Захапи за врата

Тери Пратчет

Вампирските истории основно са два вида – в единия всички блещукат и са вегетарианци, във втория са безмозъчни животни, дето имат нужда от стотина литра добра балканска кръвчица на ден. Никой никога не отговаря на разни важни въпроси от това дали вампирите развиват диарийка или запекче от разните задръстени от боклучава хранителна диета видове кръвна плазма; защо нивгаж вампир не се секне или подпръцква в полет, а още по-малко дали съществува такова нещо като дневна полюция и въобще кръвният поток като такъв как стига до някакви определени местенца на интерес от страна на любопитни малокръвни девойки. Пратчет за съжаление също не вдига много дантелените перденца над тези екзистенциални въпроси, но пък отваря вратите към познанието какво става като събереш на едно място модерни вампири, старомодни вещици, пазители на вярата и киселите алкохолизирани братовчеди на пиктите. Мазало, ако се чудите.

Вампирите се модернизират, интересуват се от управление, малко олигархия, мода и обществено здраве. Наясно са, че за храната си един кръвопиец трябва да се грижи, да уважава, да забавлява, но най-вече да менажира със здрава ръка и студен интелект, неподвластен на всякакви анти-вампирясващи методи като светена вода, свещени предмети и символи, и разни зеленчуци със съмнителен аромат. Така от едно жадно за червени коагулиращи течности животно, модерният вампирясал субект става безмилостен мениджър на ресурси, който е способен да се сприятели с екипа си и да обучи консумационната си база в среда на разбирателство и взаимно уважение. Всеки може да се лиши от някой и друг литраж кръвчица от време на време все пак, даже е полезно за метаболизма и имунитета, нали. Само че в света на Пратчет вече има едни лидери на обществено мнение, наречени вещици, дето някак не обичат никак, ама никак новите порядки, и това създава проблем за новия острозъб мениджмънт на Ланкър. А за страничните наблюдатели като нас носи тонове необуздани пристъпи на хилеж и кикот насред задръстения градски транспорт.

Все още съм в онази част от творчеството на Пратчет, когато книгите му са по-малко послания, повече забавление без грижа и отговорност към света наоколо. Пестя си ги като рядък швейцарски шоколад с трюфели, златни парченца и кафе от цибетки, защото този вид интелигентен хумор няма много последователи, надарени с талант, усет за идеален баланс между смешното и замислящото, и просто онуй женесекуато, дето не можеш да го определиш какво е, но винаги знаеш когато го има, и когато липсва. Като блясъкът в очите на истински обичаната жена, звънкостта на смеха на истински щастливото дете, ореолът от спокойствие в истински добрите хора. Да, рядкост са истинските истински неща, и Пратчет бе сред тях. Но ни остават вещиците, кралете, свещениците, вампирите, троловете, върколаците, дребния народец и Грибо за всички опечалени, дето ще забъркат най-голямата каша на света с голямата лъжица, и после половината вселена ще трябва да се евакуира бързичко, защото ще има бум, ще има бам, и накрая както винаги ще оцеляват тези най-близко до черните островърхи шапки.

Реклами

Фалшивата брада на Дядо Коледа

Тери Пратчет

Третата пъстроцветна колекция от истории на дядо Пратчет от Прозорец е все така безумно забавна и отморяваща сетивата, завиваща стреса да поспи под камък и рисуваща усмивки и по най-сериозно умислените лица на възрастни и не чак толкова читатели по цял свят. Мда, вероятно е малко странно насред жегата на отминаващото лято да се четат коледни истории, но нали знаете – има дни, в които звукът на чуруликащи звънчета и идеята за купчина криещи чудни изненади кутии под елхата могат да направят чудеса за доброто настроение. Понякога си е нужно да се нарушават законите на сезонността и да четеш за джунгли и пустини, когато навън има шест метра сняг, или за весели шантави дядо Коледовци в дни, когато камъните навън започват да проявяват склонност към бързо топене.

Общителни снежни човеци, размножаващи се ветропококазателни петлета, крале, търчащи из преспите да спасяват непознати пътници, принцове с 12 дара за капризни принцеси, дядо Коледовци с проблеми със заетостта, но с добър пенсионен план, амбициозни ръгбисти, играещи най-жестоката и забавна игра на света, плюс още кой ли не ухапан от снежната муха на коледния дух и усмивка под имела. Шантавите илюстрации, твърдите корици и откачените шрифтове правят от добрите истории една очарователна колекция от приказности за замечтаните почитатели на Пратчет, която е идеалния подарък за всички любими същества, начело със самите вас. Едно – две четения под осъдителния поглед на разни бастунести сухари в метрото, на плажа или на някоя опашка ще ви направят деня, обещавам. За чичо Тери, който се залива от смях някъде там в небесата…

Последният континент

Тери Пратчет

Какво знаете за Австралия? Едно късче там някъде в океана, където са заточвали разни престъпници от цял свят, насред пустош с пясък, змии и странни черни хорица с гигантски кавали? Едно прелестно място, ама само по ръбовете, дето ги тресе непрекъснато някакво земетресение, някакъв потоп или стада от извратени японци? Една страна с по-големи доходи от великата Америка или брекзитската Британия, където работиш като пияно кенгуру и надрусана коала едновременно, но пък си заслужавало? И великият Пратчет горе-долу така е мислил, та ни пренася в неговия свят на говорящи прото есенции на живота, богове на отпреди сътворението и прапрапрамайката на пиячката, която променя животи. Философия на иронията, естетика на ебавката, етика на глупопостта за хора с много чисто чувство за хумор в тъмните краски.

Е, Пратчет, какво очаквахте. Ако случайно нещо ви съмнява тази книжка, само да спомена, че в историята за ръчичка се спускат целият колектив на Магьосническия университет плюс достопочтенната им готвачка от подчертано женски пол, която ще внесе някое и друго уточнение на тема сексуална култура в компанията на някое и друго любопитно божественярско създание; Багажът, пътуващ в компанията на шарена група едрички травестити с тежички пестници и копринени пантофки 50ти размер, и великият Ринсуинд, тичащ около късмета, опасността, Смърт и въобще всичките правила на живота, които си умира да мачка под изпаряващите се в далечината негови леко напукани и прашни петички. Още, още?? Експресна евюлюция, сексуална ревюлюция, алкохолна деградация, и едно малко конче, способно да виси отвесно на скали. Казах ли и за Смърт – той само наминава, ама без него е като филм без Скалата и Бен Стилър, няма такива в тази реалност.

С две думи, защото нататък става спойлерство трагично, Пратчетизъм в най-размазваща форма, с кикотене под сурдинка, и извън нея, и на глас, и със всичкото въргаляне по земята, в калта, по стълбите, само внимавайте с колите по улицата и странните погледи на пешеходците, че не всички разбират какво значи да се подиграваш с цял континент и еони непозната история по мащабен и отвяващ глави и перчеми начин. За студените вечери, и топлите нощи, а понякога – и за хладните утрини, четиво против грип, главоболие, колики и червен вятър – Пратчет е и отговора, и въпроса, и живота. Само да дораснете до него може и някакви дълбоки неща да закачите, за мен още е само откровеното забавление.

Шовинист

Тери Пратчет

Още една доза пратчетин за началото на летните дни, които идват с едни торби обещания, и тихичко се изнизват по терлички с първите паднали листа само с шепичка свършени неща, но много, много спомени, окъпани в лунна светлина, малко пясък на неприятни места и едно постоянно леко махмурлуче, заживяло на свободен наем зад слепоочията ви, намек за онези шест текили в повече от снощи. Не, Шовинист не е никакво лятно четиво, ни плажно, ни безмислено и минаващо през очи, уши и други кухини и отверстия. Това е Пратчет, и той е мисъл, усмивка и задоволство, че си разбрал малко повече собствения си свят, докато си търсил истината за някой друг. В случая – отново актуално – ще понаучите нещичко за войните, за бежанците, за армиите необучен, но силно мотивиран от магически патриотизъм персонал, и за най-читавите хора на планетата, които се оказват пясъчни главорези, и ако ги наречете някога читави в очите, вече вие очи едва ли ще имате. Имидж, все пак.

Там някъде във водите, които имат малко повече самосъзнание от суперкомпютъра на Адамс, само дето имат и малко мръснишко чувство за хумор, изплюват на повърхността си парче земя. И като всяко парче от нещо, което е смятано досега за отдавна лимитиран и разпределен ресурс, привлича внимание. Погрешното, свръх погрешното внимание. И тъй като войните се нуждаят само от повод, а не от причини, ето ти началото на един от най-драматичните военни конфликти в света на диска, който не се разгръща до не знам коя си мултиверсна война поради наличието на Стражата. Да, онези безподобни, безогледни, безописателни лица от естествен, неестествен и няма-такъв-произход-момче видове, сред които това зомбита, вампири, големи, джуджета, водоливници, напиши тука някаква странна гад и е тя – си намират дом, приятели, любими и пълноценен, изпълнен с емоции и смисъл живот. Та тези прекрасни…ммм, нека сме любезни и недискриминиращи – хора, са това, което спира великата империя Клач да нарита малко замърсения долен изглед на Анкх-Морпорк – най-богатият град, който няма никакви пари.

Естествено, че ще имаме много Керът – така си и трябва, на кралете, дори и онези, които биха те пребили съвсем дружелюбно с тритонен орк, само защото си ги нарекъл така, си им е нужно време и място да организират първата ФИФА за подрастващи престъпници и съвсем пораснали си главорези. И доста Ваймс – къде без скалоликия рицар на закона и поопърлените от развълнувани дракони, озовали се подозрително близо до парадни дрехи, перца. Но най-вече – Ветинари – еманацията на всевиждащото око, идеалния политик, абсолютния едноличен монарх, шеф на ЦРУ, ФБР, МИ5 и онези служби, дето не сме ги и чували, въпреки че са някъде там, взети заедно. Ако някъде има кастинг за госпожа Ветинари да знаете, че ще наритам всички участнички в него до пълно лицево и мекодупесто посиняване, защото Хавлок си е мой. Да се знае, подчертавам, да няма после неуместни ситуации със запретнати ръкави и лоши женски погледи. Но да се върнем в напечената обстановка на току зародилия се шовинизъм, патриотизъм и разни други силно заразни болести, които даже света на свенливата костенурка не са подминали.

Местният луд учен-изобретател, и очевидно алтер-его на Леонардо да Винчи ще измайстори едно стотина оръжия за масово унищожение, меко превърнати в безобидни белачки на картофи и четки за зъби от доста пацифисткото и плашещо се от дивия свят Куирмово съзнание, но не и преди да ни запознае с подводницата с педали, и да ни преведе през странните водни течения, често бомбардирвани от буреносни кревати, смерчови торти и много неприятните вихрушкови консерви с местния еквивалент на риба тон. Ще се запознаем с малко политически интриги, ходове и чисти чудеса, които ще накарат всеки студент по политология да си води бясно записки по гениалност; ще се опитаме да водим разследване, анти-разследване и нещо де хич не е разследване по правилата на всички сезони на От местопрестъплението, още преди същото да се е щукнало в някоя сценаристка глава; и ще се опитаме да намерим жена на Ноби… или да открием жената в Ноби…. каквото дойде, в неговия случай.

Поредното чудовищно добро забавление и задъхано приключение, в което се усещаме на последната страница, че тука май малко имаше политически фарс, и недоволство от нечия политика, и въобще май ни пробутаха доста политически работи, на нас, аполитичните читатели, но знаете ли – ще ви хареса, до последния ред, защото понякога зад кулисите нещата придобиват смисъл и очарование. Но не бързайте към парламента, поне докато някой водоливник не се размърда пред погледа ви – малко здравословна лудост винаги е нужна на занимаващите се с обществена мръсотия, повярвайте ми.

Дядо Прас

Тери Пратчет

Пратчет се чете в тежки моменти – когато си болен, когато си тъжен, когато си загубил любим човек, и най-вече – когато си загубил усмивката си. Животът е гадно място, признавам, особено без едничкия ни Пратчет, затова книгите му трябва да се приемат според мен за истинския нов завет на непопулярната анти-религия на щастието. Макар че, един от най-любимите ми преподаватели в университета беше на мнение, че това неща като щастието, тъгата, любовта са си чист хормонален дисбаланс, и ако ги изпитваме, значи не пием правилните хапчета. Е, човекът ни водеше лекции в 7 сутринта, а който е бил в Студентски град знае, че в този час се изсипваш от дискотеката, изумен от свръх способностите на черния си дроб, или се подготвяш за поредния walk of shame от непознато място, но никога, никога не ходиш на лекции. Освен на тези, защото просто си записвахме лафчетата и после се правихме на тогавашния вариант на умни хипстъри. Защото добрият ироничен край е винаги най-добрия край. А най е добре да четеш зимна псевдо-коледна история в горещ ден – усещането за празник е най-силно, когато той липсва. Е, ще го разберете.

Дядо Прас, или тази конкретна година в света на диска дядо Смърт, ще ви донесат каквото сте пожелали, ама наистина пожелали. Но само, ако вярвате в него, защото – знаете – вярата създава боговете, а не обратното. Около Света на диска витаят обаче и външни същества, някои от които с подчертано чиновнически характер, искащи ред и справедливост… и всъщност всички да сме кротки сиви камъни, които помръдват веднъж на милион години. Най-дразнещият логиката елемент във всяко едно измерение се оказва дебелакът с червен костюм и торба с подаръци, който ни посещава веднъж в края на всяка година. Затова какво остава, освен да се наеме един изключително професионален и повреден убиец, с никакви детски спомени, който да подготви изключително сложното отстраняване на дядо Прас от неговата позиция на безусловен разносител на щастие на малките вярващи душички по цял свят. Само че срещу невероятния садист господин Тийтайм се изправя унуката смъртова Сюзън, а този сблъсък е повече от предрешен. Защо още не са си избродирали напомнящи кърпички с надпис „Не се заяждайте с родата на Смърт“, не знам, поне Диблър сам си прерязвам гърлото щеше да е развил доста успешен, и постоянен бизнес, ако не друго.

Та, Пратчет ни въвлича в една почти коледна история, като намесва феята на зъбчетата, таласъмите под леглото, детските страхове, и най-коравата майка на престъпници на света, пред която просто автоматично ще паднете на колянце, и ще наведете глава, изпълнени с омерзение, че съществувате по начин, който не я радва. И, разбира се, магьосниците – хухавели ще се намесят на едро, ще се заиграят с единствения не-вероятен модел на компютър в света си, ще поумуват на тема вяра, и ще се изкъпят там, където никой не трябва да влиза. Което може само да отприщи въображението ви относно щетите, които ще се нанесат на и без това меко казано нестабилния свят, зависещ от няколко слона и една костенурчица.

Една легенда получава своята история и основание, но и смисъл, извратил се по най-хубав начин в нещо носещо радост на алчните детски душици. Смърт се появява в много от сцените, и изкарва най-веселяшкото гробовно ХоХоХо, за което можете да си и помислите и в най-забавните си кошмари-видения. А колкото повече има участие на Смърт, толкова е по-страхотно цялото Пратчет изживяване, което от която и да е гледна точка да го погледнете, е най-върховното читателско удоволствие, което може да си доставите. Забравете успокоителни, болкоуспокояващи, и дори шоколад – Пратчет има всичко за възкресяването на усмивката ви. Изпитано към двадесет пъти, гаранция хелсовска.

Прахосмукачката на вещицата

Тери Пратчет

204563_b

След Дракони в порутения замък идва още една порция ранен Пратчет, леко ревизиран и съвсем откровено иронизиран от залязващия дядо Тери, вероятно само дни преди отпътуването му от нашия така безцветен свят. Историите са кратки и богато илюстрирани, и с тая шарена корица ще повдигнете не една и две вежди в откровено пренебрежение в метрото, но, хей, това е Пратчет,  и който не го разбира, само може да отчете поредната дълбока куха загуба в живота си, за която няма да отделим и милиграм сополче в нейна чест.

В малката, и разбира се, безкрайно недостатъчна за пратчетиански гладуващите, компилация от истории, ще отидете в далечния див Запад, ама не американския, ами този кътащ се кротко в злокобния Уелс. Мда, между тревичките, пчеличките и леприконите е истински хорър, а цялата полицейска сила, в лицето на достолепно едричък полицай, хлапе, куче и колело, ще се справи със всички крадци на овце, обирджии на влакове или просто неприятни биячи наоколо с поразително малко щети. Ще се срещнете с модерна вещица с бумтяща прахосмукачка, и ще научим как подобна особа го разбира това с впечатляването на стройни ергени на средна възраст; ще се запознаете с най-милите статуи в околовръст, които учудващо съдържат душите и най-добрите черти на изобразените върху тях, и ще се спречкате с една групичка малки гномовидни същественца, които поставят началото на една от най-обичаните по-различни пратчетовски поредици Бромелиада.

Ще полетите на почти романтично приключение до гората на паричките, ще се биете с въздушни пирати, ще си поговорите с черен магьосник от елизабетинския двор, който не харесва много-много технологиите, ще пътешествате на орехова черупка из бурните вълни на вана с балончета и въобще – очакват ви какви ли не измислици – премислици, забавни, ухилени, леки и освежаващи всяка от мразовитите утрини на живот сред ограничения и невъзможности поради обективни обстоятелства. Трябва ни нова Пратчет епоха, винаги ни е трябвала. Сър Тери, все така продължавате отчаяно да липсвате на усмивката ми…

Глинени крака

Тери Пратчет

1294-max

Какво ли знаят за живота лишените от него, които поради някакви особености на леко твърдия въздух и не точно течната вода на Анкх – Морпорк са си съвсем, хм, жизнени и весело подскачащи, пълзящи, или поне влачещи се наоколо с бодра песен на уста… ако имат усти, впрочем. Поредното Пратчетовско приключение ни засипва с една торба есенциална атеистична философия, здравословно количество религиозно обучение и размисли на тема – кое е живо, и каква е силата на думите, ако последните са директно вложени в главата. Което може да стане и по друг начин, освен със стандартното разцепване на черепа и натъпкване из сивите гънки на грижливо надиплени писмена. Последното работи само при един много специфичен анти – био вид, наречен ведро Голем. Щото е голЕм Голема. Хъ-хъ, вербални шегички в стила на министерството на герб-майсторите, обгрижвано от спечен като пустинен пергамент вампир, пред който Влад Цепеш е толкова зловещ, колкото и прясно напудрени бебета от чипмънковия вид.

Та, стражата на мръсния и силно понамирисващ на дванадесет смъртно забранени субстанции плюс неясна по произхода си мръсотия, но със сигурност не-от-тоя-свят, чичо на градовете Анкх – Морпорк, си има сериозна работа. Задача едно – да се решат серия от брутални убийства върху старци, едно от които извършено с бойна джуджешка франзела, двойно препечена, без масло. Задача две – да се намери кандидат-убиеца на великолепието, справедливостта и ледения поглед, сбрани в сложна владическа комбинаци с предполагаема човешка форма, наречена Ветинари. Задача три – да се разбере кое джудже е женско без пипане. Това третото е почти най-трудното, да не кажем невъзможното от всички задания на света, и за съжаление е проваляло не една и две джуджешки сватби в сюблимния момент.

Наоколо се мотаят и цяла шайка лелеещи от дълбочината на саксийните си сърца за равенство, братство и свобода екземпляри от глина; един боен гном – нинджа, успяващ да поваля с еднаква лекота плъхове, бикове и разни дебелаци с не особено бързо работещ мозък, и Ваймс, който продължава да страда в дебрите на богатия благороднически живот. А, и Ноби, който много иска да си спести цялото страдание на света, особено ако голяма част от него ще бъде потенциално причинена от Ваймс, заради разни предполагаеми родови вражди. Ще има и наркотици, които могат да зашеметят скален трол, върколашка любов и стражи водоливници, искащи да им се плаща с гълъби. Да, правят им същото, което те на тях, какво да се прави, че водоливнишкото аки е с плътността на митрил и гълъбите просто нямат шанс. Пратчет уцелва отново центъра на мишената на удоволствието с широка усмивка и интелектуално превъзходство, което още не е станало горчиво, а само мушка заядливо с пръст в тумбака повече от една световна религия. А това няма как да не е забавно.