Тъгата на сукубата

Ришел Мийд

След сагата за кифлата Кат, имах повече от негативно отношение към поредния недодялан клонинг на Анита Блейк. И очакванията ми се оправдаха…донякъде. Отново липсва цветната агресивност на оригинала, автоматичната съпричастност към историята и въобще цялостния дух на хубавите гилти плежър книги. Но…книгата, вероятно и поредицата , е правена така , че да се хареса на нищо неподозиращия читател. Има например един стар писателски трик – вкарваш главния си герой да работи в книжарница и/или да чете книги и/или да пише книги, и той автоматично става симпатичен на четящия, който има огромна вероятност да спада към някоя от тези категории. И хванат в капана на книжната съпричастност, горкият скромен читател леко накланя глава и промърморва, „ми, май не е толкова лоша“. И цялата критическа обективност отива на вятъра. Единствената проява на злобен обективизъм , която съм в състояние да измъкна при такива условия е, че Джорджина си е наистина една кифла с рогца, но самия факт, че е на няколко хиляди години и си е демон работещ в книжарница, я прави една идея по-поносима и даже лекичко симпатична на моменти. И много по-свястна от кифлата Кат във всяко едно отношение. За интимно заинтересованите – книжката е доста обрана откъм еротизъм , което е определено странно за история със сукуби – всичко на всичко 3 страници, и то не особено дразнещи като изпълнение дори и в женската си инфантилност на предаване на усещанията. Иначе , като за подобаващо ърбън фентъзи, се мотат и една тумба дяволи, ангели, вампири и нефилими, които са  супер готини разбира се, но не впечатляват с нищо особено и са общо взето предвидими и безразлични. Имаме и любовната история за невъзможната любов с човек ( с писател по-точно, за да може още веднъж читателя да си наведе главицата встрани и да кажи „ми, може, що пък не“), и за любов с разни полудемони, полуангели и разни други половинчатости, които са просто за промискуитетен разкош, отколкото по някакъв начин важни за историята. Остава натрапчивото усещане за умело замаскиран под тонове хилядолетни същества класически чик-лит за работещото момиче със стил и рогца, отколкото нещо реално интересно или фентъзийно. И въпреки това се колебая дали да продължа с поредицата. Пустата му книжна съпричастност, хваща безотказно…
А – и за какво тъжи сукубата? Точно така – че не е вече човек. Безкрайно неочаквано, нали?

Advertisements