Фамилията

Марио Пузо

Неясно защо очаквах доста повече от създателя на Кръстника. Но като се замисля – каквото е могъл човекът – дал е. Поредната история за Борджиите, само където е описана с любовта и разбирането на вкоравял италианец към обичайните си исторически чудовища, и уважението към предтечите на добрата, стара, безгрижно чупеща кости мафия. Историята за стандартните развратни отровители и братоубийци е предадена по доста лековат и добродушен начин, оправдаващ всяко зверство, отклонение и грях с криворазбраното разбиране за правота и Бог на човекоизбраните божии наместници. Не, не помага да повярвате в католицизма като права вяра, по-скоро забива още един пирон в ковчега на загубилия се в остър пристъп на мизантропия весел хуманизъм.  Езикът е простичък и непретенциозен, като за женски роман, и ако не бяха спорадично напъханите сцени на детайлно описани мъчения и смърт, можеше да мине даже за исторически чик-флик а-ла Филипа Грегъри. Трактовката на Борджиите на Зевако е далеч по-ценна и интересна, смесваща италианска пищност с фентъзийна рицарщина, докато Пузо набляга на малко неприятен микс от историческа достоверност, изкривена човещина и неясна изродщина. Книгата би донесла някакво виновно удоволствие най-вече на хлапетии под 20-те, които хем ще понаучат малко от хаотичната итало-иберийска история, хем ще се накефят по типичния младежко-жесток начин на сцените с насилие, битки и разкостване на трупове. Може да е от типа странни произведения, които мастити вестникарски критици препоръчват като „добро четиво за плажа“, знам ли – не съм посещавала песъчлива местност до солен воден басейн сигурно от над десет години поради спецификата на светкавично изгарящия ми епидермис, поради който съм вечната дребнокопитна рускино-шведка за наглеците из Банско. За мен ще си остане книга, която би трябвало да се чете , само и единствено ако наистина , ама сериозно наистина, нямаш нищо друго по-свястно под ръка.

Advertisements