй и да схванете някоя дълбока алегория, ама и без нея ще си прекарате чудесно в компанията на един голям черен кот, един странно зловещ тип с кучешки зъб, един кариран разбойник с много лошо чувство за хумор и ТОЙ, ОНЗИ, дето е всъщност доста читав и справедлив.

Озовавате се в дребнавата Русия, където всеки се бори за службичка, за жителство в столицата, за малко валута, за някоя рубличка под масата – въобще дребни, дребни, жалки хорица се мотаят наоколо, прецакват взаимно, задушават творческите личности, погазват добрите души, и въобще – случва се една нормална и за днес реалност. Един автор, обаче, от онези отхвърлените от местната цензура и подлизурковщина, напипва сюжет – странен и недопустим в анти-религиозни времена – а именно една алтернативна история за някой, който твърде много напомня един конкретен божи син, макар че никога не заявява, че е такъв. История, толкова логично звучаща, че замисля за това как за две хилядолетия е напълно възможно няколко достоверни изречения да се потопят в безкрайната логорейна муза на някой творец, и така да се стигне до най-продаваната книга на всички времена, дето е всъщност според някои най-продаваното фентъзи на всички времена. Но това според някои.

Творческата искра, най-накрая разделила есенцията на истината от допълнителната плява „за обем“, приковава вниманието на тъмната страна на сътворението, която естествено е одарена и с огромно и много, ама много черно чувство за хумор, и тъй Сатаната и неговите приятели кацат в Москва, и я обръщат с хастара навън, от което само ползи ще има. Със забавно руска  „деликатност“ биват наказани по най-меко казано разкикотващ начин всякакви позьори, мазници, измамници, досадници, спекуланти и въобще всякаква гмеж, която по заобиколен начин може да унищожи една душа отвътре, започвайки с това да ѝ отнеме вярата в човещината. Добри герои трудно ще намерим и с лупа, но тъй е и с добрите хора – нищо неправещите просто зловредят по друг начин, знаете.

В иронията на Булгаков има нещо от сатирата на Пратчет – и знам, че такова сравнение може да се нарече и богохулствено, но като се замисли човек над емоцията – тя е същата, усмивка през зъби, поклащане на глава и задоволство след преглъщане на поредната доза горчивина, че поне там някъде нещата могат и да са различни. Ще летим на метла чисто голи, ще се къпем с русалки, ще яздим летящи шопари, ще присъстваме на бал за всички обесници от древността до наши дни. Ще подпалваме сгради, ще обезглавяваме излишества на трамвайните линии, ще застрелваме поне временно злите по душа, и ще пращаме мъничките по душевност по всички точки на матушка Русия, за да не пречат първо на себе си, а после на другите. Ще подмамваме елита на столицата да търчи по бельо наоколо, или съвсем да изчезне, или да походи малко без глава, или без някои и други части. Но всичко ще правим с една огромна усмивка, саркастична, иронична, тъмна и оптимистична наведнъж, че някога някъде нещо може и да се случи, и колкото е лошо, толкова е и за добро.

Прочетете Майстора и Маргарита с отворено и жадуващо справедливост сърце, без путинистични предразсъдъци, без очаквания за висока литература, но и без да си мислите, че това е четиво за плажа – не, не е. Ако искате след това се разровете из разни спекулативни теории тип Какво е искал да каже автора, макар че отговорите на вашите въпроси са вече в главата ви. И не, не призовавам да е поклоните на Тъмния, но пък имиджово книжката доста спомага същият да се поизчисти от разни религиозни дребнавости свързани с рога, копита или просто киселяшки характер. Ръкописите може и да горят, но виж идеите – те не изгасват никога, и все някога и някъде ще осенят правилния човек, и Воланд, Фагот, Азазел и Бегемот, заедно с прекрасната червенокоса вещица Хела – ще са там, и ще подредят поне една времева линия както си трябва. Просто ми е нужно да вярвам в това.

Остриетата на кардинала

Дракони! Мускетари! Кардинали! Магия! Някакви французки работи, дето ще ви харесат!

Накратко – Дюма с нов прочит встрани от основното действие и разкриващо съвсем различни измерения на историческото фентъзи, включващо винаги уместните дракони, които ще ви се стори, че са били насилствено изтрити от историята, защото са твърде умни и яки, за да се занимават повече с жалкия ни човешки вид. За подрастващи и приключенци, за лелеещите екшъна, магиите и казах ли ви за драконите? Европейското фентъзи си заслужава да му хвърлите един поглед, пък било то и само да сте в крачка с тенденциите на стария континент, а ето тук ви очаква малко повече убеждаване:

http://trubadurs.com/2017/05/15/ostrietata-na-kardinala-anna-hells-20170514/

Шовинист

Тери Пратчет

Още една доза пратчетин за началото на летните дни, които идват с едни торби обещания, и тихичко се изнизват по терлички с първите паднали листа само с шепичка свършени неща, но много, много спомени, окъпани в лунна светлина, малко пясък на неприятни места и едно постоянно леко махмурлуче, заживяло на свободен наем зад слепоочията ви, намек за онези шест текили в повече от снощи. Не, Шовинист не е никакво лятно четиво, ни плажно, ни безмислено и минаващо през очи, уши и други кухини и отверстия. Това е Пратчет, и той е мисъл, усмивка и задоволство, че си разбрал малко повече собствения си свят, докато си търсил истината за някой друг. В случая – отново актуално – ще понаучите нещичко за войните, за бежанците, за армиите необучен, но силно мотивиран от магически патриотизъм персонал, и за най-читавите хора на планетата, които се оказват пясъчни главорези, и ако ги наречете някога читави в очите, вече вие очи едва ли ще имате. Имидж, все пак.

Там някъде във водите, които имат малко повече самосъзнание от суперкомпютъра на Адамс, само дето имат и малко мръснишко чувство за хумор, изплюват на повърхността си парче земя. И като всяко парче от нещо, което е смятано досега за отдавна лимитиран и разпределен ресурс, привлича внимание. Погрешното, свръх погрешното внимание. И тъй като войните се нуждаят само от повод, а не от причини, ето ти началото на един от най-драматичните военни конфликти в света на диска, който не се разгръща до не знам коя си мултиверсна война поради наличието на Стражата. Да, онези безподобни, безогледни, безописателни лица от естествен, неестествен и няма-такъв-произход-момче видове, сред които това зомбита, вампири, големи, джуджета, водоливници, напиши тука някаква странна гад и е тя – си намират дом, приятели, любими и пълноценен, изпълнен с емоции и смисъл живот. Та тези прекрасни…ммм, нека сме любезни и недискриминиращи – хора, са това, което спира великата империя Клач да нарита малко замърсения долен изглед на Анкх-Морпорк – най-богатият град, който няма никакви пари.

Естествено, че ще имаме много Керът – така си и трябва, на кралете, дори и онези, които биха те пребили съвсем дружелюбно с тритонен орк, само защото си ги нарекъл така, си им е нужно време и място да организират първата ФИФА за подрастващи престъпници и съвсем пораснали си главорези. И доста Ваймс – къде без скалоликия рицар на закона и поопърлените от развълнувани дракони, озовали се подозрително близо до парадни дрехи, перца. Но най-вече – Ветинари – еманацията на всевиждащото око, идеалния политик, абсолютния едноличен монарх, шеф на ЦРУ, ФБР, МИ5 и онези служби, дето не сме ги и чували, въпреки че са някъде там, взети заедно. Ако някъде има кастинг за госпожа Ветинари да знаете, че ще наритам всички участнички в него до пълно лицево и мекодупесто посиняване, защото Хавлок си е мой. Да се знае, подчертавам, да няма после неуместни ситуации със запретнати ръкави и лоши женски погледи. Но да се върнем в напечената обстановка на току зародилия се шовинизъм, патриотизъм и разни други силно заразни болести, които даже света на свенливата костенурка не са подминали.

Местният луд учен-изобретател, и очевидно алтер-его на Леонардо да Винчи ще измайстори едно стотина оръжия за масово унищожение, меко превърнати в безобидни белачки на картофи и четки за зъби от доста пацифисткото и плашещо се от дивия свят Куирмово съзнание, но не и преди да ни запознае с подводницата с педали, и да ни преведе през странните водни течения, често бомбардирвани от буреносни кревати, смерчови торти и много неприятните вихрушкови консерви с местния еквивалент на риба тон. Ще се запознаем с малко политически интриги, ходове и чисти чудеса, които ще накарат всеки студент по политология да си води бясно записки по гениалност; ще се опитаме да водим разследване, анти-разследване и нещо де хич не е разследване по правилата на всички сезони на От местопрестъплението, още преди същото да се е щукнало в някоя сценаристка глава; и ще се опитаме да намерим жена на Ноби… или да открием жената в Ноби…. каквото дойде, в неговия случай.

Поредното чудовищно добро забавление и задъхано приключение, в което се усещаме на последната страница, че тука май малко имаше политически фарс, и недоволство от нечия политика, и въобще май ни пробутаха доста политически работи, на нас, аполитичните читатели, но знаете ли – ще ви хареса, до последния ред, защото понякога зад кулисите нещата придобиват смисъл и очарование. Но не бързайте към парламента, поне докато някой водоливник не се размърда пред погледа ви – малко здравословна лудост винаги е нужна на занимаващите се с обществена мръсотия, повярвайте ми.

Ламя ЕООД 2 Освобождение

Марин Трошанов

Втората част на страхотния дори според моите киселяшки представи ърбън, от не просто един от добрите ни родни автори, ами и всъщност много мил човек – което могат да потвърдят стотиците зрители, приятели, и просто върли почитатели като мен на представянията му, излезе и размазва с нова порция див екшън на софийски, и не само, ширини. В историята се намесват съвсем (не)очаквано, но и съвсем на мястото си, самодиви, древни демони, ифрити, призраци, подземни дяволи, напомнящи подозрително на морлоки, и на нашите герои не им остава нищо друго, освен да оцеляват, докато всите изчадия адови са им по петите. Отново. Е, имаме и поредната доза родна действителност с все биячите и съмнителните бизнесмени, пред които злокобните духове са малко по-предпочитан вариант за край на тихите ни дни. Но надеждата, надеждата е над всичко, и понякога, но само понякога, получаваме заслуженото от живота с време да му се порадваме.

Софийският Индиана Джоунс, или накратко Миро, продължава своята самотна одисея в търсене на изкупление и смисъл на дните си, срещайки чудовища из мините на Лъки, освобождавайки древни сили из вековните гори около Широка лъка, борейки се с отмъстителен призрак насред Софийския университет, или просто надлъгвайки се с източен ифрит отпреди съзиданието, озовал се в бежанския квартал в центъра на столицата. И имаме повече Лина. Недостатъчно Лина. И още Мая. Твърде много Мая. Миналото понякога трябва да бъде оставено да почива в мир. Защото то не се променя, но ние го правим. И бъдещето в очите на червенокосото измъчено момиче, копнеещо за малко закрила, ми е някак по-разумен и топъл избор, от обятията на един призрачен образ. Да, любовта обикновено умира преди плътта, и може би така е по-добре.

Но да се върнем към екшъна, който чувствително преобладава над романтичната нишка, ама за която аз разбира се като жена ми е в длъжностната характеристика да поохкам малко, ще прощавате. Историите с различните свръхестествени същества се вплитат в един огромен пъзел от невероятности, които надничат от всеки тъмен ъгъл и замлъкнала, но не и умряла, сграда, където чакат, о, как ни чакат, сили, дето уверявам ви не ни мислят хич доброто, каквото и да си мислим за личната си ценност. Очаква ви задъхано действие, оригинални идеи и онази щипка вълнение за съдбата на героите, която вече ги е превърнала във ваши приятели, и докато се усетите ще си мърморите тихичко сами  „Още една страничка само, да видя дали ще оцелеят…дръж се Миро, дръж се!“. А когато започнете да говорите на една книга, то това значи, че вашият и нейния свят са се слели. По-добра атестация за добър текст от това не знам.

 

Дълга поляна

Нели Цветкова

Едно от най-красивите фентъзи приключения от роден автор най-сетне намери своето продължение. Още преди години Изворът откри пред мен една различна, но и неочаквано близка вселена на душите, които се прераждат и непрекъснато грешат, опитвайки се да постигнат своя най-съвършен баланс, водещ ги до истинското единение и звездите. Мога да сравня историята само с 2150 ad – философска фантазия, препоръчана ми от един от най-прекрасните, слънчеви и вълнуващи в противоречивостта си хора, с които ме срещна живота, а именно вече покойния Роро Кавалджиев. Като в своя далечен задокеански братовчед, и тук вечната нужда от единение с половинката душа, мотаеща се някъде по света, е централен сюжет. Само че обогатен с условието, че нашето друго аз може не просто да е на различно от нашето място, но и в друго време. Защото уроците на живота са непредвидими, пък и винаги ни намират неподготвени.

В новата история основите на света са подкопани заради две разбити сърца, които вместо да повярват във взаимната си любов, избират да опитат да върнат времето назад в онези моменти, когато са били щастливи със неслучилите се или загубени партньори. Но който живее в миналото, няма бъдеще. Простичко клише, тук придобило своя мистичен блясък, и съборило една велика империя, която като нищо можеше и да е нашата. Да, има го патриотичният мотив, който аз силно недолюбвам във всяка история, но тук се преглъща по-лесно заради красивата идея за настоящия ни живот като част от нещо далеч по-голямо, като отделна мисия, ниво от една значително по-мащабна и красива игра, за която не ни е дадено да знаем, тъй като най-хубавото е в базата на душите, а не в тясното пространство на телата. Илюзия, но толкова примамлива.

Нека ви разкажа малко повече за изворната реалмия. Там някъде, нагоре и встрани, стои финият свят, в който живеят истински важните души. Може би са вид извънземни, може би просто истинските прото-хора, но те са ние, и то по много пъти през цялата човешка цивилизация, а вероятно и някакво време преди нея. Между тях цари и любов, и омраза, и съмнения, и ярост, и тъга. Събират се и се разделят в различни моменти от историята и времето, за да могат да се опознаят по онзи детайлен начин, по който някои хора понякога успяват да опознаят собствените си души за малкото им отредено количество живот. Но, да, един живот рядко стига за две половинки душа да се познаят и обикнат по съвършения начин на идеалното цяло. Затова пред тях е цялото време и пространство, за щастие само на една планета, и само количеството грешни решения и взаимно причинена болка правят красивия финал далечен. Но не и невъзможен, особено за тези, които могат да чакат. Трудно е във всеки свят, така е.

В първата книга от поредицата душите се опознаваха на фона на Византия и Османското робство, тук наред със съвременните моменти, се потопяваме във времената на Велики Болгар и в битието на днешните ни далечни братовчеди татарите, където може би не всеки е забравил корените си. Сюжетните линии се преплитат в екзотичен гоблен от уж случайности, но предопределени от съвсем друга времева клопка, държаща в себе си онези, които не могат да си простят. Но не е никак трудно да се проследят и разберат, веднъж схващайки алгоритъма на душите, и усещайки взаимната им нужда да са близко един до друг. Но да си близо не значи да си щастлив. Изключително деликатната философия на прераждането се промъква между редовете, опитвайки си да ни нашепне да не вредим на себе си и на другите, да не искаме, а да даваме, и простичко да обичаме, без да заробваме. Невероятни съвети, но понякога твърде трудни за следване. Все пак – невероятно пречистващи за четене. Ако някъде има термин фентъзи за душата – това е то, във всеки един смисъл на думата.

 

Дядо Прас

Тери Пратчет

Пратчет се чете в тежки моменти – когато си болен, когато си тъжен, когато си загубил любим човек, и най-вече – когато си загубил усмивката си. Животът е гадно място, признавам, особено без едничкия ни Пратчет, затова книгите му трябва да се приемат според мен за истинския нов завет на непопулярната анти-религия на щастието. Макар че, един от най-любимите ми преподаватели в университета беше на мнение, че това неща като щастието, тъгата, любовта са си чист хормонален дисбаланс, и ако ги изпитваме, значи не пием правилните хапчета. Е, човекът ни водеше лекции в 7 сутринта, а който е бил в Студентски град знае, че в този час се изсипваш от дискотеката, изумен от свръх способностите на черния си дроб, или се подготвяш за поредния walk of shame от непознато място, но никога, никога не ходиш на лекции. Освен на тези, защото просто си записвахме лафчетата и после се правихме на тогавашния вариант на умни хипстъри. Защото добрият ироничен край е винаги най-добрия край. А най е добре да четеш зимна псевдо-коледна история в горещ ден – усещането за празник е най-силно, когато той липсва. Е, ще го разберете.

Дядо Прас, или тази конкретна година в света на диска дядо Смърт, ще ви донесат каквото сте пожелали, ама наистина пожелали. Но само, ако вярвате в него, защото – знаете – вярата създава боговете, а не обратното. Около Света на диска витаят обаче и външни същества, някои от които с подчертано чиновнически характер, искащи ред и справедливост… и всъщност всички да сме кротки сиви камъни, които помръдват веднъж на милион години. Най-дразнещият логиката елемент във всяко едно измерение се оказва дебелакът с червен костюм и торба с подаръци, който ни посещава веднъж в края на всяка година. Затова какво остава, освен да се наеме един изключително професионален и повреден убиец, с никакви детски спомени, който да подготви изключително сложното отстраняване на дядо Прас от неговата позиция на безусловен разносител на щастие на малките вярващи душички по цял свят. Само че срещу невероятния садист господин Тийтайм се изправя унуката смъртова Сюзън, а този сблъсък е повече от предрешен. Защо още не са си избродирали напомнящи кърпички с надпис „Не се заяждайте с родата на Смърт“, не знам, поне Диблър сам си прерязвам гърлото щеше да е развил доста успешен, и постоянен бизнес, ако не друго.

Та, Пратчет ни въвлича в една почти коледна история, като намесва феята на зъбчетата, таласъмите под леглото, детските страхове, и най-коравата майка на престъпници на света, пред която просто автоматично ще паднете на колянце, и ще наведете глава, изпълнени с омерзение, че съществувате по начин, който не я радва. И, разбира се, магьосниците – хухавели ще се намесят на едро, ще се заиграят с единствения не-вероятен модел на компютър в света си, ще поумуват на тема вяра, и ще се изкъпят там, където никой не трябва да влиза. Което може само да отприщи въображението ви относно щетите, които ще се нанесат на и без това меко казано нестабилния свят, зависещ от няколко слона и една костенурчица.

Една легенда получава своята история и основание, но и смисъл, извратил се по най-хубав начин в нещо носещо радост на алчните детски душици. Смърт се появява в много от сцените, и изкарва най-веселяшкото гробовно ХоХоХо, за което можете да си и помислите и в най-забавните си кошмари-видения. А колкото повече има участие на Смърт, толкова е по-страхотно цялото Пратчет изживяване, което от която и да е гледна точка да го погледнете, е най-върховното читателско удоволствие, което може да си доставите. Забравете успокоителни, болкоуспокояващи, и дори шоколад – Пратчет има всичко за възкресяването на усмивката ви. Изпитано към двадесет пъти, гаранция хелсовска.