Майстора и Маргарита

Михаил Булгаков

 Единствената книга, след вездесъщата Пипи, естествено, която след затварянето на последната страница, отворих отново отначало, за да изживея за пореден път едно от най-забавните, изкусно съставените и несъдържащи ни една излишна сцена или ред, книги в живота ми, която съвсем честно мога да посоча като една от трите ми любими на всички времена, наравно с Замъкът на Лорд Валънтайн и практически всичко на Танит Ли. Да, знам че това прави малко пренаселена призовата стълбичка, но когато става за книги – как да избереш една, или три, или даже сто – повече си трябват, винаги.

Ако не сте чели никога Майстора и Маргарита, вероятно е, защото някой ѝ е сложил досадния етикет класика, и то руска, и то абсурдистка, и то някаква такава странна – накратко цитирам разни мнения на рандъм хора, за които Булгаков е нещо тежко поне колкото тройната влакова композиция минаваща през мозъка наречена Достоевски, или винаги отчайващо плашещата обемност на твърде многословния Толстой. Нищо подобно. Е, не казвам, че познавам Булгаков в детайли, но Майстора… е изключително забавно сатирично фентъзи, за което не ви е нужна никаква историческа подготовка, макар че ако сте от нърдския тип ще ви се иска да прочетете туй-онуй и да схванете някоя дълбока алегория, ама и без нея ще си прекарате чудесно в компанията на един голям черен кот, един странно зловещ тип с кучешки зъб, един кариран разбойник с много лошо чувство за хумор и ТОЙ, ОНЗИ, дето е всъщност доста читав и справедлив.

Озовавате се в дребнавата Русия, където всеки се бори за службичка, за жителство в столицата, за малко валута, за някоя рубличка под масата – въобще дребни, дребни, жалки хорица се мотаят наоколо, прецакват взаимно, задушават творческите личности, погазват добрите души, и въобще – случва се една нормална и за днес реалност. Един автор, обаче, от онези отхвърлените от местната цензура и подлизурковщина, напипва сюжет – странен и недопустим в анти-религиозни времена – а именно една алтернативна история за някой, който твърде много напомня един конкретен божи син, макар че никога не заявява, че е такъв. История, толкова логично звучаща, че замисля за това как за две хилядолетия е напълно възможно няколко достоверни изречения да се потопят в безкрайната логорейна муза на някой творец, и така да се стигне до най-продаваната книга на всички времена, дето е всъщност според някои най-продаваното фентъзи на всички времена. Но това според някои.

Творческата искра, най-накрая разделила есенцията на истината от допълнителната плява „за обем“, приковава вниманието на тъмната страна на сътворението, която естествено е одарена и с огромно и много, ама много черно чувство за хумор, и тъй Сатаната и неговите приятели кацат в Москва, и я обръщат с хастара навън, от което само ползи ще има. Със забавно руска  „деликатност“ биват наказани по най-меко казано разкикотващ начин всякакви позьори, мазници, измамници, досадници, спекуланти и въобще всякаква гмеж, която по заобиколен начин може да унищожи една душа отвътре, започвайки с това да ѝ отнеме вярата в човещината. Добри герои трудно ще намерим и с лупа, но тъй е и с добрите хора – нищо неправещите просто зловредят по друг начин, знаете.

В иронията на Булгаков има нещо от сатирата на Пратчет – и знам, че такова сравнение може да се нарече и богохулствено, но като се замисли човек над емоцията – тя е същата, усмивка през зъби, поклащане на глава и задоволство след преглъщане на поредната доза горчивина, че поне там някъде нещата могат и да са различни. Ще летим на метла чисто голи, ще се къпем с русалки, ще яздим летящи шопари, ще присъстваме на бал за всички обесници от древността до наши дни. Ще подпалваме сгради, ще обезглавяваме излишества на трамвайните линии, ще застрелваме поне временно злите по душа, и ще пращаме мъничките по душевност по всички точки на матушка Русия, за да не пречат първо на себе си, а после на другите. Ще подмамваме елита на столицата да търчи по бельо наоколо, или съвсем да изчезне, или да походи малко без глава, или без някои и други части. Но всичко ще правим с една огромна усмивка, саркастична, иронична, тъмна и оптимистична наведнъж, че някога някъде нещо може и да се случи, и колкото е лошо, толкова е и за добро.

Прочетете Майстора и Маргарита с отворено и жадуващо справедливост сърце, без путинистични предразсъдъци, без очаквания за висока литература, но и без да си мислите, че това е четиво за плажа – не, не е. Ако искате след това се разровете из разни спекулативни теории тип Какво е искал да каже автора, макар че отговорите на вашите въпроси са вече в главата ви. И не, не призовавам да е поклоните на Тъмния, но пък имиджово книжката доста спомага същият да се поизчисти от разни религиозни дребнавости свързани с рога, копита или просто киселяшки характер. Ръкописите може и да горят, но виж идеите – те не изгасват никога, и все някога и някъде ще осенят правилния човек, и Воланд, Фагот, Азазел и Бегемот, заедно с прекрасната червенокоса вещица Хела – ще са там, и ще подредят поне една времева линия както си трябва. Просто ми е нужно да вярвам в това.

Advertisements

Разкази за призраци и ужаси

199840_b

Има нещо специално в класическите истории на ужаса – звучат някак почти достоверни, като естествено наблюдавани и отразени в историческите анали без сянка на съмнение за техния реален произход и физически ужас, сеещ амок и отчаяние сред прадедите ни. Особено, ако тези, които ни разказват тъмните приказки за тежка нощ са имена като безусловния крал на бездната Лъвкрафт, поетичния принц на мрака По или странния приключенец с горчиво минало Стивънсън. За моя радост открих, че не са само те самотни в пантеона на човешките аватари на страха, ами в полетата на съмнителното и объркващото са бродели и имена като Дикенс, Твен или Набоков, и каквото са открили си заслужава споделянето с целия четящ свят.

Подборката на разказите определено е на ниво, и ако не се интересувате от макабрена литература или въобще от класически автори, вероятността да сте чели който и да е от текстовете е минимален. И има за абсолютно всеки вкус и личен кошмар, включително и за онези смелчаци, които обичат да се смеят нагло в лицето на чудовищата в гардероба. За почитателите на сарказма, които вечно ще се усмихват под мустак, дори и с натежали дънца на панталоните, поради наистина невъзможната за възприемане сенчеста действителност, тук ще се насладите на леконравната вдовица на Синята брада от Текери, един доста объркан призрак на Твен, доста срамежливия лунен човек на О’ Хенри и безумните пасторални истории за семейни духове на Саки. За загиналите от насилствена смърт ни разказват Дикенс в един повече от странен съдебен процес, където призраците са най-надежните свидетели, и Бенсън – в едно малко позакъсняло отмъщение за невинна жертва на религиозните правила.

Красивите атмосферични ужаси на Лъвкрафт и По се допълват от една населена с демони стая на О’Брайън, екзотична гора на древни богове на Бакън и един самотен удавник, твърде силно захванал се за реалността от Уолкот. За грабителите на трупове и отмъщението от отвъд на  иначе тихия материал за дисекции разказва Стивънсън, за романтичната страна на мъртвите споменава Мисис Олифант, а ръчичката на Семейство Адамс живее не-жива, здрава и палава в разказа на Харви. Вселяващи се в случайни мъстители за стари грехове обречени души са героите на Джером, а един странен музей отваря портали във времето и пространството на Набоков.

Въобще всяка история е елегантна и уникална, и най-вече вдъхновяваща и разбуждаща атавистични страхове, леко позаспали под крилото на прозаичното ежедневие. Великолепно томче за колекционери, искрени фенове на наистина добрата тъмна литература, или просто смели изследователи на дълбините на човешкото съзнание, обитавано от чудовища, които никой гениален кинематограф не може да повтори визуално, поради липсата на някое и друго доловимо измерение. Но нали затова са и книгите 🙂