Бляскавите инди светове на фантазията – част 1

Кой е Джеферсън Смит? Канадски автор от онзи особения инди вид, което не значи, че майка му е индийка или баща му индианец, а че пише за каквото иска, когато иска, където иска. Обикновено това в България се превежда самиздат, но всъщност на запад някои хора получават пари за думите си, и покрай свободно публикуваното си творчество, понякога успяват да намерят и съвсем истински си издатели, даже от оня тип, който плаща, и правят задоволително количество пари, за да продължават с това, което обичат. Но Джеферсън също така практикува и функцията на читателски лакмус – в своят сайт за креативно хакерство на действителността http://creativityhacker.ca/immerse-or-die/, създава проект наречен Завладей или умри, който представя една гениално проста, ако и сурова технология за отсяване на инди автори, която самата аз практикувам, макар и в малко по-дългичка форма. Самата идея е – една книга получава 40 минути четене по време на сутрешната му разходка, за да бъде преценена като ставаща или не; има три страйка – тоест момента, в които намираш за по-интересно да изследваш това, което си извадил от носа си, отколкото да прочетеш за съдбата на героя в ръцете ти, и биваш определен като нейн автор или за ходещ смъртник, който трябва да пакетира покупки в местния супермаркет до края на живота си, или за завладяващ думотворец, в който има много повече потенциал, отколкото си представя. Аз давам 50 страници време за същото, да се знае, щедра съм.

От този доста интересен, ако и вероятно струващ кофи нерви проект на своя създател, защото най-трудното нещо е да кажеш на горящ от желание да бъде четен автор, че всъщност май-май няма качества за тая работа, излизат засега два сборника с някои от най-завладяващите писатели, които са накарали чичо Джефри да си удължи малко сутрешното мандахерцане, щото просто не може да не разбере какво става в книгата в ръцете му. Ммм, сладостното усещане от добрата история, знаете какво е. И тези сборници са безплатни. Да, напълно безплатни и невероятно качествени, служещи за изключително добро представяне на майсторството на истинските инди автори с голямото ТМ. Подборката е толкова детайлна и безкромпромисна, че обещанието на кураторите ѝ – да, защото това ми ти сборниче може да се възприеме и като пълноценна изложба на фантазията, а именно изречението „Гарантираме, че не съкват“ този път е вярно и си има направо воден знак за качество.

Но какво съдържа всъщност кесията с нови-новенички, бляскави, лъскави инди светове?

Миша Бърнет представя една невероятна одисея в космоса за търсач на нови светове, принуден от времевите ограничения на вида си да бъде прераждан толкова пъти, че да постигне почти божествен статус, и да бъде напълно забравен. Което неизменно ни кара да се замислим за нашите си създатели и нашите наследници, и как вероятно в някакъв момент далечното минало и далечното бъдеще ще съберат краищата си някъде по опашката на великата змия. Миша има и цяла поредица Книгата на загубените врати за доста насилствен контакт между хора и извънземни от доста по-различен от популярния във филмите вид, можете да я откриете в нейния блог https://mishaburnett.wordpress.com

Джей С Морин продължава със странна история за начинаещ магьосник, потърсил неразумно помощта на древни демони, но проявил достатъчно изобретателност, за да излезе от многопартньорска сделка за жалката си душа, като естествено на свое място дари някое и друго чуждо съществувание, за което може и да поплаче малко, може би не. История без нито един добър герой, като поглед в некромантските школи, раждащи всички зли магове, дето си мрат да покоряват света ни от време оно в игри, книги или просто кошмари. Въпреки това си дарк фентъзи залитане Джей е по-скоро отдаден сай-фай автор, и можете да видите книгите му на сайта https://www.jsmorin.com – поредиците Роботска генетика, Черен океан и Греховете на ангелите ще се харесат на активните почитатели на космическите приключения, а Хрониките на близнаците ще се понрави дори и на моя милост със своята сериозна мрачна епичност.

Ричард Левеск се включва с изключително морбиден кошмар за наследяването на едно царство, внимателно подготвено от местните последователи на великия Месмер, но с помощта на някои специални съставки, можещи да върнат душата в оковите на тялото, но не и разума, а една неразумна душа е твърде тъжно или твърде зловещо явление, според зависи нивото на чувствителността ви към зомбита и привнесени в жертва красавици. Самият Левеск е автор на фантастични уиърд истории с подчертан ноарен привкус, което си е стил, от който вярвайте ми – всички имаме нужда, дори и само заради освежаващата си странност и злокобно пощипване по сивите мозъчни клетчици. На неговия сайт https://richardlevesqueauthor.wordpress.com/ ще откриете истории като Ръката на мъртвеца, Неразчистени сметки или Вземи си утрето, предизвикателство за всеки почитател на по-различното във фантастиката.

Греъм Сторс пък ни отнася в далечното, или не толкова, бъдеще, където умът ще може да се пренася във всякакви тела от механично-изкуствен характер, но дали с него пътува и онази частица личност, която бива обичана и липсва на любимите ни хора дълго след като си отидем, или само една съвкупност от спомени, умения и познание за идентичност не стига, за да се каже, че сме се преродили. Философско, фантастично, социално и драматично, и може би нужно замислящо ни за вечното човешко желание за безсмъртие. Самият автор си е подчертано отдаден вярващ в идеите на сайфаистите, и ако споделяте това му космическо увлечение, можете да откриете от него няколко поредици като Канта Либре, Рик Силвър и Таймсплаш в Амазон.

Дейв Хигинс ще ни смути с една гротескна история за призраци, египетски мумии, странни събития и кърваво отмъщение, издържана в изключително класическия стил на липсата на добър край, герои отвличащи ни вниманието в очевидни лъжи, докато истинското грозно лице на отвъдземното дебне някъде в мрака, готово да ни замъкне в тъмното си селение от болка и безнадежност. За самия Дейв можете да научите повече на сайта му http://davidjhiggins.wordpress.com, където освен да се полюбувате на визията му на професионален илюзионист, ще откриете съществуването на лично мен заинтригувалата ме поредица Дракони и магия, с елементи на книга-игра, или може би своего рода иронизация на същата, както и сай-фай приключението Зелена звезда, книжния фентъзи сериал Седемте камъка, и колекциите му от мрачни истории от разнообразни жанрове и с особено смущаващи корици.

Кристофър Руз впечатлява с екзотично и абстрактно пътешествие до омагьосана кула насред пълна с опасности пустиня, която методично убива гостите си по завидно изобретателни начини. Сюжетът е малко хаотичен, леко объркан, като съновидение по изгрев, когато въображението е най-активно и най-смахнато в изграждането си на злокобни светове, в които да се изгубят душите ни. На сайта му http://www.ruzkin.com можете да откриете много забавни експерименти, като шпионската му серия с еротични елементи за супер секси женския аналог на Бонд, в случая Олесия Андерсън, дарк фентъзи поредицата, продължаваща сюжета от разказа му за Кулата на мравките, наречена Векът на пясъците, хорър сериалът в книжна форма Ръжда или сай фай уиърд книгата за Осемнайсетте отмъщения на доктор Милан. Свеж и разнообразен поглед върху жанра, във всеки случай.

Брет Адамс допринася със шпионска-футуристично-апокалиптична история, която поради комбинацията си от интер-жанрови стилистики, е единствената може би от всичките петнадесет, която просто не ми допадна. Брет не е и особено активен автор, но има поне още две книжки в същия миш-маш от ноар, фантастика, съвременост и трилър, която вероятно ще допадне на страшно много хора, но не и на мен, твърде реалистично ми е.

Брайс Андерсън балансира с поредната особена, оригинална, и лично на мен – изключително допадаща ми история за неустановено време и място, странен култ, мистериозен артефакт с твърде много живот отвътре, и една доста човешка история за намирането на място в света, когато си различен, и дали трябва да се сливаш, когато си роден да изпъкваш. Отговорът е не, но никой тийн няма да ви повярва, за съжаление. По темата за феминизма, израстването и различността Брайс има още размисли на сайта си http://bannedsorcery.com, където ви чака един трансдеменционален ню уиърд Неправдоподобното извисяване на едно необичайно момиче и Остин с вампири – Вампирът от Нортангър. Човек не може да не се зачуди дали все пак зад това име не се крие някой с различен пол, хм.

Белинда Мелор изненадва много приятно с една почти поетична история за съзтезание на бардове, с много странични малки човешки драми, епична проблематика на света и една доста лична история за оцеляване в неинтересни, нетохнологични, нееманципирани, неравностойни, не нищо си времена, в които даже магията е под съмнение. Фолклорните мит-поетични сюжети са специалност на Белинда, и ако посетите сайта ѝ http://forestdreaming.com ще се запознете с поредицата за Силваните – горски духове, вероятно вариант на дриади, и тяхната любов с човеците, които просто си живеят обикновения си живот в обикновените, средно утежнени условията на времето си. Въпреки не особено осезаемата привлекателност на това обобщение, самият Джефесън Смит признава, че просто бива неусетно увлечен в разказа, което подозирам е от онзи вид спокоен майсторлък , напомнящ ми на за съжаление не винаги добре приемания от редовите читатели, мой стар любимец Модезит.

Ръс Линтън влиза рязко с особено мрачна картина на доисторическо общество, вече успяло да се поквари и да обективизира жените като разменна монета, но на истински буйният дух понякога и природата с все още живите си призраци може и да помогне, признавайки едно специално момиче за част от черното си лоно, и давайки шанс на една особено силна душа да има живот, а не съществуване. На сайта му https://russlinton.com можете да намерите и продължението на тази впечатляваща легенда, развита в нужната си епична пропорция в сагата за Буреносното острие, както и постаполиптичната сага Аленият син, включваща супергерои, роботи, прокси войни, и всякакви такива благинки, за които ще си платите да ги гледате на кино.

Самият велик куратор Джеферсън Смит ще внесе малко горчива усмивка в леко иронизиращата обичайния сюжет за избрания от богове и магьосници млад герой, който ще спаси света, като този път героят ни е доста остарял, белият му кон е откровено казано откачена лама, а бива повикан като получава алкохолно отравяне, маркирало го със златна пеперуда над горната устна, която го задължава да служи до края на вероятно краткия си живот на мистична древна вещица, наречена за кратко Вдовицата. Която се оказва амбициозна и весела лелка, дето май-май току-що е открила феминизма. Заслужава си да се направи цяла поредица по темата, но засега все още няма, Джеферсън се е съсредоточил по-скоро върху сюжети от младежкото фентъзи, отколкото на тази малко по-зряла и цинична на моменти тема.

Бека Милс ни въвежда в необичайно градско фентъзи с демони и борци на светлината, които по Коледа лесно могат да уравновесят разногласията си над купчина шоколадови рудолфчета, и кой знае, може и някоя междувидова любов да припламне, и да се постигне по чисто биологичен начин равновесието на силите в битието. Или ще се избият, задавени с трохи от сладки, зависи. Ако сте от феновете на ърбаните, посетете и сайта на Бека https://the-active-voice.com/beccas-books/, където ви очакват продълженията на настоящия разказ в поредицата Еманации, и може би ще оцените сериозността на поредната битка за бъдещето, миналото и настоящето на света ни. Или просто ще прочетете една добра градска история.

Ван Алън Плексико хвърля читателите си насред битка между наследник на салемските вещици и древните демони на предисторията някъде в далечния изток, където тайни гробници, подземия и изгубени градове пазят обиталищата на неназовими дяволи с библейски пропорции, които унищожаване нямат, само спиране за малко и ограничаване на злините им над човечеството. Ван Алън има особено отношение към битките на живот и смърт, с особеното участие на специални герои и още по-специални лошковци, което сам определя като пълп, и на сайта му http://www.whiterocketbooks.com/plexico/ ще видите цяла серия от комикси Сентинелите, сай-фай приключението Алфа Омега, космическата опера с божествен привкус Легион и още куп пълп съкровища за ценителите на леките четива с агресивно-справедливи послания.

Реджина Ричардс внася малко женственост в странната обстановка на свят с обитатели, братовчеди на Аватар, разделен от ивица светлина, като обитателите от двете страни на луната си не могат да преминават при съседите, поради гарантирана смърт – дали заради специалния въздух, или безкрайното количество чудовища от всеки размер и вид, но с необичайно повишена смъртносност, сред които само твърде особени индивиди могат да направят повече от една безопасна крачка.  Но понякога, само понякога, веднъж в годината, се случват чудеса, и дори се ражда една истинска и топла любовна история насред океана от смърт. Реджина си има своя вкус към романтични истории, в които се замесват вампири в романа ѝ Кървава сватба, но лично аз предпочитам продължението на историята за синьокожите ѝ герои от сборника в целия ѝ формат Адските дълбини на синия бриз.

Карпов Кинрейд поставя финала на брилянтната подборка с изключително дарк фентъзи за легендарни герои в морски схватки с чудовища, по-злокобни от Ктхулу митовете, и пирати, по-безмилостни от всички кръвожадни главорези, за които сте чували наведнъж. Семейство Карпов-Кинрейд, защото всъщност става въпрос за двама таланти, сработили се в тежката задача да създадат същинско писмено чудо, продължават идеите си  в началото на поредицата си за Разпръснатите острови, но не са за изпускане и ърбън трилогията за Забранените, Вампирските момичета, както и дистопичната поредица за Смрачаването.  Повече за тях можете да откриете на сайта им http://karpovkinrade.com.

С две думи – ако си търсите нестандартно четиво, с нови и непознати имена, но с чудесно изпълнение и оригинални идеи, или просто се оглеждате за нов книжен любимец, и ви се иска някое пробно четиво – това малко сборниче върши цялата сериозна работа по това да ви впечатли, зарадва и задоволи книжното дяволче, свряло се в сърцата на всеки отдаден читател. Аз повече от това в една книга, честно, не търся.

Advertisements

Стиймпънк Пени Дредфул

Стиймпънкът е любимата заигравка на какви ли не модерни режисьори, създатели на игри, творци на сериали, криейтиви на модни решения или просто търсещи вдъхновения арт хора. И въпреки, че бройката на тези, които наистина знаят какво е стийм, какво е пънк, и как двете живеят заедно без външни влияния, е много, ама наистина много малка, е винаги приятно да прочетеш истории с алтернативна история, причудливи машини, обновени митове и приказни легенди с технологии, ама не от бъдещето, а от нова несбъднало се минало, за което упорито сънуваме, че и мечтаем, и сме си почти сигурни, че в някой много по-добър ръкав от време-пространстовто там някъде всъщност се случва, и всички се забавляват чудовищно.

Но да се върнем в реалността, обсипана с фантазии. Настоящият сборник спокойно може да се нарече инди, онлайн достъпен, съдържащ принципно непознати имена на неколцина добри майстори на словото, до които в рационалното ни ежедневие едва ли ще се докоснете. Но пък е чудесен източник на вдъхновение, и ми се ще някога да има и български стиймпънк, който да подхване добрата ни стара история някъде от около Възраждането или Византия, и завърти родината ни в истинска Балканиана готика, съперничаща си по всичко на Викторианата такава, и вместо кокошкарене на дребно и разни комунистически упражнения по разорение, да срещнем Левски как бори стотиците турски потери с метални ръце-къртечници или Ботев на борда на диржабъла Радецки да освобождава раята с напалм и самонасочващи се куршуми. Е, вероятно подобни истории ще стигнат до клоаките на журналистическия анализ по телевизиите, събрали вегани, скинове, бг мами, мис Силикон и Слави Трифонов на едно място да обсъждат упадъка на патриотизма и разгула на модерното общество, но без това няма как. А за какво всъщност бленуват братовчедите от отвъд океана, щом стане въпрос за голямото питане : Ами ако беше ето така…

Дали ще сме в дебрите на дивия Запад, където зомбита, демони, киборгизирани престъпници и теракотени армии от автоматони ще чакат подобрени вампири, механизирани каубои и обикновени авантюристи, заменили някой и друг крайник или орган със съотвеното му метално приспособление с хиляди зъбчати колелца, навместо божествената искрица на сътворението; дали ще сме в недрата на Европа, където летящите кораби на Отоманската империя решават спора за това докъде ще се простира владението на Мохамед, или може би ще се отскочим по китайското крайбрежие, осеяно от технология за цунами, срещу която белите дяволи на запада и жълтите демони на изтока нямат шанс – стийм технологиите на метала, парата и понякога магията завладяват реалността по един логичен, научен и едновременно романтичен начин.

Да, машините понякога имат сърца, и душа, и отмъстителна същност. Ако вървят с кръв – кръв ще бъде изпита, ако вървят с болка – то болка ще бъде причинена. Не, в истинския стиймпънк хората са богове – създатели на нови отрочета, които твърде бързо престават да вярват в съзидането и търсят своята метална справедливост и живот. Ужасните истории за по едно пени, разказващи за мистични сили, духове и чудовища в мрака се събират с блясъка на полираните до съвършенство остриета на металния под-вид алтернативни автоматони, и така навлизаме в територии на съчетание на мит и възможност, приказка и нощен страх, легенда и скрита реалност. Бъдеще апокалиптично, минало алтернативно, съвремие покрито – само въображението спира създателите на компилацията да стигнат до вашите собствени сънища. А може би не, може би вече успели са? Вдъхновете се от чуждата вариативност на мислите, и може би все някога от тунела ще ни изведат нашите проблеснали съзнания, способни да погледнат и малко нагоре и настрани от скутовете и паниците. За вдъхновение, определено.

 

Пазителят

Виктор Пелевин

С Пелевин досега имах само някои доста противоречиви срещи, които така и не завършиха дори с едно прочетено след десета страница заглавия. Защо – просто не е моето уиърд изживяване, и такива моменти има. Съдбата на Пазителят вероятно щеше да е същата, ако не беше отчайващо абсурдистичната отдалеченост от абсолютно всичко реално, познато или способно да бъде възприеманo без необходимия един час размисъл над прочетенoто, който ми бе нужен след всяка част на дуалогията за един свят, който може и да е онзи свят. Или мечта на бог, сънуван от друг бог, живеещ в бляновете на трети бог, и така до безкрай.

Сюжетът напомня на Матрицата среща сенките на Амбър, плюс малко Блейд рънър, и много от разни други неща, които са останали само под формата на дразнещи като камъче в обувката спомени без лица или времетраене. Месмер, Франклин и руският цар Павел евентуално в даден момент синхронизират съзнанията си, будейки божествената частица на креативност и създават алтернативен свят, живеещ в сянката на нашия. Илюзията е толкова силна и материална, че въпросните личности избират нея пред ограниченията на първоначалната реалност, и усядат във фантазиите си като в отделно, паралелно измерение, което ние, ходещите и дишащите само каквото ни е дадено, а не каквото искаме, възприемаме горе-долу като оня свят, населен с призраци. Но това, че е фантазия, не значи, че си няма проблеми, правила и ограничения. Просто там са… други.

Технологията съществува, но задвижвана от божествена благодат, като вид енергия, подхранвана от личното щастие. Задоволството е и основната единица за разплащане, което обаче не измества нуждата от разни материални дрехи или уреди за подобряване на ежедневния бит. Е, куртизанките са вариант на био роботи – дистанционно управлявани холографии – игрови режими на изключителни геймъри-фенове на доброто възпитание, забавните разговори и богатите сексуални практики. Кралете на това място са безлики същества с особен произход, който дори и филм на Нолан трудно би визуализирал, колкото и привидно усложнени методи да използва. Времето и пространството се изграждат и контролират, но виж животът си е живот, и може и да се дава, и да се отнема, но не и да се възстановява.

Но като изключим тези нещица – що-годе нормално футуристично-феодално общество с ясни лица на управление, възможности за кариера, щастлив живот и въобще едно положително дишане в задоволителни условия. Или не. Дали светът спира да съществува, когато затворим очи? Дали ние сме богове на собствените си светове, и създаваме всичко около нас като изключително модерни програми в движение, задавайки си интеракции, емоции и сценарии според някое много вътрешно желание? Дали с помощта на собствената си мисъл можем да контролираме какво ни очаква след края, и само лимитите на личното ни въображение ни отделят от най-голямото приключение в подобието ни на живот? Не, тук отговори няма да намерите, но някой и друг допълнителен въпрос, и някое размишление без основание и доказателства, но звучащо толкова дяволски логично – ви очакват в щедри количества. Пелевин определено не е моя вид автор, но в този сюжет има нещо твърде ценно, което вероятно ще ми се разкрие като откровение в някой неочакван момент. Ще си го чакам.

Белязани лебеди

Елена Павлова

И ето още едно съкровище от препълнената крипта с изключителни автори и текстове на мистериозната колекция Дракус – този път от познато име, преводач, автор, жури и участник в десетки конкурси – Елена Павлова. Настоящият сборник е колекция от лични, някои неиздавани, други – публикувани тук и там разкази, новела и стихове, допълващи в разноликолистта си другия ѝ сборник от миналата година Две луни, и отварящи вратите към мрачните покои на хорърофилската страна на Елена, която някои сме си позволили да забравим, че я има, и сега горестно се срамуваме в ъгъла, надявайки се да не прати някои от най-любимите си главорези по петите ни.

Звездата на колекцията за мен несъмнено е едноименната новела, разказваща за няколко красиви творчески души, същински лебеди в заледеното езеро на живота, обаче принудени от същия да са и всъщност безскрупулни, безмилостни убийци, престъпници и в повечето време – нечии физически подлоги, с едната-единствена цел – да се оцелее някак. Което не минава без белези – по тялото и ума, по мечтите, сънищата и бъдещето, когато такова има. Ода за счупените, а не просто леко прекършените хора, пълнещи тъмните хроники в едно недалечно бъдеще, където не всичко е различно, защото човешкото си е все така скотско, ако и да живее на Марс, в затворена институция с максимална степен на надзор или в тузарски квартал на стари богаташи. Извратеността, низостта на щенията и консуматорския подход към живота, струващ колкото бутилка мляко не намаляват с времето, а еволюират в есенцията на деградацията, обхванала един цял свят до последното биещо сърчице на новородено.

Освен кървавата елегия, оплакваща последното мъртво зрънце безкористна доброта, Елена ви е подготвила и немалко истории за съвсем си класически убийци и насилници, към които няма да изпитате вина или нужда от емпатизация, за да оправдаете действията им – разфасова ли се девойка според детайлно описаните рецепти в канибалска готварска книга, напада ли се самотен старец в апартамент, пълен с многозъби и всеядни нещица изпод леглото, вдига ли се от гроба подивял зомби вампир – вадиш си мисловния дезърт ийгъл и правиш дупки с размер на бебешка главичка в каквото свариш, без трошичка угризение и с всъщност доста удовлетворение. Сега, не малка част от текстовете включват животинска смърт или насилие върху животни, което аз не толерирам никога – така де, при наличието на толкова човешки боклук, как да опреш върху някоя невинна тъпа животинка, дето дори си няма осем реда зъби или киселинни пипала, та да сте си предупредени – Пета тук не участва.

В кървавата палитра се включват алтернативно-измерни конански невести, чумоносещи некроманти, злокобни дъвки – вярвате или не, и такива има, внимателни градинари-гробокопачи, хълмообитаващи изроди, магазини предлагащи всичко, включително живот, литературоведни вещици и стихове, които както знаете не мога да оценя, защото аз от поезия продължавам да не разбирам, и това ще ме държи вероятно до дълбока белокоса старост. Та, ако си търсите едно многофасетно и многизмерно четиво, изтръскващо всяко скрито джобче на подсъзнанието за някой и друг позаспал призрак, събуден за нов и обичайно много кървав живот – то поемете на път без изход с белязаните лебеди на смъртта и съществуванието, така и не успяло да се добере до титлата живот. И не пищете много – сякаш има кой да ви чуе в мрака…

Зуу сити

Лорън Бюкс

Чудели ли сте кои са хората, които пишат онези сърцераздирателни истории за негърски принцеси, чиито ужасни нови и напълно нелигитимни правителства им блокират милиардите, и те имат нужда от съвсем малко ваша помощ под формата на сметката ви, за да се промъкнат покрай закона, и да живеят отново щастливи и доволни, за което разбира се ще бъдете възнаградени щедро; или за горките сирачета, осакатени от някакви други военни хунти тип развилнели се черни ледени зомбита, за които има осигурени милиони, но нямат достъп до средствата си, освен ако вие не се съгласите да им предоставите някакви сметки или скромни суми, за което ще бъдете възнаградени щедро; или която и да е история с негроидни жители на мрачната Африка, за която повечето от нас знаем, че там все се бият за нещо, поголовно измират от СПИН и са вечно недохранени, но посмъртно не можем да направим разлика между нигериец и чадец, а ако добавиш и зимбабвиец, конгоист или местен юарец (не от европейския бял вид), то работата опира до бой на негри в тъмна нощ, и горките ни бели мозъци блокират разпознавателния софтуер до краткото „едни черни там“. Та ето ви фентъзи за едни черни там.

Независимо колко расистко звучи, всъщност е доста интересно и новаторско да се работи от гледната точка на истинските жители на Африка, поставени в откровено фантастични условия. Зуу сити си е доста суров ноарен ърбън, нещо като Филип Марлоу на особено странни хапченца, и то ако същият беше супер готина и нахакана мацка, бивша журналистка, бивша наркоманка и по стечение на обстоятелствената – убийца на брат си, за което не се говори много. В света на Зуу, когато убиеш някого, към теб бавно, но сигурно се запътва животно, което може да е пингвин, газела, пеперуда или хлебарка – ще дойде, ако ще от другия край на света за едно денонощие, и ще ти напомня до края на дните, че отнемайки живот дамгосваш собствената си душа завинаги, много по-трайно от което и да е наказание, което някоя съдебна система по света може да наложи. А сещате се, че в недрата на Африка – е, признавам, тук действието се развива във футуристично упадъчен ЮАР, който се пада някъде в петите на същата; такива неща като съд, присъда, затвор, са доста леко намекнати и бързо отичащи се в канализацията на полагащото се време.

Та нашето тъмно момиче живее в копторите на своя град, работи, спи, прави любов и се опитва да води някакво достойно подобие на живот, но не ѝ се получава особено, тъй като нейният грях има формата на всъщност доста симпатичен ленивец, с който са в плътна телепатична връзка и когато може животинката помага, но в повечето време я кори, като призрак на претенциозна леля, дето докато си жив ще ти опява да си срешеш косата, да си смениш тениската и да ядеш нещо здравословно, и то завинаги току иззад рамото ти. Зинзи има една специална магия – която също идва с проклятието на анималистичната съвест, и в нейния случай е, че може да намира изгубени предмети, а идея си нямате колко добър профил можете да направите на един човек само по информацията какво си е позволил да загуби в живота си – книга, химикалка, оръжие, дете, себеуважение…

Затова и особеният ни частен детектив се занимава с издирването на изгубени пръстени, замотали се дечурлига или забравени ключове за колата, докато наистина бива въвлечена в огромна в мащабите и злокобността си криминална схема, в която участие имат не просто разни баналности като наркотици, трафик на хора, побой, фалшиви пари или някое и друго убийство на свидетел, ами се намесват и много тежка черна магия, жертвоприношения на хора и животни, заиграване с един от основните силови потоци на смъртта, идваща да прибере анимализираните и покрай тях всичко наоколо, и въобще океан сурова невъзможност, която дори и бъдещата нереалност трудно може да преглътне без да се задави.

Зуу сити е криминален и мъничко любовен, но по много обран и отчаян начин, имайки се предвид къде се развива действието, роман, който ужасява, огорчава, отвращава, но занимава ума, карайки да се замислиш – да, това е доста объркана история, с толкова шантави елементи, но като махнеш нереалното, това което остава е меко казано смущаващо за всички обичайно бели и прилежно научили се на антидискриминация, толерастия или простичка емпатия към ближния, поради модата, не за друго, и е… ами, възможно, и вероятно достоверно. Не, че ще хукнете да дарявате за гладните сомалийчета, изпосталелите угандийчета или нещо друго болно, накацано от мухи и с изпъкнало коремче, но ще се усетите за малко неудобно от това колко много имаме заради едната локация и цвят. И се молете, ако дойде моментът за анимализация някой ден, да не ви се падне нищо по-малко от ротвайлер, че в затвора законът на джунглата придобива доста еротични нюанси като в пошъл виц за слон и мравка. Мда, точно този.

Обаждане от ада

Мариян Петров

Новата книжка от колекция Дракус ни връща в адските измерения на един от любимите ми от повече от десетилетие рогати герои Меф, който макар и да липсва конкретно, на моменти ми се привидя, че наднича иззад страниците, или е наредил на някоя от едрогърите си сластни сукуби – сътруднички да поеме тая работа с публичните отношения чрез литературни намеци за оня и тоя свят. Но за съжаление в тази компилация ми липсва и онова откровено чувство за хумор към света и историята, което може да намерите в книжките на М.С.Стоун, и разказите, ако и пробващи различни сюжети и стилове, са ми една идея по-сериозни и черногледи от необходимото за деня ми. Е, да, признавам, аз имам точно нулева нужда от сериозност и черногледство в живота си, та в случая съм лош избор на читател, какво да се прави.

Иначе ви очаква пътешествие из най-достижимите ъгълчета на ада, до който ще се доберем по силата на технологиите, гордостта си или просто човешката ни наглост да се помислим за особено важни със своите доста под стотина години продължителност на живота, на фона на цивилизации, които ни водят със смъртта на няколко слънца и супернови в съществуването си, видени от първи ред, ръка, око, пипало, сензор, или каквото там е приложимо. Самотата на вида ни дори в нетленна форма е водещата емоция на бъдещето; грешките в контакта с другите се дължат на обичайното ни тесногръдие и неспособност да емпатизираш различния, а неща като благодарност, етика или простичко уважение просто винаги ще липсват, независимо от цифричките подредени за отбелязване на годината.

Жените в адските селения са еднотипни същества, винаги ужасно красиви, и ужасно повърхностни, разгулни или простички курвентии, което малко притеснява като гледна точка. Сега, нямам против войнстващата омраза или отявлено женомразие, отразяващо се в детайлни мъчения над моя пол, но ги намирам за малко по-малко смущаващи от откровеното презрение, което се лее на слаби струйки в хаотично количество сред текстовете. Мъжете не падат по-долу, защото по-долу просто няма, и са душевно вечни неудачници, изпаднали типове, ако ще и Атила да ги е именовала майка им, и въобще са слънчевата еманация на милиардите безработни копеленца, които тъжно намират края на пътя си в салфетка, кърпа или с нежно цопване в тоалетната, според вкуса ви. Толкова за образи, в които да се влюбиш.

Очакват ви битки сред звездите, междугалактически пътешествия, добродушни змейове, куфеещи ангели и потиснати от бюрокрация дяволи ( Меф, ти ли си?), поумнели компютърни вируси, електронни души, разпоредители на нещастието, мобилни оператори от ада (не, че има друг вид), подивели нордически богове, хунски вождове с усъвършенстван интелект, но понижено усещане за слабостта човешка, времеви престъпници, и какви ли още не странности и грешки в програмата, които ще ви замислят и натъжат за тънката граница между фантастика и утрешна реалност с минусов знак. За почитателите на по-суровата фантасмагорична литература, интелигентна, многолика и грубо разтърсваща за раменете. Понякога животът има нужда от напомняне, че предлага избор. Ако и изборът да е адски в повечето случаи.

Човекът, който търси

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Винаги е някак утешаващо да срещнеш хора, които имат същата страст като твоята, и не само да е за тях мечта, а да имат и възможностите да осъществят една идея такава каквато я виждаш само в сънищата. За книжните хора от моята порода е ясно за какво говоря – да се издаде непознат, но случайно намерен и хич неслучайно заобичан автор; да се даде живот на книга, за която само си чувал, че някъде по света има ужасно много почитатели, но самият автор е лошо настроен към дивите източно-европейски пазари, или да дадеш живот на отдавна изчерпана история, която е променила живота, мирогледа или направо съдбата ти, дошла в правилния момент и дала ти повече от правилните съвети. Човекът, който търси е точно такъв проект – събудена за живот компилация на половин век, от български автори с космическа фантазия и съвсем земни ограничения. Резултатът? Оценката е твърде лична.

Паралелно с този сборник бях потънала и в истории за Марс, създадени от някои познати и непознати майстори отвъд океана. И разликата е повече от осезателна, но не откъм качество, а откъм подход към такава материя като фантастично невъзможното. Нашите писатели се концентрират върху човека, върху другаря, ако щете, щото все пак такива години са били, и се е поналагало да се спомене нещо за партията, червения ред и злите западни влияния. Но извън насадените от цензурата изречения или пасажи, всичко се върти около нас, хуманоидите, поставени в извънземни условия, дали установили контакт със срамежливите съседи, или с непоколебимия космос, който не ни харесва особено, всичко се свива до една човещинка, до едната лична човешка гледна точка, малката съдба, през която се филтрира мащабът на необятното, до достигане на нещо не съвсем епично.

Дали е архаично, или чисто българско това отношение към всемира, където най-важна е точицата живот, не съм сигурна, но гледайки навътре, твърде често забравяме да гледаме навън, и нагоре, а там, казват, имало хубави гледки, ванилови небеса, космически зарева, метеоритни миграции, все подаръци от съдбата за онези, които могат да пазят спомените тъй внимателно, както картинките от Турбо или мъртвите тамагочита на детството. Устремяваме се към Марс, Венера, и много по-далеч, намираме нетърсещи и търсим ненамиращи онова, което ще потвърди убедеността ни, че по-важни от нас в Майката Вселена няма как да има. Сблъсквайки се със следи от инаквостта, просто затваряме очи и принизяваме гледката до нашите ограничения и бюрократщина, и рядко вземаме решения, които са за благото на някой друг, освен нас. Рядко не е никога, но понякога е поради най-погрешните причини.

Едно пътуване във времето на творческата мисъл, за идеите, минали безжалостното сито на критиката, осенена не просто от киселяшки характер, ами и от разни политически ограничения и само живелите съзнателен живот тогава знаят какви други спънки пред свободната мисъл, сборникът е като малко съкровище от странности, каквито няма да срещнете сега или утре, но удобно стоят сгушени някъде далеч във вчера, напомнящи ни за несбъдналото се търсене, което най-вероятно няма да се случи и на нас. Защото просто вече не гледаме нагоре. А в някои нощи си заслужава. И винаги някой може да погледне към нас. Може би вече гледа… и не сме сами. Ако някога сме били.