Човекът, който търси

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Винаги е някак утешаващо да срещнеш хора, които имат същата страст като твоята, и не само да е за тях мечта, а да имат и възможностите да осъществят една идея такава каквато я виждаш само в сънищата. За книжните хора от моята порода е ясно за какво говоря – да се издаде непознат, но случайно намерен и хич неслучайно заобичан автор; да се даде живот на книга, за която само си чувал, че някъде по света има ужасно много почитатели, но самият автор е лошо настроен към дивите източно-европейски пазари, или да дадеш живот на отдавна изчерпана история, която е променила живота, мирогледа или направо съдбата ти, дошла в правилния момент и дала ти повече от правилните съвети. Човекът, който търси е точно такъв проект – събудена за живот компилация на половин век, от български автори с космическа фантазия и съвсем земни ограничения. Резултатът? Оценката е твърде лична.

Паралелно с този сборник бях потънала и в истории за Марс, създадени от някои познати и непознати майстори отвъд океана. И разликата е повече от осезателна, но не откъм качество, а откъм подход към такава материя като фантастично невъзможното. Нашите писатели се концентрират върху човека, върху другаря, ако щете, щото все пак такива години са били, и се е поналагало да се спомене нещо за партията, червения ред и злите западни влияния. Но извън насадените от цензурата изречения или пасажи, всичко се върти около нас, хуманоидите, поставени в извънземни условия, дали установили контакт със срамежливите съседи, или с непоколебимия космос, който не ни харесва особено, всичко се свива до една човещинка, до едната лична човешка гледна точка, малката съдба, през която се филтрира мащабът на необятното, до достигане на нещо не съвсем епично.

Дали е архаично, или чисто българско това отношение към всемира, където най-важна е точицата живот, не съм сигурна, но гледайки навътре, твърде често забравяме да гледаме навън, и нагоре, а там, казват, имало хубави гледки, ванилови небеса, космически зарева, метеоритни миграции, все подаръци от съдбата за онези, които могат да пазят спомените тъй внимателно, както картинките от Турбо или мъртвите тамагочита на детството. Устремяваме се към Марс, Венера, и много по-далеч, намираме нетърсещи и търсим ненамиращи онова, което ще потвърди убедеността ни, че по-важни от нас в Майката Вселена няма как да има. Сблъсквайки се със следи от инаквостта, просто затваряме очи и принизяваме гледката до нашите ограничения и бюрократщина, и рядко вземаме решения, които са за благото на някой друг, освен нас. Рядко не е никога, но понякога е поради най-погрешните причини.

Едно пътуване във времето на творческата мисъл, за идеите, минали безжалостното сито на критиката, осенена не просто от киселяшки характер, ами и от разни политически ограничения и само живелите съзнателен живот тогава знаят какви други спънки пред свободната мисъл, сборникът е като малко съкровище от странности, каквито няма да срещнете сега или утре, но удобно стоят сгушени някъде далеч във вчера, напомнящи ни за несбъдналото се търсене, което най-вероятно няма да се случи и на нас. Защото просто вече не гледаме нагоре. А в някои нощи си заслужава. И винаги някой може да погледне към нас. Може би вече гледа… и не сме сами. Ако някога сме били.

Старият Марс

Кой не знае дядо Мартина, дето ни залъгва от няколко десетилетия, че ще дойдат проклетите дракони и ще оправят цялата работа с ледените зомбита и злобните вестеровци, които от утробата на майките си се учат на великото изкуство Пре***и другарче. И Гарднър Дозоа ще ви е познат, ако си падате по компилации от задокеански разкази на фантасмагорични теми, особено в екип с белобрадия сериен убиец на любими книжни персонажи. И ето, че има техен сай-фай сборник и на български, след доста добрата, макар и спорна за някои като консистентност на качеството, фентъзи антология Разбойници, този път посветен на необятната тема за червената планета, криеща тайни и надежди на вероятно повече от една изчезнала цивилизация, включително нашата.

Наскоро имах удоволствието да прочета сборник с български фантасти, писан преди около половин век, и е смущаваща разликата във възприятията – докато нашенските погледи към висините са строго ограничени до собственото ни аз, намерило се на просто различно място, то американските братовчеди отправят взор към невъзможното, към различното, към красотата на неразбираемото, отминалото или неслучилото се, и простете липсата ми на патриотизъм, но този път май избралите патока Доналд са уцелили по-правилно нещата. Прелестите на един загинал пурпур, дишащ тихо в дюните прах от скрити зад погледа души на заспалите обитатели на един далечен във всяко отношение свят, ми е една идея по-близка до душата от това колко съм малка аз на фона на всичко останало. Вселенските мъчения на Адамс не бива да са ни основен начин на мислене, така де.

Старият Марс е онова преди сега, или може би това, което ще бъде по спомен или мечта на немарсианските ни наследници, търсещи нови възможности за смислен живот между звездите. Средновековни пътешественици политат срещу всички земни закони в небесата, и достигат за няколко дни време до червените полета на бленуващите звездобройци; призраците на отминали цивилизации все още живеят в етера на пясъчните бури, и тревожат здравомислещите земляни; местните видове, напълно различни от хуманоидите управляват царствата си на разкош и разточителство, даващи знак на днешните ни аз за едно самотно бъдеще на може би бивша в сините си краски планета без живи обитатели. Място на сблъсък на отказваща да бъде забравена древност, търсещо вариант за същестувание настояще и мечтаещо смисъл бъдеще, Марс е там, където скитате нощем, и в сънищата, и в кошмарите; там, където желанието за живот се ражда насред останките от нечия смърт.

Дали под формата на приключенско фентъзи в най-добрите канони на Джон Картър, или социален ескперимент за нашия вид в условия на абсолютно рестартиране на действителността, или космическа опера за битки и оцеляване между звездите, Старият Марс е калейдоскоп от сънища, фантазии, идеи, за абсолютно всеки фен на алтернативните жанрове и техните незаконни деца междустилията – очакват ви класическо фентъзи, космическа опера, постапокалипсис, твърд сай-фай, фантасмогични приключения, митпоетика, шантави забавни щуротии, и Муркок. Да, частица от великия, но почти непознат на нашите ширини майстор на фантастиката ви очаква в тази компилация, и дори тук конкретно да не ми е съвсем по вкуса с твърдия си подход към историята на червените измерения, и да предпочитам Елрик и компанията на мултивселената, все пак майсторските изпълнения са си винаги впечатляващ висш пилотаж.

Ако не си падате много по сериозната фантастика, но имате влечение към добрите идеи, които можещите успяват да предадат правилно в малък обем от думи, и да ви потопят напълно в атмосферата на съзиданията си – то качвайте се на летящата катамарана за червената планета, и да не ви притеснява невъзможността – само за лишените от мечти има липса на начин за постигане на желанията.

 

Нощно острие

Бранимир Събев

Дойде времето за нова порция тъмни приключения от колекция Дракус, този път с небезизвестния Бранимир Събев, и неговата пета досега книга, с подчертано повишаващо се качество не само на изпълнение, но и на подбор на сюжетите, които не само стържат по границите на съзнанието ни и ужаса, ами ни и отнасят в далечни фантастични измерения, където животът е по-суров от всеки страх, до който можем да се докоснем в личната си реалност.

Ужасът ударно присъства с една кошмарна хелоуинска нощ, в която всеки познат сеещ смърт образ добива своя плът, кости и остри предмети за разкъсване на невинни детски тела. Писъците продължават в компанията на древен гигант, заробващ съзнания и консумиращ тленни останки, за да се върне в света ни, когато слънцето ще се скрие уплашено от настървения глад на един тъмен бог. Опитите ви да избегнете злата съдба ще ви отведат в един кей – проход към океанските реалмии, но не смейте да си изпробвате риболовните способности, защото алчната човешка душа трудно може да задържи човешките органи в неделима цялост, винаги се намира някой демон, който да разглоби пъзела от месо и кръв, щом е разгневен справедливо. Но и след последния си дъх няма да ни оставят намира болката и агонията, те продължават и в отвъдното, където има твърде много телесна чувствителност за нетелесни форми.

И в тленността на живите не е кой знае колко по-добре – навсякъде дебнат кръвожадни машини, злокобни минувачи, гарвани от отвъдното, призраци забравили света и себе си, извънземни подаръци, превръщащи ни в перфектните красиви хищници, и зоопаркове на човешката фантазия, която за секунди се превърща в кошмар със щипка детска невинност. Но в бъдещето може би ще ни е по-добре – вярно, мъничко самотно, без реални хора и реални изживявания, но достатъчно добре симулирано днес, за да повярваш във възможното утре без да съжаляваш за твърде материалното вчера. А по-далеч по времевата линия ни чакат трудни решения и анихилация за по-високи цели, понякога звучащи доста човешки дребнави, но хей, победителите не ги съдят, нали.

Колекция от истории за размисъл, за забавление, за треперене под завивката и среднощно търсене на някой гръб, в който да се опреш, просейки защита или просто надявайки се, че чудовищата ще имат с какво да се занимават, докато тичаш като изоглавен навън, само мъничко отлагайки неизбежния край. За почитателите на мрака, хоръра, фантастиката или просто добрите вълнуващи истории – Нощно острие, което между другото е едноименният разказ за една наистина поетична гор справедливост с кървящ туист на финала, е подарък за обичащите страховитите разкази и неочакваните обрати, потънали в недоброволно дадени човешки течности в терминални количества. Ужасът е жив и сеещ смут, та подгответе се  поне задочно за някой от милиардите възможни краища, съпроводени с писъци, безсилие и много, много страх, които ни очакват в твърде рехавата ни откъм сигурност реалност. Поне да не се изненадаме, ако и да не можем да избегнем демонските нокти в сърцето си, куката в стомаха или тихия звук на откъсваща се от раменете ни глава – все пак ще ни остане малко време за страхотна последна фраза, нали.

 

Little book of darkness

Стефан Д. Стефанов

След изумителното приключение Трубадур, издържано по тарантиновски в стил Десперадо среща Джон Уик под погром от куршуми, вой на демонични същества и реки от кръв в няколко измерения и континенти, дойде време и на сборника на Стефан, който ни подарява една малка колекция от разкази на мрака, отворила врати към сенките на тъмнината на вътрешните и външните ни демони – винаги непредвидими, винаги оставящи пищящи купчинки плът. Сюжетите са различни, неочаквани, и понякога силно смущаващи, но онази щипка – е, всъщност едричка шепа екшън, я има нявсякъде и избухва в очите ви с огнен облак от ядрен взрив. Идеалното бързо четиво за корави хорърджии, да си знаете.

Дали ще се намерим насред пустинята в едно кошмарно апокалиптично бъдеще, населено до откат с демонични изроди и озверели подобия на човеци, пред които хълмовете наистина развиват очи, за да се пазят от новите си обитатели; или ще сме в спалнята на една невярна съпруга, невидяла втория си шанс да постъпи правилно в живота, за което ще плати единствената възможна цена; или ще балансираме над полу-потънала гума насред местната река, надявайки се на мирно детство, а получавайки последното си забавление – последните редове на всеки разказ ще ви оставят за секунда без дъх, дали от усещане за поетична справедливост, дали от от ужаса на безсилието, или въздишката на надеждата – емоция винаги ще има.

На стоп по пътя на американската мечта често се срещаме с американския кошмар; зловещият преследвач често се оказва по стокхолмски и мечтан любим, а по един рицар с желязно сърце живее във всеки от нас, очаквайки да направи своя последен ход към твърде леко защитения ни ум. В един неразбираем свят повече от логично живеят неразбираеми души, които се събират и разделят по силата на над-човешки инстинкти; една болница от миналото приютява края на бъдещето, и то не онова навременното, а това, идващо с много зъби, пипала и мрак; а в един несъществуващ замък справедливостта и дълга се срещат на масата на отдавна чаканата разплата, и книгите носят присъдата на всяка грешка и изкупление. Срещу религията се възправя силата на природата, кръвта и миналото, но тази битка, ако и да е красива, е обречена; а смъртта идва винаги отгоре, за някои под формата на розов чехъл, но това не значи, че последните моменти на истинските герои ще са по-малко епични.

И така, ковчеже от движещи се в неестествен ритъм сенки на същества, които са непознати на реалността, но твърде близки познайници на подсъзнанието. Дали ще го отворите е въпрос на смелост, читателска смелост да потънете в дебрите на едно авторско съзнание, несевенящо се да изкара демоните си наяве и да ги накара да играят дивно хоро, от което обаче ще има последици. Още един разкошен подарък за четящите от издателство Гаяна и колекция Дракус, която остава след толкова много заглавия за мен просто блестящ пример за изключителна серия за истинските почитатели на родната литература във невъзможните жанрове. Съберете ги всичките, и може да намерите тайна молитва към бог Ктхулу, скрита някъде в сиглите по гръбчетата им. Или не, с Ктхулу човек никога не знае.

Квази

Сергей Лукяненко

Факт, че познавам Лукяненко само от Патрулите, които ще си останат за мен образец за алтернативно качество и причина да се четат повече руски автори, въпреки че последното е по-скоро рядкост в плановете на родните издателства. Но въпреки, че в настоящата книга готини източни вампири няма, а вместо това са налични изключително омразните ми зомбита, това е Лукяненко, и задъханото действие, страхотните реалистични в нереализма си обрати, и, естествено, голямата руска душа са тук, и са онзи вид забавление, от който имате нужда в някои особено драматични в живота моменти. Най-малкото да разберете, че туй вашата драма е едно мъничко нищо в сравнение с инвазия на зомбита, която не спира. Никога. И всеки, който умре ще стане немъртъв автоматично. Вие също. И ще изядете мозъка на малкото си дете, докато е живо. И ще станете квази. С което минавате на ниво съвършен. Съвършено нещастен, съвършено виновен. Съвършено отговорен.

Може би така започва новата квази религия. Но какво е квази всъщност? След като умрете, и изядете нечий мозък, докато носителят му още е в света на живите, се събуждате отново. Кожата ви става в приятен леко антрацитен нюанс; превръщате се в супер силни копелета, които могат да скачат от терасата от четвъртия етаж, за да си приберат литналото пране от дръвчето пред блока; можете автоматично да си правите пластични операции, като си нагласите лицето с ръчички, и се концентрирате в една област до перфектно съвършенство, но ако сте многостранен талант не се знае новите ви некроневрони какво ще си изберат, като обаче нелогичното творчество не се включва в офертата. Новите квази са с хладен ум, точна пресметливост на обстоятелствата, и имат само по един обект на емоция. Е, често емоция всъщност няма. Ако описанието ви прилича на някой бивш шеф – замислете се дали случайно зомби инвазията не е започнала, но моля ви – не посягайте към мачетето. Хм, абе, я си го сложете в най-долното чекмедже на бюрото, че то не се знае.

Постапокалипсис със зомбита е последното нещо, което ще чета с настоящите си читателски вкусове. Но това е Лукяненко – с него всичко добива руския чар на прекалеността, на крайностите, на повърхностния класически екшън с онази над духовна близост, която е напълно недостъпна за отвъдокеанските автори. Квазитата са новия господстващ вид, и ще ги харесате до степен, да се замислите дали от мозъка на особено глупавата ви колежка няма да стане чудесен материал за ъпгрейдване на способностите. Въздигналите се – или иначе казано стандартните зелени разкапващи се зомбита, пък ще съжалите – това чака всички, особено старците, държани в нещо като концлагери – старчески домове, поради обективната възможност всеки момент да започнат да ръфат другарчето си по стая. А обществото, опитващо се да въздигне от пепелта и да се адаптира към новите условия с доста добър успех, ще ви накара да се почувствате горди – това, човечеството, е голяма работа, и вдъхва надежда, че предаването не е опция за вида ни.

Въобще очаква ви едно мрачно Лукяненко приключение, динамично, многообещаващо да бъде филмирано с някой руски Брад Пит в него, дано от Тимур Бекнамбетов, сериозно, друг не става, и връщащо вярата във възможностите на един залязващ свят като нашия. Понякога е хубаво да откриеш подобно усещане на такова абсурдно място – човещината, видиш ли, съществувала, въпреки ежедневните ни доказателства в противното. Е, поне в книгите я има. И да не си забравите мачетето.

Екс орбита

Васил Георгиев

Мен с дистопия не можете да ме подмамите, най-вероятно ще ме откажете и леко разочаровате, щом ми споменете бъдеще, катастрофа, и края на света, какъвто го познаваме. Та по-скоро дяволът тамян ще пропуши, отколкото аз да се занимавам с някакви срутени идни дни, в които нещата в нашата бедна kleta majka balgariq са се влошили още по-осезаемо, ако и това да ви се вижда обективно невъзможно. Но, идва и онзи ден, в който съвсем случайно ми се пъхна в ръката точно тази книга, след едно много интересно четворно литературно четене – ходете по тия места, ще се учудите колко интересни неща пропускате, и ето ме мен – насред прецаканото утре, в мешавица от технологии, религии и бежанци. Да, никога няма да свършат.

Според съвсем естествените исторически процеси, идващи след малко намекнат период на свръхконсумация (дето е сега, сещате се, злите онлайн магазини и пръскането на пари за всичко дето не ни трябва), България е разпарчетосана наново, с почти официализирана местна власт на бабаитска основа, с добре организирана престъпност и лошо организирана държавност. Засега – нищо неочаквано, просто най-лошите ни очаквания са станали реалност. Бежанците се заселват из отдавна опустелите села и градчета, създавайки си свои реали, в които всъщност е по-скоро приемлива системата за оцеляване. А наоколо щъкат дъновисти, техноманиаци и класически християни (последните са само циганите – евангелисти, други просто не са останали), и поради някакви причини всички са обожествили не особено прикрития образ на Людмила Живкова, тук наречена кодово Княгинята. Което ще се окажа поредната добре организирана масова заблуда, сравнима само с онзи номер с водата и виното.

Брат и сестра се завръщат в родното си селце, уж за малко почти селски туризъм, но всъщност предизвикващ доста сериозно разместване на пластовете между групировките с някакви желания да властват на разградената локва от нечистотии, дето е май нашата мила родина в бъдеще време, авантюристичен такъв. Сестрата мистериозно изчезва, и братът естествено тръгва на обречен опит да я намери из доста злокобната обстановка, напомняща на Лудия Макс, ама без пясъка, и се навира между шамарите на самото съзидание, докосвайки се до доста приемливата форма на Бог, след което просто развръзката избухва в стил Терминатора среща Матрицата, и всички отиват да пият кафе у Вечният блясък на чистия ум. Впечатляващо е, да.

Абсолютно непридвидимият сюжет, повече от странните герои, които се мятат от добри до лоши за няколко страници време, динамичното разказване до степен леки щрихи на моменти и доста кинематографичния подход, който този път наистина ми се ще да видя филмиран от шепата ставащи да си четат аутокюто родни актьори, са добра рецепта за четивност, дори и за леко предубедените читатели, особено към смрачаващите се бъдещета на живота, отишъл за цигари и забравил да се върне. Ако ви се чете доста оригинален, изненадващ, съвременен бърз роман на абсурдизма в дистопична форма – Екс орбита е нещо, което ще ви направи деня наистина интересен.

Някога бяхме богове

Мартин Петков

По принцип не съм от хората, които можете да намерите на някое литературно четене, събитие, среща с автори или дискусия на тема каква жалка пасмина сме това книжните блогъри – е, и да съм там, ще се покрия усърдно, и ще се усмихвам енигматично, особено ако някой рече да ми спомене името. Но тази книжка ме намери точно на едно такова четене на компания от четирима автори, които оказа се, че са ми или ще ми станат доста скоро любими – Петър Тушков, Владо Полеганов, Мартин Петков и Васил Георгиев. А като видиш една група творци, доброволно съгласили се заедно да ти осигурят кратък достъп до безкрайните си съзнания, със сигурност може да повярваш на правилото с каквито се събереш такива ставаш – тоест умът ви го очакват ви наистина фантастични моменти във всеки един смисъл на думата.

Някога бяхме богове е чудесен малък сборник на много различни разкази, които съвсем общо могат да се нарекат фантастични, но по-скоро са с леки нереалностни моменти, очакващи да ви приклещят на финала с доста неочаквана развръзка на иначе смущаваща, но не винаги съвсем нереална ситуация. Ще пътуваме из дебрите на компютърния ад, търсейки своята битова Евридика; ще намерим изгубено евангелие, или по-скоро внимателно унищожено такова, което ще даде някой и друг логичен отговор на хилядолетни въпроси; и ще ходим редом до ангели-бойци, опитващи се не съвсем да спасят остатъците от бъдещето ни човешко.

И ще се опитаме да не четем дребния шрифт на междугалактическия вид на ЕС, където изравняването на законовите разпоредби придобива доста крайно значение за някои конкретни човешки органи; ще търсим ненаписан разказ, роден в борхесовата реалност на мислите, по-силни от създателите си; и ще чакаме последния изгрев на непознато място с непознати същества, но краят е край под всяко небе. Ще намерим приказна библиотека, съдържаща спомена за човечеството такова, каквото си мечтаем някога да бъде отново; ще посетим място, което го няма, освен ако нямаме нуждата да е там; и ще си поговорим за това как се консумират приказни герои от извънземен характер, когато попаднат в средновековно село от гладни чумави голтаци.

И ще пътуваме в пространството, за да спечелим време; и ще говорим невъзможности, за да намерим правилното решение на загадка, която ми е трудно да дефинирам, и въобще ще странстваме през разни дименционни тунели на идеите, които някога са ни хрумвали на сън, и дори може би наяве, но явно някой друг е уловил, и пресъздал в истории, които можем да обсъждаме на някое следобедно кафе, промърморвайки – това ми е познато отнякъде. Елегатно изградени разкази, дори и в малките си обеми, успяващи да кажат всичко нужно, и да намекнат още малко зад последната дума, достатъчно, за да се усмихнеш сам на себе си, казвайки си Ето, точно така трябва да е. Чудесен пример за четивна и добра литература, която не пропускайте, ако наистина ви се чете нещо замислящо по онзи градивен начин, каращ ни да усещаме света не просто като малко по-разбираемо място, а всъщност като доста по-интересно такова.