Квази

Сергей Лукяненко

Факт, че познавам Лукяненко само от Патрулите, които ще си останат за мен образец за алтернативно качество и причина да се четат повече руски автори, въпреки че последното е по-скоро рядкост в плановете на родните издателства. Но въпреки, че в настоящата книга готини източни вампири няма, а вместо това са налични изключително омразните ми зомбита, това е Лукяненко, и задъханото действие, страхотните реалистични в нереализма си обрати, и, естествено, голямата руска душа са тук, и са онзи вид забавление, от който имате нужда в някои особено драматични в живота моменти. Най-малкото да разберете, че туй вашата драма е едно мъничко нищо в сравнение с инвазия на зомбита, която не спира. Никога. И всеки, който умре ще стане немъртъв автоматично. Вие също. И ще изядете мозъка на малкото си дете, докато е живо. И ще станете квази. С което минавате на ниво съвършен. Съвършено нещастен, съвършено виновен. Съвършено отговорен.

Може би така започва новата квази религия. Но какво е квази всъщност? След като умрете, и изядете нечий мозък, докато носителят му още е в света на живите, се събуждате отново. Кожата ви става в приятен леко антрацитен нюанс; превръщате се в супер силни копелета, които могат да скачат от терасата от четвъртия етаж, за да си приберат литналото пране от дръвчето пред блока; можете автоматично да си правите пластични операции, като си нагласите лицето с ръчички, и се концентрирате в една област до перфектно съвършенство, но ако сте многостранен талант не се знае новите ви некроневрони какво ще си изберат, като обаче нелогичното творчество не се включва в офертата. Новите квази са с хладен ум, точна пресметливост на обстоятелствата, и имат само по един обект на емоция. Е, често емоция всъщност няма. Ако описанието ви прилича на някой бивш шеф – замислете се дали случайно зомби инвазията не е започнала, но моля ви – не посягайте към мачетето. Хм, абе, я си го сложете в най-долното чекмедже на бюрото, че то не се знае.

Постапокалипсис със зомбита е последното нещо, което ще чета с настоящите си читателски вкусове. Но това е Лукяненко – с него всичко добива руския чар на прекалеността, на крайностите, на повърхностния класически екшън с онази над духовна близост, която е напълно недостъпна за отвъдокеанските автори. Квазитата са новия господстващ вид, и ще ги харесате до степен, да се замислите дали от мозъка на особено глупавата ви колежка няма да стане чудесен материал за ъпгрейдване на способностите. Въздигналите се – или иначе казано стандартните зелени разкапващи се зомбита, пък ще съжалите – това чака всички, особено старците, държани в нещо като концлагери – старчески домове, поради обективната възможност всеки момент да започнат да ръфат другарчето си по стая. А обществото, опитващо се да въздигне от пепелта и да се адаптира към новите условия с доста добър успех, ще ви накара да се почувствате горди – това, човечеството, е голяма работа, и вдъхва надежда, че предаването не е опция за вида ни.

Въобще очаква ви едно мрачно Лукяненко приключение, динамично, многообещаващо да бъде филмирано с някой руски Брад Пит в него, дано от Тимур Бекнамбетов, сериозно, друг не става, и връщащо вярата във възможностите на един залязващ свят като нашия. Понякога е хубаво да откриеш подобно усещане на такова абсурдно място – човещината, видиш ли, съществувала, въпреки ежедневните ни доказателства в противното. Е, поне в книгите я има. И да не си забравите мачетето.

Екс орбита

Васил Георгиев

Мен с дистопия не можете да ме подмамите, най-вероятно ще ме откажете и леко разочаровате, щом ми споменете бъдеще, катастрофа, и края на света, какъвто го познаваме. Та по-скоро дяволът тамян ще пропуши, отколкото аз да се занимавам с някакви срутени идни дни, в които нещата в нашата бедна kleta majka balgariq са се влошили още по-осезаемо, ако и това да ви се вижда обективно невъзможно. Но, идва и онзи ден, в който съвсем случайно ми се пъхна в ръката точно тази книга, след едно много интересно четворно литературно четене – ходете по тия места, ще се учудите колко интересни неща пропускате, и ето ме мен – насред прецаканото утре, в мешавица от технологии, религии и бежанци. Да, никога няма да свършат.

Според съвсем естествените исторически процеси, идващи след малко намекнат период на свръхконсумация (дето е сега, сещате се, злите онлайн магазини и пръскането на пари за всичко дето не ни трябва), България е разпарчетосана наново, с почти официализирана местна власт на бабаитска основа, с добре организирана престъпност и лошо организирана държавност. Засега – нищо неочаквано, просто най-лошите ни очаквания са станали реалност. Бежанците се заселват из отдавна опустелите села и градчета, създавайки си свои реали, в които всъщност е по-скоро приемлива системата за оцеляване. А наоколо щъкат дъновисти, техноманиаци и класически християни (последните са само циганите – евангелисти, други просто не са останали), и поради някакви причини всички са обожествили не особено прикрития образ на Людмила Живкова, тук наречена кодово Княгинята. Което ще се окажа поредната добре организирана масова заблуда, сравнима само с онзи номер с водата и виното.

Брат и сестра се завръщат в родното си селце, уж за малко почти селски туризъм, но всъщност предизвикващ доста сериозно разместване на пластовете между групировките с някакви желания да властват на разградената локва от нечистотии, дето е май нашата мила родина в бъдеще време, авантюристичен такъв. Сестрата мистериозно изчезва, и братът естествено тръгва на обречен опит да я намери из доста злокобната обстановка, напомняща на Лудия Макс, ама без пясъка, и се навира между шамарите на самото съзидание, докосвайки се до доста приемливата форма на Бог, след което просто развръзката избухва в стил Терминатора среща Матрицата, и всички отиват да пият кафе у Вечният блясък на чистия ум. Впечатляващо е, да.

Абсолютно непридвидимият сюжет, повече от странните герои, които се мятат от добри до лоши за няколко страници време, динамичното разказване до степен леки щрихи на моменти и доста кинематографичния подход, който този път наистина ми се ще да видя филмиран от шепата ставащи да си четат аутокюто родни актьори, са добра рецепта за четивност, дори и за леко предубедените читатели, особено към смрачаващите се бъдещета на живота, отишъл за цигари и забравил да се върне. Ако ви се чете доста оригинален, изненадващ, съвременен бърз роман на абсурдизма в дистопична форма – Екс орбита е нещо, което ще ви направи деня наистина интересен.

Някога бяхме богове

Мартин Петков

По принцип не съм от хората, които можете да намерите на някое литературно четене, събитие, среща с автори или дискусия на тема каква жалка пасмина сме това книжните блогъри – е, и да съм там, ще се покрия усърдно, и ще се усмихвам енигматично, особено ако някой рече да ми спомене името. Но тази книжка ме намери точно на едно такова четене на компания от четирима автори, които оказа се, че са ми или ще ми станат доста скоро любими – Петър Тушков, Владо Полеганов, Мартин Петков и Васил Георгиев. А като видиш една група творци, доброволно съгласили се заедно да ти осигурят кратък достъп до безкрайните си съзнания, със сигурност може да повярваш на правилото с каквито се събереш такива ставаш – тоест умът ви го очакват ви наистина фантастични моменти във всеки един смисъл на думата.

Някога бяхме богове е чудесен малък сборник на много различни разкази, които съвсем общо могат да се нарекат фантастични, но по-скоро са с леки нереалностни моменти, очакващи да ви приклещят на финала с доста неочаквана развръзка на иначе смущаваща, но не винаги съвсем нереална ситуация. Ще пътуваме из дебрите на компютърния ад, търсейки своята битова Евридика; ще намерим изгубено евангелие, или по-скоро внимателно унищожено такова, което ще даде някой и друг логичен отговор на хилядолетни въпроси; и ще ходим редом до ангели-бойци, опитващи се не съвсем да спасят остатъците от бъдещето ни човешко.

И ще се опитаме да не четем дребния шрифт на междугалактическия вид на ЕС, където изравняването на законовите разпоредби придобива доста крайно значение за някои конкретни човешки органи; ще търсим ненаписан разказ, роден в борхесовата реалност на мислите, по-силни от създателите си; и ще чакаме последния изгрев на непознато място с непознати същества, но краят е край под всяко небе. Ще намерим приказна библиотека, съдържаща спомена за човечеството такова, каквото си мечтаем някога да бъде отново; ще посетим място, което го няма, освен ако нямаме нуждата да е там; и ще си поговорим за това как се консумират приказни герои от извънземен характер, когато попаднат в средновековно село от гладни чумави голтаци.

И ще пътуваме в пространството, за да спечелим време; и ще говорим невъзможности, за да намерим правилното решение на загадка, която ми е трудно да дефинирам, и въобще ще странстваме през разни дименционни тунели на идеите, които някога са ни хрумвали на сън, и дори може би наяве, но явно някой друг е уловил, и пресъздал в истории, които можем да обсъждаме на някое следобедно кафе, промърморвайки – това ми е познато отнякъде. Елегатно изградени разкази, дори и в малките си обеми, успяващи да кажат всичко нужно, и да намекнат още малко зад последната дума, достатъчно, за да се усмихнеш сам на себе си, казвайки си Ето, точно така трябва да е. Чудесен пример за четивна и добра литература, която не пропускайте, ако наистина ви се чете нещо замислящо по онзи градивен начин, каращ ни да усещаме света не просто като малко по-разбираемо място, а всъщност като доста по-интересно такова.

Щурмът на рептилите

Джейн Колдфайър

Представете си бъдеще, в което човешката раса, а и няколко странични допълнителни такива, станат жертви на общество от наследници на дракони, повече наподобяващи осъзнали се роботи в обвивка от люспи и здрави муцуни, с които едва ли можете да си представите колко лесно се играе подводен волейбол. Хората, естествено, губим битката, заради обичайните си човешки страсти и така заложеното ни в днк желание да изкараме някой и друг долар с каквато и да е дребна или едра далаверка. И се впускаме в едно безкрайно опоскване като ято подивели скакалци в скафандри на какви ли не планети, изсушавайки ги от познати и непознати ресурси до степен, че да се превърнем в особено нежелан вид вредители. Е, рептилите са нашите добри екстерминатори, и в настоящата книжка почваме да се надлъгваме с тях по отношение на ценността си на умни и неособено добре изглеждащи хлебарки.

Сюжетът ми напомня на един доста стар филм, който ако не бъркам беше преведен като Враг мой, като вероятно си има и своите римейкове там някъде в нискобюджетната сфера. Идеята е два екземпляра от войнстващи видове, един човешки и един не, и не знам до колко случайно – също влечугоподобен, да се озоват на планета без изход, принудени да се опознаят и в крайна сметка – сприятелят, разбрали че законите на вселената са засегнали само външния им вид, но по душевност са братя, макар и от различни галактики и история. Тук нещата отиват една идея по-напред, и имаме дори наченки на любовна междувидова история, така естествена между двама самотни и изпитващи взаимно уважение екземпляри, че си има силата на която и да е друга емоционална драма, случваща се там някъде на едновидовите им братовчеди.

Но в никакъв случай това не е любовен роман. Очакват ви изключително детайлни описания и технически обяснения, които дори аз с наивността си на абсолютно не-вдяващ от стандартното разбиране за космически полети и междупланетна физика индивид, най-вече поради абсолютната си липса на интерес към научната фантастика по принцип, оцених високо, най-вече заради доста убедителната достоверност, която не заорава обаче в скучността на стандартното технологично мърморене на невъзможни теми. Интелигентен език, бавно и внимателно разгръщане на действието, постепенно развиване на героите, но с онзи динамизъм на добрия сай-фай филм с особено симпатични холивудски звезди в главните роли, който няма как вътрешното ни хлапе, зяпнало в захлас специалните ефекти, да не хареса.

Между другото, ако случайно не сте разбрали, авторката е българка, но избраният псевдоним наистина отива на подетата космическа опера – сериозен и много амбициозен проект, миксиращ една техническа автентичност, доколкото ми е ясно това отношение, и напълно лична история за сблъсъка между две враждуващи, както отвън, така и отвътре, раси, от който винаги могат да се направят доста персонално важни изводи. Въобще, ако си падате по научната фантастика с извънземни рептилоиди, космически кораби, странни планети и чудовища – Щурмът… е вашето ново любимо четиво.

Пътуване на юг

Михал Айваз

158838_b

Наричат такива романи многофасетни, мета-романи, романи – матрьошки, романи-спирали, романи-пъзели, усложнени до невъзможност кутии на Шродингер с повече от две възможности за съществувание. Затова и не много хора се унасят в порива си да се зачетат след първите няколко реда, водещи в една прилично голяма заешка дупка, където те чакат толкова странно свързани събития от реалността, че просто терминът реален съвсем губи своя смисъл откъм рационалност или предвидимост. Това не е нова книга, не е мащабно събитие, не е бестселър. Но е безумно лично пътешествие, включващо всичко без единия личен момент – по-скоро ви очакват моментите на нещо, което условно можем да наречем Легион – защото някои сме съставени от много.

Навлизаме в доволно странна история, включваща театър по философска книга, труп в ложата, още един труп в мрежите някъде по турския бряг, и двама непознати, пиещи узо в крайбрежната красота на Кипър. На сцената се появява купчина книги и четящият ги, който разказва отново за книги, но други, сякаш демонстрира с каква плеяда лица разполага, и въпреки това си слага още някакви други, напълно неочаквани и допълнителни маски, колкото да ни намекне, че се заемаме с твърде напрягащо сетивата ни дело.

В противоречиво повествование научаваме за създателя на философския театър, по съвместителство и вече отдавна изстинал кадавър. Дисектираме душа, стремяща се към всичко красиво и творческо, но обсебена от милиардите възможности за претворяване на всяка искра живот наоколо до степен, че се отказва от всичко в полза на пълната липса на какъвто и да е творчески мотив в битието си и се отдава на спасилата го от безумния шум на толкова упоритите възможности празнота. Докато един ден не успява да се справи с образите, прелитащи под прозорците му, и нашият герой създава книга, в която въпреки опитите му да няма главен герой, се озовава без да иска насред толкова объркана история с безброй лица, че сме просто обречени да го следваме без ариаднева нишка в лабиринт от вероятности, които нищо чудно да се случват и сега.

В измислен град някъде по италианското крайбрежие един преподавател търси изкупление в празнотата, но намира една странна и непълноценно споделена любов. Всъщност, не е една. Но в основата на тази история е как се ражда и развива една масова истерия по привидна фикция като древна раса, населявала преди измислено време, по измислен начин и с измислена етично-морална система малкото градче. Как се създава една илюзия, как се подхранва, докъде се достига в лудостта на масовото желание за смислени корени и връзка със земята. По средата на този абсурдизъм обаче се спъваме в друг – една странна картина в бароков стил и водолаз, вадещ книга, създадена от огъната тел.

И се пренасяме в джунглите на някоя несъществуваща бананова република, с малки тирани, концлагери, местни битки на дребно, силно мистично настроено население, и един изгубен син, от който има един-единствен, напълно погрешно разбран завет под формата на стотици метри огънати в странни думи тел. И влизаме в поредната, но не и последна книга, която ни отнася в алтернативно бъдеще, населено с роботи за забавление и забравили силите си демони, красиви отегчени наследници с безкрайни възможности и тъжни творци, търсещи вдъхновение на странни места. Намесват се ловци на глави, нарко дилъри, мексикански местни величия, картини, бягства, и изгубени спомени. След което се завръщаме назад по спиралата, търсейки отговора на нечий въпрос, който сме изпуснали, докато сме се оглеждали за отдавна изгубената земя под краката ни.

Връщаме се в началото, за да разберем, че книгата на основния не-жив в историята, се е превърнала в нещо далеч по-сложно и от най-фантастичната ни представа за самостоятелен разум. Авторът ѝ до такава степен е искал да вложи в една-единствена творба всички възможности, породени от нея, че от простичката история се раждат музика, картини, комикси, филми, теории, есета и псевдо научни открития, допълващи малката вселена в ръцете ни. Ситуацията излиза извън контрол, отдадеността на нищото, чакащо някак нещо да се случи, неусетно прелива в абсурдното преследване на всичко, минавайки пътища, по които човешки крак дори и на ум е опасно да стъпи дори и за секунда.

Усилията не винаги водят до заветната цел, разочарованието от хвърлените в безумен труд лични жертви, които не винаги се увенчават с лелеяният награден фонд, могат да обсебят не по-зле от който и да е позитивен копнеж съзнанието. Защото хората не получават това, което заслужават, или това, за което са се борили, а само онова, което някой друг реши да им даде, или сами решат да си вземат въпреки всичко, готови да платят поисканата им в последствие цена, каквато и да се окаже тя. За единия миг, или за едната вечност – понякога границите се събират твърде неуместно.

Пътуването на юг е свидетел на смъртта на една човешка вселена, като историята се превръща в почти криминално разследване със въображаеми артефакти като трошици вълшебен прах, отнасящи ни до брега на парче от действителността, където животът добива солидност и смисъл отново, до следващото споделяне и игра на случайността – разтворила се книга, дочута фраза, музикален фрагмент, които отново ни връщат в нескончаемото преследване на есенцията на съзиданието. В многоличностното откриваме съкровеното, в чуждото – своето, в другия – себе си. Проследяваме с пръст плетеницата от събития, довели ни в края на началото на нещо, което много прилича на живот. Къде е юг, освен там, където сърцето ни води, защото то си иска своето, и не признава разстояния, логика или наличието на пулс дори. По-ясен Павич, по-смислен Браун, по-близък като душевност Борхес. Или нещо друго. Айваз.

Машина за истории

picture_1894

Това е проект, създаден с голяма любов – и от пишещите, и от редактиращите, и от издаващите, и от рисуващите в него. Не е нещо, което ще донесе милиони, но е нещо, което прави живота смислен, особено ако намери своите читатели, които ще се осмелят да погледнат и към небето, а не само в краката си. За мен е истинска привилегия и чест да съм едно от малките зъбчатки в голямата машина за истории, и искам да ви открехна за малко вратата към едно многофасетно измерение на идеите, чрез моя предговор към това малко съкровище, препоръчвано от всяко мое алтер его в непознат до сега унисон – тоест, ако прочетете дори една книга тази година, Животът, Вселената и всичко останало ще спечелят по една космическа усмивка, щом изборът ви е точно тази.

Една машина някъде там върти вселената около орбита безвремие без секунда почивка. Дали се намира в главата на някой непознат, всесилен бог, или част от гигантски космически кораб на създателите – иноземци, или по частица от нея тихо мърка някъде дълбоко във всеки от нас, носейки гордото название душа? Изберете своята история, защото историите винаги се случват, понякога не точно на нас, често не точно сега, но винаги са нечия истина, сън или мечта, дори едновременно. Една специална група от осъзнати носители на зъбни колелца от фантазия се обединяват пред вас, съчетавайки се в машина за истории, каквито трябва да узнаете, да усетите, да скътате някъде там, до своето персонално парченце вечност. И току – виж и във вас се събуди онзи творец в зародиш, готов да избуи в истински думосъздател, оставящ не просто следа, а ясна, огнена диря в съзнанията на хиляди, търсещи не просто своята истина, ами своята лична история.

Разказите в ръцете ви са събирани в продължение на 5 години, отсети от стотици други предложения за уникално разбиране на живота, вселената и всичко останало, но винаги с онази нотка на фантастичност, понякога толкова реална, че усъмнява не само в собственото ни вярване за ежедневност, а и:

В чуждите кожи, които носим като маски, криещи ни от собствената самота.

В думите на другите, търсещи начин да изтръгнат личната си болка, като я прехвърлят на някой друг.

В желанието ни да имаме всичко, без да дадем и частица от себе си.

В битката със собственото аз, което в отчаян опит за самосъхранение достига до неизбежното самоунищожение.

В любовта, и вечността, и всичко помежду им.

В детството, и порастването, и липсата на време между тях.

Във вътрешния глас, често бъркан за гузна съвест, докато същият мечтае за кариера като нощен сън или поне нечий дневен блян.

В кафето – истинската напитка на боговете на живота.

В книгите, но не като отражатели на деня, а негови създатели.

В душата, която не би трябвало да е жива в предметите, но там се оказва най-силна и вярна.

Във вдъхновението, чийто източник трябва винаги да остане забулен в мистерия.

В халюцинациите, които виждат отвъд възможното, но не са невъзможни.

В смъртта и липсата ѝ, до последното тиктакане на бомбата живот.

В смъртта и наличието ѝ, до първата сълза на осъзнаването.

В случайностите, с които обичайно започват най-добрите истории.

В цялостта, така красиво изтичаща между пръстите.

В надеждата, губеща се изящно в последните лъчи на залеза.

В сътворението, изглеждащо толкова случайно, и чуждо, и натрапено, ако се замисли човек.

В частите от цялото, толкова лесно привнасяни в жертва, щом се намери правилния олтар.

В цялото от части, което се разделя само, за да приеме нечия жертва. Или само да си я вземе.

В кафето, отново. То ще ни надживее.

В живота, отново. Той ще ни изпревари по пътя напред и нагоре.

В огъня, и танца, и болката, и смисъла. И всичко отначало, и някъде назад.

В анихилацията и неразбираемостта на първия контакт. Защото не е първи, и няма ред в безредието на нечовешката тлен.

В комуникацията и хаотичната експлозия от информация, която се опитва да се домогне до правото си да бъде призната за истина.

В убеждението, че сме постигнали приемливо ниво на задоволеност. Докато започне съня. Или не се събудим от него.

Във възможностите на дигиталния свят, твърде бързо превръщащи се в ограничения.

В бъдещето. Във Вселената. Винаги четете ситния шрифт.

Всеки текст е нота, цвят, есенция, намек за ухание, спомен от един събуден ум, търсещ отговори и задаващ въпроси едновременно към целия свят. Само питащите, съмняващите се, приключенците по душа могат да намерят ключа към сътворението, сами ставащи съ-творци на лични вселени, населени с достойни да се мерят и с най-болезнената реалност души. Запознайте вътрешните си читатели с нещо специално избрано само за тях, което ще се връща като съновидения наяве и отвъд стената на будността, точно когато не гледате в правилната посока. Но фантазията винаги дебне, за да ви спаси, за да ви открадне, за да ви освободи. Полетете над границите, и повярвайте във вселената възможности. Защото тя определено вярва във вас. А машината някъде там продължава своя нетленен ход до заника на времето и обратно до зората му. Защото няма нищо по-безкрайно от наистина добрата история.

Господарите на вселената и Стопаните на луната и слънцето

15747550_2154153411477252_7032579026477298560_n 15726231_2154106174815309_3754756270846638191_n

Аз от комикси какво разбирам? Правилно, нищо. Така де, моето поколение считаше за комикс книжлетата с Мики Маус, Бамзе и Доналд Дък, а не новите рисувани епоси на Супермен, Аквамен, Нинам-си-кой-мен. Невинните години отпреди Христа, за чудещите си кога са били тези непонятни времена. Но винаги очите ми добиват размера на десертни чинийки, когато намеря красива книга, в която е вложена огромна любов, не само по написването, ами в цялото оформление, до последната буквичка, краска и трошица красота, предназначени за чистото удоволствие на читателя. И ето, че попаднах на ето тези великолепия, издадени от едно специално място с повече от странно име, което автоматично му дава +10 точки неустоимо очарование :  Grozen Entertainment 

Чрез случайно открит базар в недрата на всемогъщия фейсбук на име Тиа Коритарева – благотворителен базар за малкия киборг,  целящ да събере средства за едно от най-сладурските същественца, които наистина дори и аз мога да призная за нашето светло бъдеще като вид, се добрах до тези две произведения на изкуството, съчетаващи изключително забавни истории с арт, чието ниво дори и твърдо не-артистичната ми душа оцени като стоплящ естета в мен, а има и музика, с която атмосферата добива почти осезаема плътност, и сетивата се прегръщат, за да изпитат заедно една чиста форма на душевно удоволствие. 

Господари на вселената е история за винаги отчаяните опити на две извънземни с огромни гъбовидни глави да ни довършат веднъж завинаги като раса, но дали защото изглеждат като първи братовчеди по инцестна линия на Шекспир, а може би защото имат късмета на Катерицата от Ледена епоха – винаги се провалят повече от зрелищно, като по петите им обичайно се влачат пълчища от дракони, скелети, чудовища и праисторически хора, дето не са съгласни с това коя да им е целта за унищожение. Със сигурност ще ви станат изключително симпатични, и даже без да се усетите ще се окажете стиснали здраво палци дано поне тоя път затрият тия гадове човеците, и после със сепване ще се осъзнаете, че принадлежите към обекта на целево анихилиране, и ще се кикотите дълго на силата на емпатичността.

Стопаните на слънцето и луната пък е поетична елегия с нежни ърбън елементи, след която вече много внимателно ще се вглеждам в разкопките за поредната станция на метрото, и ще си нося поне един буркан със сирене под ръка. Етно история за слънцето и луната като леко непослушни, но много мили добичета, обгрижвани от симпатични същества с многоцветни коси и многоцветни легенди за разказване, относно земята, миналото и бъдещето ни, оставено в ръцете на винаги твърде немърливите и концентрирани в преследване на личното си щастие хора. Изключително уютна и усмихваща, макар и по друг начин, различен от Господарите на вселената, тази книга умолява да бъде прочетена в някоя топла вечер пред камината, с голяма чаша какао в ръка, заедно с някой фърфалак току до лакътя ви, надничащ любопито и заливащ ви с милион въпроси, на които сам ще открие най-правилните отговори.

И двете книги можете да закупите от сайта на издателството, или от базара във Фейсбук – когато удоволствието на книжния естет и усещането за направено добро се съчетаят, там някъде една книжна фея се залива в щастието на шумолящия си смях. А аз книжните феи най-обичам да ги разкикотвам, рода сме си, все пак. 🙂