Винаги нощта

Тодор П Тодоров

cover_vinagi1_4075

След великолепните Приказки за меланхолични деца, бе напълно трепетно очакването ми за нов свят от невъзможни истории за неслучили се вселени. А получих изключително стилистично описание на наблюдаема реалност. Ми, тъпо. Когато думите идват от ума ти във всецветна хаотична експлозия, е доста тъжно да четеш за дребните човешки страсти, пък било то и на отчайващо високо стилистично ниво. Купчините кратки плътни изречения – образи тъжно навяват мисли за невъзможност, която обаче пипаш доста отчетливо през прозореца. Палитрите думи обрисуват скучно комерсиални образи за потребители. Въобще магията я няма. Талантът е тук, красотата на ума също, но някак мързеливо невпрегнати, невдъхновени, насъбрани набързо в истории, сякаш подбрани за масата, където високия стил може да се приеме като перчене, а уникалните постройки – като нечетивна еклектика. Моля те, Тодоре, засънувай пак през ръба на истината и поднеси няколко кошмара и шепа съновидения в техните си старовремеско-несъстояли се одежди, не ги оглаждай и присресвай за другите. Освен за мен. Или за души като моята. Къде е готиката, къде е барока. Стига възможни неща.

Advertisements

Приказки за меланхолични деца

cover1_5001

 

От Тодор П. Тодоров

Като един откровен интроверт меланхолик нямаше как да пропусна тази книга, а като един ценител на добрия език и разюзданите фантазии – нямаше как да не се влюбя. В думите. Трудно ми е да пиша за този роман. Който всъщност е цикъл от кратки истории, навързани с много тънка сребърна нишка от неискрени лунни усмивки и чисти човешки сълзи. Великолепен език, който на някои може да се стори твърде претрупан, претенциозен или даже позьорски, но всъщност е гениално демонстративен по добрия начин, когато има реално какво да се покаже. Историите се носят плавно, завихрящо като тъмен поток с неясен произход, по логика, която само някой твърде гениален бог би проследил правилно, но оставя нежни и хладни следи, като превъзходен балсам за изнурената ми читателска душа…

Лошото е, че книжката е безкрайно кратка, а носи в себе си вселени от желание за още и още – по-голямо, по-епично, по-мащабно във всеки един смисъл. Обземат ме мечти точно този човек да напише фентъзи романа на живота ми, където ще се срещнат  най-доброто от Геймън, Конъли и Павич , с удивителния завършек на Борхес и въвличащият във въртопите на класиката динамизъм на Булгаков като за капак. Всичко е тъмно, мистично, измислено , изстрадано, изсънувано, преболедувано и изживяно до край, оставящо те без дъх ,с изкривено от горчивина лице да молиш за още.