Трансформации

Благой Д Иванов

Ако ви се четат добри хорър истории, достатъчно различни, за да може поне една да стане ваш кошмар, или най-малкото достатъчно ярък спомен за някое и друго десетилетие, то Трансформациите си заслужава един по-задълбочен прочит, ако и да се вдъхновите за нещо свое, изпълнено с писъци и претръпната болка. Колекцията е малко странна, но като се прочете встъплението от автора – нещо, което всъщност много хора активно избягват, ще разберете че това е ретроспекция на 20 години творчески път с всичките му криволичения, експерименти, провали и спорни моменти. Дори и само за това е безкрайно интересно за всеки влюбен в книгите да разгледа като на длан как един творец еволюира, как променя начина си на писане, на изразяване, на степен на страст, вложена в една или друга натрапчива идея, започнала своя опърничав живот на хартия… или на монитор, според зависи.

От истории в стил Р.Л.Стайн до по-скоро психологически хорър на изтерзаната душа, като се премине през не една абстракция на тема болка, ужас или необясним страх – пред вас се разстила една магическа покривчица с различни по вида си отрови за фантазията и сънищата. Червеи, мравки, зомбита, вампири, древни сили на злото, садисти, канибали или просто много, много гадни типчета с впечатляващи способности в областта на приложната жестокост – варианти на смърт бол, и никоя няма да е спокойна, тиха или мирна, защото нима го заслужаваме? Пътуване из мрака, из тишината, в паузите между писъците с цяло гърло. Всяка спирка носи ново изпитание за клетките, отговарящи за реакция на необоснована агресия с осакятаващи последствия, а на финалната дестинация може и да има светлина в тунела, ама по-скоро ще ни  чака още мрак с качулка, аморфна тъкан или може би просто ято от смилащи, ледено – остри зъби без опция за потъване в безсъзнание.

Забавни по страшния начин, откровени по болезнения и смущаващи по най-личния – историите на трансформациите на злото са онзи тип, който трябва да се чете на светло и шумно, но все пак сигурно място. Иначе нито сън, нито безписъчен контакт с непознати за много дълго време ще ви очакват, да си знаете.

 

Реклами

Да мечтаеш отвъд

Александър Ненов

Ако сте от почитателите на фантастиката, и особено от онези, които помнят добрите стари времена на класическите бг фантасти, дето вярно бяха поорязвани от цензурата, но все пак творяха и биваха някак естествено уважавани от читателите си, то вероятно си търсите от години някое по-съвременно четиво, включващо нови вселени, космически кораби и пътешествия през времето. Успехът на подобно начинание е меко казано спорен, но понякога, само понякога се намира някое и друго заглавие, заслужаващо вниманието на подвластния на сай-фай магията. И Да мечтаеш отвъд определено е от тези малки съкровища.

Аз, признавам, не съм от почитателите на твърдата фантастика. Винаги ще предпочета комично фентъзи с мечове, магии и пръцкащи дракони, пред някоя сериозна еквилибристика с време – пространството, бластери – мластери и кораби – мораби. Така че не очаквайте една вдъхновена осанна по повода, но доколкото ми разбира главата и читателския опит – Александър Ненов е доста добър в писането, ако и по онзи стегнатия, мъжки начин, с ясни идеи, кратък сюжет и отривистото плясване по челото при финалните акорди на мини космическите си опери. Ще се запознаете с горкия капитан Бжежмек, ставащ неведнъж жертва на доста произволни времеви изкривявания, никога по негова вина; някоя и друга агресивна планета ще се срещне с не по-малко унищожителния ни вид, а разни почти свръхестествено – божествени създания  ще променят някоя и друга малка човешка съдба.

Сюжетите припкат по диагонала от космическо пътешествие до среща на роден терен с неземни цивилизации или изродяване на земните правила. Човешкото е винаги в основата на всичко, и независимо от мащаба на всяко събитие, в крайна сметка там някъде има едно човече, което страда или се радва в личната си вселена, леко побутната от много грандиозните заобикалящи събития. Дори черните дупки или застиналите в космоса парчета скала имат някак далеч повече човещина в себе си, със всичките слабости и жертви на хуманоидната ни природа. И това напълно осъзнато бягство от упражненията по извънземна флора и фауна, в което се хвърлят повечето фантасти от зората на фантазирането досега, или ще ви спечели с бързото си темпо и лесното идентифициране дори и с най-странните приумици на автора, или ще ви накара да мечтаете за нещо иноземно. И в двата случая – добра литература за активни читатели с големи мечти и още по-големи планове от типа „Ами ако…“. Така е и почнал Илън Мъск, все пак, с мечтите за там някъде отвъд, а докъде ще стигне – всички чакаме да разберем.

 

Сенки над Бейкър стрийт

Какво би се случило, ако пипалестият свят на космически страх и необясними писъци в тъмнината на Лъвкрафт се срещне с желязната логика и изпреварващото с космическа скорост умствено господство над масите на Холмс? Ами някак елементарно лесно се завихрят тъмни сенки над скромната обител на Бейкър стрийт 221, и от ъглите изпълзяват немъртви и неживи, плюс няколко определено вечни и доволно количество твърде дълго дишали призраци на хора и не съвсем, за които престъпленията, свързани с някоя и друга локва от кръв и черва като последствия, са нещо толкова нормално, колкото изконния чай в пет часа. Кръгът Лъвкрафт среща кръга Дойл, и резултатът е нещо, което би харесало еднакво на любителите на класическия елегантен хорър на усещанията и думите, както и на почитателите на заплетените мистерии, този път леко пристъпили ръба на невъзможното, а разрешаването им зависи само и единствено от острата стомана на ума и адамантното хладнокръвие пред лицето на гарантирано болезнената смърт, собственост на превеликия господин Шерлок.

Менители на лица ще използват Лондон за собствен месарски цех; странен култ ще строи многоизмерни стаи в старите провинциални имения, прогизнали от стара кръв и стари демони, а мъртви ще се възкресят за подобие на живот, отворили вратите към селения на сила и смърт. Некрономикон в ръцете на Мориарти може би е само една идея по-лошо от Некрономикон в ръцете на Холмс; пазителка на вратите към древните ще събуди интереса на най-великия ум за пръв път след Жената насам, а създателите на трупове понякога ще търсят закрилата на пазителите на реда, щом от другата страна ги чакат повече от неземни създания. Съмнителни фигурки ще разпространяват или унищожителна проказа, или нова еволюционна вълна; следите от истинската история лесно могат да бъдат покрити с достатъчно плътен слой от разложение, а мечтите за съвършенство са най-жизнеспособни щом призраци и демони са по петите ти.

Най-мрачните тайни на сътворението чакат, както в забравените пясъци на пустините, населени от саможиви тайнствени племена, така и в телата на невинни девици, загниващи без смърт в лондонските предградия на бедните и обречените. Духовете на древните прескачат из телата на уж избрани, а всъщност измамени в жаждата си за вечност души; портали се отварят с технологии, твърде напреднали за нас, твърде забравени за онези, другите, а под краката ни се възражда цяла една забравена цивилизация от дънуички ужаси, напълно готови да измамят окото достатъчно, че да се впуснат безнаказано в кървав танц насред Лондонското сити. А Холмс и Уотсън се възправят смело във въртопа от космически ужас и вдишан писък, и някак успяват въпреки всички дадености на вселената да извоюват още една незначителна победа над еманацията на злото.

Една от онези комбинации на идеи и умове, пред които можем само с благоговение да сведем чела и да впрегнем силите на всемогъщий чичко Гугъл за още подобни противоестествени, но впечатляващи съединения на сюжети и светове, чиято колизия ражда чудеса, ако и да са малко пипалести и злонравни. Холмс прегръща Лъвкрафт, Мориарти – Ктхулу, а за Уотсън остава някой и друг Йог – Содот, и сред тази любов – омраза се въздигат кошмари за цял живот. Прелест, казвам ви, прелест читателска, мътнородна и тъмнофентъзийна. Обожание е слаба дума.

Блатна треска

Даниел Иванов

Отварят се портите към ада и през тях минават всички страхове човешки и същества недишащи, но твърде много ядящи плът и души. Няма много изходи, водещи на сигурно място, а и спасителите нещо ги няма, или вече са заровени няколко метра под земята. Полицаите винаги закъсняват непростимо много; тези, раздаващи малко нелегално правосъдие намират тъжния си, ако и вероятно етично справедлив край, но престъпниците – вредители също преминават последната граница към отвъдното, не и без да оставят твърде много пробойни в щита на добротата. Последните защитници биват изконсумирани от плодовете на човешката завист и алчност; невинните стават идеалните жертви без дори искрица надежда за спасение, а тези, осмелили се да поискат сметка от силните на деня твърде бързо откриват истинския смисъл на думи като безнадежност, безпомощност, безсмислено упорство.

На такива, и още купчина подобни размисли се е отдал Даниел Иванов в поредния бисер на колекция Дракус. Динамични разкази, с много кръв и гнусотии, както си и трябва за един добър хорър. Еднакво количество човешки и нечовешки чудовища ще попируват с особено щедрото си стадо жертви, и въпреки почти винаги доброто въоражение, като в класически филм на ужасите онези са винаги по-силни от тези, а хепи-ендът просто не се случва. Героите, и злите, и що-годе добрите, ще ви се запечатат в съзнанието, и ще ви провалят съня за не една или две нощи. Та какво друго да искате от подобна компилация, освен равни дози страх и ужас, и то поднесени качествено, стегнато и нарочно твърде разумно. А, и една нужна забележка към читателите – някои от историите на Даниел не са особено подходящи за лгбт хора, и такива, които им симпатизират, или просто обичат да веят байрячето на анти-дискриминацията. Сатирата се смесва с агресията, и ако резултатът е, ами, забавен, все пак не се преглъща лесно щом имаш някои специфични убеждения. Крайно, но добро, много добро лекарство против спокойни сънища. Предупредени сте!

Първите хора на луната

Хърбърт Уелс

Имам огромна слабост към истории от онези времена, когато хората са били тъй дълбоко очаровани от лунната магия и легендите за скрити светове под повърхността на изтерзаната ни планета, а Марс и Венера са ги имали за нещо като малко далечна провинция на Британската империя, леко по-наляво от Индия или Кипър, дето в умовете на средния брит са били накрай света, разбира се. Наивитетът и абсурдността на идеята да се пътува из космоса с нещо като затворена каляска или стъклено кълбо, и да се достига винаги до напълно обитаема планета с богата растителност и човекоподобни крале и принцеси е толкова романтична, че просто няма как да не докосне онази детска надежда за пътешествие отвъд хоризонта и приключения без край. И Хърбърт Уелс подхранва доста тази мечта с брилянтните си небивалици и любезно чувство за хумор, отнасяйки ни на една напълно откачена Луна, на която хората не са никак очаквани.

Всичко започва напълно класически – един самотен учен – особняк среща млад нехранимайко с амбиции и от съдбовното им приятелство се ражда откриването на съвсем нов материал със супер сили, ако и с цената на вдигнат във въздуха дворец и разни други неприятности като потрошените прозорци на едно градче плюс някое и друго рандъм осакатяване на безименни селяци. С помощта на този материал, наприличващ на нещо като укротена черна материя, облицоват голяма стъклена топка и се изстрелват към добрата стара Луна в опит за намиране на ценни метали, които да направят двамата авантюристи изключително добри партии за женитба. Само че вместо безлюдна обветрена скала, каквато всъщност е, нашата спътническа приятелка се оказва див свят с непрекъснат цикъл на буйно раждане и ледена смърт на агресивна растителност, а под кората ѝ се крие цяла цивилизация на странни изроди, които никак не се радват на иноземни посетители.

Нашите герои се впускат в отчаяна надпревара с времето, климата и местните чудовища, докато се опитват да опознаят новия враждебен свят и да отмъкнат колкото се може повече злато, оказало се нахвърлено практически по-често от чакъл на лунната повърхност. Изживяват кошмарни срещи с местната флора и фауна, биват заловени и подложени на странни процедури, успяват даже да направят метеж, и да демонстрират за пореден път, че по-низко същество от човека няма. На финала заплахата от лунните човеци е почти фатално надвиснала, и също като контетата от началото на миналия век ще си изгризем ноктите в опит да не гледаме твърде често навън за надвиснали извънземни кораби, докато кършим пръсти над съдбата на двамата ни изключително неподготвени за човешки емисари клетници. Който е чел нещичко от Уелс – знае какво да очаква и няма да се разочарова – разкошна фантазия, черно чувство за хумор и недостижима елегантност, която не натежава, а някак извисява читателските сетива. Уелс = любов 🙂

Вой

Предстои ви да отворите сборник с разкази, който потвърждава на пръв поглед смелата заявка от предговора си да ви развълнува, разтрепери и изхвърли от сърцата ви досегашните иноземни господари на страха ви, заменяйки ги с чисто наши си, родни тъмни създания и зловещите им дела, за които ще сънувате отсега до края на живота си. Вой е отрочето на най-добрите ни хоръроведи, обединени под знака на Ктхулу и приятели в клуб Лазарус, посветен на непрежалимия Адриан Лазаровски – най-добрият Лъвкратиански преводач и вдъхновен писъкосъздател в моя не дотам скромен читателски опит. И какво отроче е само –  натежало от безмълвен вик на предсмъртен ужас томче, отбрало някои от най-добрите истории, дето трябва да се четат само в горещ летен ден на напълно осветено място без капка сенчица, за най-сигурно в компанията на кофа светена вода, тринайсет разпятия и една камара котки – пазители от отвъдни сили.

Ще започенете пътешествието си от гробище, изгарящо от желание да увеличи обитателите си, или поне мъртвата маса из него на цената на някоя и друга детска душа. Неумиращи серийни убийци с повече от неестествен произход ще ви подхванат оттам, оглеждайки ви внимателно дали сте в нужния им възрастов диапазон и пол за жертва. Сладичка вариация на червената шапчица тръгнала към баба си и между другото на лов за перверзни вълци ще ви хване срамежливо за едната ръчица, докато другата ви нежно ще бъде погалена от инкуб или сукуб, според предпочитанията, загатвайки изгодността на сделката душа срещу невъобразими удоволствия. Едва измъкнали се от хватката на очарованието им, ще се забиете челно в класически китайски ресторант, където и храната, и клиентите ще са толкова атавистично достоверни, че ще се чудите част от менюто, или от клиентелата сте днес. А дали си заслужава да се измъкнете от казана със сладко-кисело не-съвсем-не-човешко, само за да се здрависате с прераждащия се Джак Изкормвача от съзвездие Омега – вече е малко труден избор с оглед на броя на органите, на които така лично и искрено си държите.

И да предположим, че се измъкнете и от тази среща, и се покриете в някоя сигурна и блестяща от чистота тоалетна – спомнете си всички свои детски страхове за малки очички, гледащи ви от черното кръгче вода, или странния повей, като от недостатъчно дълги ръчици, махащи алчно към каквото излиза от вас, докато не гледате в посока канализацията, и ще изживеете пълноценно още един топъл тоалетен кошмар. С крясък на примирено облекчение ще се оставите в ръцете или на ловец на чудовища, чиято перцепция за чудовищност всъщност малко накриво еволюира, познавайки злото от доста дълбок корен, или на добрите приятели на доктор Менгеле, живеещи си кротко и ученолюбиво в затворите на Северна Корея, където тестови обекти за свръхестествени опити никога не са липсвали. Пред погледа ви ще се зареят цигански духове – отмъстители, параноидни спасители на света от грешниците и алтернативни личности с повече от едно алтер – его, но всяко от тях доста кошмарно и налитащо на прясна кръв, а изборът кой да ви вземе душата насред изгаряща болка в тялото става все по-богат.

На финала в опит да достигнете малкото спасително кръстче светлина ще ви чакат планини от оживели кости,  кукли на конци със собствен дух, зомбифицирани трупчета на особено зъбати дечица, огромни жени-къщи с апетит основно за кръв, както и някоя и друга побъркана монахиня, заслужила си да бъде преследвана от всичко тъмно от отвъд, в компанията на няколко продали душите си престъпници, този път търсещи заслужено възмездие за необосновано насилие, обхванати от справелив и твърде креативен в мъченията си гняв. А сладки сънища ще ви прошепне един цял пантеон от древни, по-древни и доста близки божествени същества, докато ви оковават като тестови обект за най-новите адски мъчения в обновения Тартара…

Поемете въздух и се събудете в уюта на слънчевия си дом, и много внимателно оставете виещия том от ексклузивни мъчения пред себе си, с едно кратичко Уау на уста. След което препоръчайте на всеки който видите, дори и със риск да ви сметнат за вече отдаден на оня свят, настоящата книжка като едно от най-смразяващите и неотклонно страхоизпълващи ви компилации, можещи да ви отведат до планината на воя и обратно като същински зловещи Вергилии. Бррр, уау, да…

Разкази от родината

Дмитрий Глуховски

Руската душа е нещо специално, едно такова – необятно, необяснимо, изключително нетрезвено и способно на чудеса от храброст, или от водка, според зависи от ситуацията и наличността, предполагам. Затова и руските автори са едни такива и те – специални хора, с особено чувство за хумор, много концентрирани в действителността си и пишещи изцяло в границите на разбиране на сънародниците си. Или поне така изглежда на един много повърхностен пръв поглед. Не мога да кажа, че съм русофил, но в никакъв случай не съм русофоб. За мен цялата тая работа с изборите на Путин е излишна, просто да го признават за цар и да да се свършва, и без това вероятно е извънземен и само се присмива над ограниченото човешко общество под негово командване, докато чака да го приберат от кораба-майка. Но междувременно Русия се е превърнала с особено гадно местенце за живеене, и то във всяко свое кътче дори и своя огромен мащаб, и напомня на една малко по-различна, но не особено по-приятна вариация на тръмповите щати, които не искам и с крайчеца на окото си да видя. Въобще да управляваш огромна страна е непосилна задача за когото  да е, с изключение може би на канадците, но там така или иначе има повече гори, мечки и сняг, отколкото хора, и предполагам е една идея по-лесно.

Та идеята ми за управлявана от извънземни Русия, като може би едно от най-лесните обяснения за тази откачена многолика нация с адамантиеви черни дробове и пословично прелошо чувство за елегантност (Слънчака, руснаци, рускини, бррр), се споделя и от другаря Глуховски, който намира ключа от бараката на извънземните, крадящи и смазващи под трипръста петичка като за последно братята руси. Така де, доста по-приемливо и някак примамливо звучи невъобразимата корупция да е план за събиране на средства за поправяне на счупени летящи чинии, Газпром да са ексклузивни партньори на Ада ЕООД, а Путин да опложда сестрите колхознички в сънищата им за повишаване на раждаемостта и преодоляване на биологичните ефекти на етиловия алкохол върху мъжките полови органи и сиви клетки. Къде-къде по-успокоително идва всяка църква да е совалка на предрешени като хора хитинести и пипалести промивачи на мозъци, водката да съдържа наноботи за свръх издръжливост на нищета и бедност, а силиконът да е вече в главите на партньорките – кукли, с които да може и да се води някакъв лек разговор за находищата на медна руда или предимствата на чернозема за развитие на хвойнови култури, докато задоволяват базисни нужди.

Не знам кое е по-зловещо: детайлно и обективно – безчувствено описаната действителност на най-близкия ни изток, скрита зад извънземни антенки и дяволски рогца, или суровото чувство за хумор, намиращо твърде добри обяснения и за най-голямата нередност, обезмисляща живота на милиони. Пред вас се е ширнала цяла обездушена нация, и то гигантска такава, пред която сме като жалки миньони, работещи в просто смешни мащаби и в краденето, и в методичното оскотяване и анихилиране на тези с по-малко късмет и повече съвест. Глуховски вкарва в картинката и бързичка война, и технологичен бунт с екселска таблица, и телевизионно не-предаване на първия конктакт с чужда цивилизация, и заразяването на цяла планета от един използван презерватив и бутилка водка, и още купчина абсурди, на които ще реагирате с едно смутено-усмихнато Руснаци! и многозначително поклащане на глава. Защото пред някои неща винаги ще се чувстваме малки, и ако САЩ са достатъчно далече, за да се присмиваме с пълен глас на нечие русо кече и ярко оранжева кожа, то на другаря с вледеняващ поглед, обещаващ на целия свят един изпълнен със звънливо пищене Гулаг, някак не върви да му размахваме юмрук в лицето. Зад гърба може, ама тихичко, бързо и в ъгъла. Руснаците си имат извънземен цар, все пак, кой като тях. Питайте товариш Глуховски, той знае как ще свърши тази история, някъде там в метрото…