Тъмната страна на слънцето

Тери Пратчет

4222_max

Като говорим за нещо, каквото и да е, на Пратчет, трябва винаги да сме сигурни, че ще има значителна ебавка със жанра, независимо за кой точно ще настане въпрос. Точно тази книжка се явява саркастичния трибют към всичко сайфайско обично и международно, като дори и аз можах да зацепя паралелите с Дюна и азимовските роботи, даже май имаше оттук-оттам намеци за стопаджийските вселенски закони. А колко други шегички не съм и усетила – направо не ми се мисли, но все някъде ще има някой , който ще е обърнал по-професионално внимателен поглед върху въпроса – като Гост в ревюто му за Трубадурите. За мен Тъмната страна се оказа едно почти фентъзи преживяване, което въпреки пространните си на места обяснения на мъгливи теории свързани с време-пространството и междувидовите политически и етноложки отношения, не успя нито да ми досади, нито отврати, както например успя да ме огорчи Хайнлайн съвсем наскоро.

Дали заради доста добрата история, или новата орда откаченяци на килограм, или невероятните хрумки и шегички, влизащи винаги на правилното място – това е моя вид сай фай, от който не ми се гади след първите няколкостотин страници обяснения на необяснимото. Пратчет някак си хем успява да ти даде нужната за жанра теоретична обосновка на вселената , хем не ти казва нищо научно сухо или реалистично противно. В един странен свят, имащ далечно родство със земния вид, се шматка един млад и безотговорен принц, на който му е писано да заеме твърде важна позиция, което кара всичко живо от три галактики в околовръст, да се юрне да го убива по разнообразно дезинтегриращ начин. Обаче нашето момче се оказва сякаш наплюто от късметлийските богове, и се изплъзва от магове, бомби, отрови, роботи убийци и всякаква друга иноплатенятска гмеж . Наградата в цялото упражнение е да се видят създателите на междувидието, очевидно надарени с твърде развито чувство за хумор особено по отношение на външния вид, а краят е меко казано смущаващ.

Книжката може да се възприеме съвсем лесно като маргинален жанр между фантастиката и фентъзито, за което може би си има и термин за средностилие – да речем сайънс фентъзи или нещо от типа. Но носи удоволствието за всеки фен, дори и за крайните фентъзийници като мен, ама не е за хора оперирани от чувство за хумор, или такива натоварили с много лична история и преживявания някоя класика във фантастичния жанр. Просто същите няма да разберат съкровището на различната гледна точка, и ще се натъжат, даже обидят от твърде неуважителното на моменти отношение към Вселената и всичко там дето е останало.Та с ведър поглед и усмивка всичко Пратчетско се постига, или преглъща, зависи. Аз съм вече пратчет-фен, то се е видяло.

 

Advertisements