Наръчник на Чарли Джо Джаксън как да не четеш

Томи Грийнуолд

product_179

Признавам, че обичам да инфантилизирам ударно, особено след по-корави сблъсъци с родната ни действителност  в работен план. И за целта съм на един вечен куест в търсене на леки, наистина, ама наистина детски истории, които няма да натоварят моето или респективно детското съзнание, намеквайки за разделени родители, родители загубили децата си, родителска вина, смърт, болка и унижения, както твърде често напоследък се залага в съвременните текстове за деца. Сега, разбирам желанието за достоверност и близост до битието на читателя, но когато някой пише за Тими Провала или Историите на Дерек , че са свежи и леки ми се иска да извадя нещо тежко и да се фрасна в кортекса, защото явно или аз нещо друго съм чела, или наистина нивото на  възприемане на посланията от писан текст е толкова потресаващо ниско, колкото ми го тръбят от телевизията. Лесно четивен и невинен е Малкия Никола, забавно и кикотещо като средно тъп американски филм е Дръндьото, а носталгично – детинска е Пипи. Горе-долу всичко останало е силно смущаващо, и ако и да е възпитателно, на мен, на мен повтарям, не ми върши никаква работа и не доставя читателско удоволствие.

И така, ето и поредния ми опит да се впусна в експеримента с детски книги за подрастващи с грозни картинки, и бих отчела този път почти задоволителен резултат. Фабулата се завърта около Чарли Джо – току – напъпващ пубертет, който почти се интересува от момичета, малко от спорт, и много – от мотаене и нищонеправене. Но най-много от всичко не иска да чете книги. Книгофобия ли, книгоужас може би, или чутовен мързел. Както винаги обаче най-гениалните решения идват от мега проявления на леност и желание да не си мръднеш д-то от стола за нищо на света. И така нашият герой се амбицира и проявява истински мениджърски талант, намирайки си подизпълнител за читателска дейност за книгите от задължителния летен списък, който финансира с умерени ценови жертви под формата на сладки закуски в междучасията. Това е истинския лидер между другото – да намериш способни хора, които да мотивираш с правилното, и достатъчно ниското, заплащане или услуги, от които наистина смятат , че имат нужда – и ефективните резултати и постигнати цели не закъсняват. И го твърдя, защото аз самата съм такава, само че не книгите са ми проблема.

Проблемът тук идва обаче от факта, че възрастните много искат Чарли Джо да си остане на ниво обичаен бачкатор, и го прикоткват по какви ли не начини да си рискува здравето , зрението и цялостта на палците си, разгръщайки поредната книжна тухличка от сто и няколко страници. Но малкият ни бъдещ вълк на Уолстрийт не се предава, и замисля наистина оригинален план, включващ сериозен социален момент, интрига с положителен уклон и изключително гъвкав подход при представянето на сложно годишно задание, който се проваля само от недооценяването на голямата уста на един от участниците в проекта. За което Чарли Джо бива наказан или да прочете една книга, или да я напише. И нали чукча не читател, а писател – и ей го на резултатът – полу сериозна история, полу напълно годен за следване наръчник – и пред вас е една жизнена фабула, в която аз видях как се заражда един брилянтен мозък в телцето на привидно мързеливо плужекче , но със сериозен талант за много неща от живота. Повече от приятно изненадана и очарована съм, че книгата бе хем достатъчно детска и не задълбаваща в никоя кървяща семейна драма, хем написана достатъчно добре , за да не се чувствам обидена като читател дори на моята възраст. А това не е никак малко.

И скъпи , леко объркани от някои тези в настоящия текст, читатели, иронията е широко използвано средство от хора с чувство за хумор, а ако не ви е ясно как работи, значи наистина от телевизията са прави ( вижте забележката по-горе ) и кортексът ми ще го отнесе сериозно. Въх, а тъй си го обичках…

Advertisements