Властелинът на пръстените

Дж Р Р Толкин

lord-of-the-rings-trilogy

Както разбрах преди време – да пишеш за Толкин по начин, различен от ултимативно фенския, не се приема никак добре от страна на почти оркските орди почитатели не просто на жанра фентъзи, ами на толкинианското фентъзи. Е, нали си ме знаете, че твърде малко ми пука за който и да е хейтър , който изтривам с песен на уста, и тук ще бъда порядъчно искрена, но забележете – не и негативна. Защото ВНП си заслужава статуса на основен крайъгълен камък в целия фентъзиен жанр, и това дори аз не мога да отрека.

Историята ви е позната – наскоро даже пуснаха трилогията на Питър Джаксън , но между кинематографичния вариант и хартиения такъв с носят съвсем различни духове, печелещи и отблъскващи коренно противоположни типове фенщина. И все пак, Джаксън не се е подиграл неразумно с писанието толкиново, а е предложил своя по-драматичен, зрелищен и политически коректен прочит на леко поостарял , но в смисъл покрит с благородна патина подчертано стилов текст, в който женските образи са само маркирани, лошите са троли, орки и негри от юга, и се споменава, макар и бегло, образа на чист, ходещ по бялата земя бог в лицето на Том Бомбадил. Все неща, които тесногръдите американци няма да преглътнат и след милион години. Затова  в масовата холивудска продукция някои спорни образи са изтрити, жените вземат нещата в свои ръце – Girl power и прочие, а хомо елементът в отношенията на Фродо и Сам се появява като подарък за всички шарени младежи по света.

Но  за добро или зло е да се изменят каквито и да било части от историята, и то точно тази История? Мислете за Толкин и Джаксън като за съперничащи си разказвачи на знаменит епос – всеки си има своя забележителен начин , свое виждане кое е интересно и редно да се каже , и кое не , и най-вече – и двамата разказват на коренно различни публики своите истории за времето отпреди което и да е друго, в което магията и смелостта са били живи и жизнени, и е било напълно възможно едно малко човече да се откаже от всички амбиции, включително и от тази да живее, за да погуби единственото важно за него, в името на общото благо. А това е много по-невъзможно от всичките елфи, джуджета и енти в едно като концепция, замислете се.

Първата книга започва като героично приключение, изпълнено с песни , приятелство и весели сценки, напомняща силно на – все още държа на мнението си – напълно детската Билбо Бегинс. Но с напредване на времето едноличната саможертва прераства в нов жанр преводим свободно като високо или дори възвишено фентъзи, включваща съдбата на хиляди хора, в крепости пълни с отминала слава и горчива тъга по изменящия се към лошо свят. Идват епичните битки, магически дуели, безумни същества, смърт и загуба на приятели и раздяла със всичко познато и любимо. И нещата придобиват своя мрачно – вълшебен , поетично – красив и драматично – познат облик, спечелил сърцата на милиони в последните към шестдесетина години.

И все пак това ли е идеалното фентъзи на всички времена? Съвсем не. И не знам кое ми попречи да го възприема като такова. Не са само песничките под път и над път, или старостилието на израза, което всъщност си е чист бонус, или твърде героичната идеалност на добрите другарчета. Проблемът ми е основно с некадърността на лошите, а аз съм от онези читатели, които обичайно са от отбор Зла черешка : и Саурон и Саруман седяха през цялото време на гюме, чакащи някой да дойде да ги набие по дупетата, че са били лошави, орките бяха твърде заети да се избиват едни други, вместо да се стегнат и да позавладеят територии с груба и непоколибима сила, а назгулите прелитаха като оскубани пилета насам – натам, цвърчейки безмислено, уж всяващи страх. Твърде невзрачни лоши, твърде. Най-големите зли ще се окажат Ам Гъл и Змийския език, а те в своята същност са си разочаровани от живота хорица. Значи ли това, че винаги трябва да очакваме най-лошото от собствените си приятели и съветници, а не от външните конкуренти за власт под слънцето? Ако е така, може би Толкин е по-велик , отколкото повечето от почитателите му даже предполагат.

Та така, Толкин е майстор, но не и ненадминат. ВНП е прекрасно фентъзи, но не и най-доброто на белия свят, а и в подземния също. Магията на думите я има, и все пак – не е нито помитаща, нито преобръщаща животи, нито променяща съзнания. Освен, ако това не е първото ви фентъзи. Тогава … мога само да предполагам за ефекта от есенцията на фентъзийността в концентрирана форма върху непредубедения мозък. Дайте тази книга на своите деца в момента, в който биха могли да издържат тежестта на тухличката върху коленете си, и предполагам , че ще станат малко по-добри от очакваното хора, като преминат отвъд границата на чистото детство. Поне се надявам да е така.

Билбо Бегинс

Толкин

Да, след толкова години и отчаяно газене из нивята на спорното откъм качества „хардкор“ фентъзи най-накрая намерих и малко време да се отпусна в корените на приказните истории, дали началото на атавистичната легенда за косматите дребосъци понесли колелцето на властта до другия край света . И чак сега разбирам за какво е била цялата дандания около толкинизма , пичовете с островърхи ушанки и прекомерно окосмените петички. Билбо Бегинс е идеалната детска книжка с доста поучителни герои, освен ако си на подходящата възраст да различиш между веселите песнички , сред уж добрите в играта, хората от твоето лепкаво сиво ежедневие – страхливеца с огромно его и липса на гръбнак, алчния ленив и твърде невротичен лидер, тесногръдите и напълно малодушни последователи, дребните душици на управляващите и онази така разпространена природа на жертващите хиляди за доброто на милиони, виждащи цялото, но не и живите и мислещи единици в него. Много политическа и злободневно социална история може да се изкара дори и от една хубава приказка като тази за Билбо, но аз бях доста учудена да открия за себе си, че всъщност дракона ( много симпатичен тип между другото, седеше си кротък и никому не пречеше, докато дребните злобчовци не му разкъртиха пещеричката ) не го убива някое калпаво джудже и даже не и дребния смотаничък Билбчо, ами някакъв си рандъм хюмън от близкото село, пълно с очакващи Годо-Христос-Бойко Борисов-уонаби нещастници. И че повечето лоши в приказката ми бяха доста по-симпатични, отколкото алколизираните елфи или повърхностните дребни хорица. Странно. Може би е една от онези книги, за които съм закъсняла непоправимо.

Пет фентъзи разказа

Толкин

Голямо заглавие, а? Хем оригинално, хем изчерпателно, хем достоверно…Това ми е първия досег с писмения Толкин, филмите всеки ги е гледал. Да, знам, убийте ме с камъни, но красивия ми Властелин си стои кротко на рафта и ме гледа  почти осъдително всеки ден. Ще му дойде времето и на него, обещавам, честна читателска. Та, за първия си досег с Толкин говоря – приятно съм изненадана, след толкова хайп и върло фенство очаквах съвсем разумно да се разочаровам, но пък то взе, че ми хареса. Разказите са доста различни – от поучително детския за кученцето, през малко мистично мъртвия за краля на феите, до поемата, която признавам, не ми стигна желаето да дочета, като междувременно има разказ изпълнен с много ярък хумор и според мен агресивна подигравка към фентъзи каноните, макар че като се замисля по времето на Толкин май не са били измислени, та не знам, а да – има и една доста странна, сякаш пост травматична история за онова другото, което може би следва или вече е… По-ясно от това не мога да го изразя. Доста различно от очакването ми, и то напълно в положителен аспект. Не ми се участва в спорове дали това е истинският Толкин или синчето му се упражнява на стил – което и да е, резултатът е много добър. Само проклетата поема ми се опъна… Може би не съм в много поетично настроение, знам ли…По-скоро да.