Сили, Дарби, Гласове

Урсула Ле Гуин

3095_200 619_200

Ех… Това не е Землемория, не е и Хейнския цикъл, не  е нищо от онова голямото и свръхважното, което баба Урсула е написала в младите си творчески години, но все пак е хубаво, някак. Може би носталгично хубаво, добронамерено хубаво, окуражаващо хубаво.  И все пак …

Става въпрос за онази магическа симбиоза между книгите, дошли по неведоми пътища и човешките съдби. Как книжното слово е свобода, как един ръкопис може да те изтръгне от собственото ти лично емоционално робство, както и от обичайното поробване от завоевателя , а също и от робията на ума по рождение. Ограничените от обществени напластявания и очаквания съзнания имат само един шанс за освобождение – а именно, чрез словата на незабравящи поети и сладкодумни историци, които не се страхуват от миналото, и се учат от него, като повтарят съдбините на главните герои в постановката наречена Отминали дни, докато звуците се превърнат в послания. Може би малко по бредбъриански , всичко тръгва от житието и битието на шепа деца, всяко със своите тегоби, мечти и ограничения, които постепенно достигат до съвсем ново равнище на освободеност чрез думите – написани, изговорени, изпяти, но казани във всеки случай тайно.

Едно момче, което смята, че притежава страховита дарба да унищожава, а всъщност само владее магията на словото. Едно момиче, израснало сред призраците на книги – оракули, в дни на война и робство. И още едно момче – роб, което си спомня несбъднали се неща, но осакатява умишлено ума си, за да се предпази от непознатото различно, уповавайки се сляпо на господарите си.  Хубави идеи, но някак плуващи лежерно в леко безсюжетие – представят ни се интересни съдби, симпатични герои, с голям потенцал, но същите се мандахерцат наляво и надясно без звезди закрилници, и чак на финала разбират реалната материя на нещата и се осланят напълно на словото, както е било писано още от начало. Никой не търси безценни артефакти, никой не търчи да спасява света, няма зли крале или магьосници, хората са си хора, и всичките заслужават една еднопосочна разходка до дръвника, а най-зловещото е , че някак се свиква с абсурдното погазване на човешкия живот и права, на които така сме им насвикнали, че пълното им отсъствие ни шокира и отвращава по дефолт. Защото така сме научени. Други са научени по-различно. Докъде сме готови да разберем различието, особено ако сме закърмени да го осъждаме на всяко възможно ниво? Твърде чест двупосочен въпрос, но не сме готови винаги да отговорим на отсрещната страна искрено.

За мен Ле Гуин винаги е била крайно социално ориентирана авторка, засягаща обичайно по-трагичните теми от нереалността, със силен феминистичен уклон относно равноправие , свобода, повдигане на нивото на общуване с малко над настоящата скотщина и прочие хай левъл емоционални търсения. Но изисква и определена подготовка, отворен ум, незатъмнен от големите очаквания за идеално написаното фентъзи, и едно почти зен настроение, което да откликне на вселенските послания, просмукани във странниците затворени човешки съдби. Все неща, които на един средностатистически читател липсват, щото нали сега се търси динамика, кървища, насилие, страсти и прочие ярък пурпур и алено зарево, докато Ле Гуин те облъчва в морски аквамарин и благородно изумрудено. Просто е различно и строго специфично, като лунната соната в меланхолична сряда. Не се понася добре от всички, да не кажете , че не съм предупредила.

Advertisements

Лявата ръка на мрака

Урсула ле Гуин

Не съм голям почитател на истинската фантастика с всичките му кораби, междузвездни пътувания и грандомански проникновения в необозримо бъдеще. Не ми харесват псевдо опитите за разкрития на вселенски истини, изумителни технологии и междупланетни контакти. Но „каквото направи дядо все е хубаво“. В случая заменяме дядото с ултра феминистичната магьосница на фантазията Урсула Ле Гуин, и получаваме чисто великолепие.

Лявата ръка на мрака са два сборника с по-кратки от обичайното новели, лесно минаващи и за романи. Някои от тях са доста силни, други – откровено отегчителни. Както винаги.

Едноименния роман е странна, определено транс-сексуална история, за безполови индивиди, които имат чудатата природна дарба да минават през двата пола на рандъм принцип, общество където твърдо заявената сексуалност се счита за извратеност, планета на откровени хомосексуалисти с особен прочит на ежедневието. И всичко това в сетинг на вечна Антарктида, където лятото е на 7 юли от 12 до 1 часа примерно. Определено странна и тежка история, която има съвсем малко от така дразнещите ме фантастични елементи, а по-скоро удря на едно социално и морално ниво, с подсилен фентъзи фон. Брилянтно. Как може веднъж да не успях да я прочета не знам. Това си е книга за определена възраст може би, за определено ниво на болка и освободеност. Радвам се, че съм го подостигнала.

Светът на Роканон пък е съвсем стандартно фентъзи в по-голямата си част, с няколко капки фантастика , разтварящи се в вкусната елегична супа на Роканон. От тази книга би могло да се развие наистина доста силна фентъзи поредица, която да забие твърде дълго мислени за класики опити за опити да се твори в областта на приказките за възрастни дълбоко в забвението, където им е всъщност мястото, но… Това не се случва. Елегантното , но кратко повествование е единственият спомен, който остава. А аз съм винаги идеалист по отношение на упражненията по стил разбира се.

Планета на изгнаници е все още чисто фентъзи, третиращо обаче напълно расови проблеми. Времето на написване и горещата активистка природа на авторката си казват винаги думата – черните тук са великата, супер адвансната раса, принудена да живее сред белите диваци на ниво хунски племена, на които някой някога е забранил да се мешат с иноцветните. Ако има жанр социално фентъзи, то ЛеГуин е неговата откривателка. Самата идея как човек може да бъде отдаден на кауза и заповеди на хиляди години някак странно напомня на съвременната истерия по религиозни постулати изгубили своето значение преди твърде, твърде много време. Нещата се оправят, когато хората започнат да вярват основно във себе си. И силата. Където и да се намира.

Градът на илюзиите е още едно маскирано фентъзи, напомнящо ми учудващо на Селото на Шамаялан или както му беше името на лудия гениален индиец. Пътуване през елегантен детайлен свят с препратки към събития отпреди хиляди години, споменавани сякаш помежду другото. Тази магнетична мащабност на израза просто мачка всички останки на възприятия за време и пространство, които съм си създала в недългия си опит на фантазиен читател. И още едно мое съмнение е потвърдено – висшата раса, дори и върната на по-ниско от начално ниво, винаги се проявяв. Ех, тази моя склонност към уникалност…

Освободеният бе най-отегчителното в цялата история, капката катран в бурето с високо качествен урсулски фентъзи мед. Твърде, твърде социално, твърде, твърде фантастично. След една анти-социалистическа редакция книгата би станала доста по-читаема и приятна, но и в този си вид не е чак толкова удивително ужасна. Дори и лоша, тази книга е далеч по-добра от доста „шедьоври“, на които съм попадала. Просто тук са попракалили с шафрана, както се изразява един приятел, опитващ се да се развива като готвач, но освен лафовете, друго особено не може. Но това е книга на времето си, сега просто е… неуместна.

Светът се нарича дъбрава завършва цялостния цикъл на Хейн. В интерес на истината не я препрочетох в новото издание, но имам доста прилични спомени от нея и възможността да се твори света, който не можем да променим само, защото не вярваме, че можем. Пак твърде много фантастика и морал за вкуса ми, но достатъчно приятна, за да ми създаде ценни спомени. Ле Гуин е безспорна майсторка – и списъка за покупки най-вероятно си го пише със завиден майсторски замах. Който го може си го може.

 

Землемория


Урсула ле Гуин

Бих могла да се закълна, че всички копират от леГуин ( никога не съм сигурна как се пише името и).
Според мен и Тери Пратчет, и Джоан Роулинг, и всички останали знайни и незнайни фентъзи авторчета на килограм, нагло и зверски копират леГуин. Няма как – Землемория е на 50 години книга, а всички знаем откога са на пазара така прекомерно и неоснователно прехвалените бестселъри за света на диска, очилатото тийнейджърче и тоновете елфи, немъртви и джуджета, които пък са изкопирани от Толкин, ама това е вече търсене на авторски права от името на мъртвец.
Не чета книги, които чак толкова се комерсиализират. Това значи, че си писал за парите, а не за идеята. Не знам защо, но не ми харесват хора, които пишат за парите. Да, това им е работата все пак, хранят семейства, изплащат заеми, но имам малко по-романтични изисквания към литературата. Като да е писана от сърце. Заради идеята.
Скоро гледах филм по Землемория. За тези, които не знаят главния герой в книгата би могъл накратно да се опише като доста мургав, средиземнорски тип, с доста суров изглед и поведение. Във филма ме очакваше русо, нежно, къдрокосо същество, весело намигващо към скритата си, или не чак толкова, жествена същност. Доколкото знам ЛеГуин се е отказала публично от филма. Както, ако се отказваш от дете. Велико решение.
Една толкова красива история, заедно с продължението и за другия вятър, не заслужава да бъде снимана толкова по холивудски, толкова захаросано и лесносмилаемо, за ниво на интелигентност на средния зрител не повече от  5 – 5 и половина години. Но може и това да им е било таргет групата. На режисьорите, не на ЛеГуин.
След Землемория харесвам драконите. И внимавам за техните имена. Както и за своето.