Прахосмукачката на вещицата

Тери Пратчет

204563_b

След Дракони в порутения замък идва още една порция ранен Пратчет, леко ревизиран и съвсем откровено иронизиран от залязващия дядо Тери, вероятно само дни преди отпътуването му от нашия така безцветен свят. Историите са кратки и богато илюстрирани, и с тая шарена корица ще повдигнете не една и две вежди в откровено пренебрежение в метрото, но, хей, това е Пратчет,  и който не го разбира, само може да отчете поредната дълбока куха загуба в живота си, за която няма да отделим и милиграм сополче в нейна чест.

В малката, и разбира се, безкрайно недостатъчна за пратчетиански гладуващите, компилация от истории, ще отидете в далечния див Запад, ама не американския, ами този кътащ се кротко в злокобния Уелс. Мда, между тревичките, пчеличките и леприконите е истински хорър, а цялата полицейска сила, в лицето на достолепно едричък полицай, хлапе, куче и колело, ще се справи със всички крадци на овце, обирджии на влакове или просто неприятни биячи наоколо с поразително малко щети. Ще се срещнете с модерна вещица с бумтяща прахосмукачка, и ще научим как подобна особа го разбира това с впечатляването на стройни ергени на средна възраст; ще се запознаете с най-милите статуи в околовръст, които учудващо съдържат душите и най-добрите черти на изобразените върху тях, и ще се спречкате с една групичка малки гномовидни същественца, които поставят началото на една от най-обичаните по-различни пратчетовски поредици Бромелиада.

Ще полетите на почти романтично приключение до гората на паричките, ще се биете с въздушни пирати, ще си поговорите с черен магьосник от елизабетинския двор, който не харесва много-много технологиите, ще пътешествате на орехова черупка из бурните вълни на вана с балончета и въобще – очакват ви какви ли не измислици – премислици, забавни, ухилени, леки и освежаващи всяка от мразовитите утрини на живот сред ограничения и невъзможности поради обективни обстоятелства. Трябва ни нова Пратчет епоха, винаги ни е трябвала. Сър Тери, все така продължавате отчаяно да липсвате на усмивката ми…

Глинени крака

Тери Пратчет

1294-max

Какво ли знаят за живота лишените от него, които поради някакви особености на леко твърдия въздух и не точно течната вода на Анкх – Морпорк са си съвсем, хм, жизнени и весело подскачащи, пълзящи, или поне влачещи се наоколо с бодра песен на уста… ако имат усти, впрочем. Поредното Пратчетовско приключение ни засипва с една торба есенциална атеистична философия, здравословно количество религиозно обучение и размисли на тема – кое е живо, и каква е силата на думите, ако последните са директно вложени в главата. Което може да стане и по друг начин, освен със стандартното разцепване на черепа и натъпкване из сивите гънки на грижливо надиплени писмена. Последното работи само при един много специфичен анти – био вид, наречен ведро Голем. Щото е голЕм Голема. Хъ-хъ, вербални шегички в стила на министерството на герб-майсторите, обгрижвано от спечен като пустинен пергамент вампир, пред който Влад Цепеш е толкова зловещ, колкото и прясно напудрени бебета от чипмънковия вид.

Та, стражата на мръсния и силно понамирисващ на дванадесет смъртно забранени субстанции плюс неясна по произхода си мръсотия, но със сигурност не-от-тоя-свят, чичо на градовете Анкх – Морпорк, си има сериозна работа. Задача едно – да се решат серия от брутални убийства върху старци, едно от които извършено с бойна джуджешка франзела, двойно препечена, без масло. Задача две – да се намери кандидат-убиеца на великолепието, справедливостта и ледения поглед, сбрани в сложна владическа комбинаци с предполагаема човешка форма, наречена Ветинари. Задача три – да се разбере кое джудже е женско без пипане. Това третото е почти най-трудното, да не кажем невъзможното от всички задания на света, и за съжаление е проваляло не една и две джуджешки сватби в сюблимния момент.

Наоколо се мотаят и цяла шайка лелеещи от дълбочината на саксийните си сърца за равенство, братство и свобода екземпляри от глина; един боен гном – нинджа, успяващ да поваля с еднаква лекота плъхове, бикове и разни дебелаци с не особено бързо работещ мозък, и Ваймс, който продължава да страда в дебрите на богатия благороднически живот. А, и Ноби, който много иска да си спести цялото страдание на света, особено ако голяма част от него ще бъде потенциално причинена от Ваймс, заради разни предполагаеми родови вражди. Ще има и наркотици, които могат да зашеметят скален трол, върколашка любов и стражи водоливници, искащи да им се плаща с гълъби. Да, правят им същото, което те на тях, какво да се прави, че водоливнишкото аки е с плътността на митрил и гълъбите просто нямат шанс. Пратчет уцелва отново центъра на мишената на удоволствието с широка усмивка и интелектуално превъзходство, което още не е станало горчиво, а само мушка заядливо с пръст в тумбака повече от една световна религия. А това няма как да не е забавно.

 

Интересни времена

Тери Пратчет

1265.max

Добрата стара Азия се е криела доста умело с векове под формата на уравновесяващ континент с височки стени, пречещи добре развъдената жълтеникава сган, любезно наречена поданици, да изтече през дупчиците в цивилизацията, попивайки разни погрешни навици като свободно мислене или уникалност. Но край на хубавото време, в което никой не се е замислял защо по дяволите само яде гарнитурата, а основното ястие някъде изчезва безследно в гънките на властимащите – пред вас застават най-велико-страшния магесник на всички времена Ринсуид и дядо ви Коен Варварина, с неговата орда БСП-та, всеки от които може да понесе в гроба по едно средно голямо китайско село от около милион жители само с едно размахване на ножката. И, да, една цяла култура ще отиде в пламъците, заедно с леко запържените в пикантен сос топки от неясни обекти, до скоро весело размахващи опашки на пазара, и шеговито набучените на кол глави на разни неприятни субекти, забравили да вземат разрешение за ежедневното си дефекиране от общината след една порядъчна неколкоседмична опашка.

Ще се срещнем отново с еманацията на всички японски туристи – господин Двуцветко плюс изключително патриотичната му челяд, част от великата червена армия на борците срещу несправедливостта, понесли много красиво изографисани плакати с разни застрашителни лозунги като „Желаем леки неприятности на окупаторите“ и „Дано получите краткотрайно главоболие, о, вие зли и съвсем зли хора“. Ще видим и някои от роднините на Багажа, които са доста корави и кожени, но бързо тичат по покривите, ако ги преследва особено лошав и зъбат техен събрат; ще присъстваме на раждането на красивия син китайски порцелан и ще подкараме една армия от теракотени войни – киборги, само с помощта на проклетата пеперуда на случайността. Разбира се, никога няма да изпуснем и малката бягаща точица с голяма червена шапка на главата, която все някак успява да надбяга неприятностите преди нещата съвсем да станат финални. И май открихме Австралия, но един удар по главата ни дели от истината.

Безумната подгравка с цяла една култура, но направено по изключително любезен и някак почтително смешен начин е по силите само на Пратчет, така че да ме извиняват всичките гейши, чиновници – поети, евнуси, императори и особено рода Максуини – много древен и уважаван азиатски род, какво знаете вие – но би трябвало всеки, независимо от процента жълтеникав пигмент в родословието, да се хили до леко изпъкване на очните нерви от словото на великия думосъздател на бавно кретащата вселена на Диска. Щото ако не го правите – има ей тука една мини орда от леко вонящи на зомбита, но иначе съвсем здрави и прави (дори и тоя в рогатата количка, мда) герои от запаса, дето и с най-коравите нинджи и шогуни се справят за норматив, та пуснете по една зъбата усмивка да ги зарадвате. Иначе бързичко си помислете какво искате да ви очаква в задгробния свят, че понякога добрия батко Смърт изпълнява и най-смелите желания, дори онези включващи щедропазви валкирии с боцкащи шлемове. Та, Пратчет фурията – единственият лек за сатурнови дупки и ретроградни меркуриади, проверено и подпечатано.

 

Маскарад

Тери Пратчет

3624.max

Светът на операта е едно приказно, абсурдно и неподлежащо на каквито и да е адекватни правила на реалността нещо. Е, поне Анкх-Морпорската опера. Като оставим настрана музиката, танците и повърхностното театралничене, остава пеенето, звукоизвличането от дълбините на безкрайни деколтета или необятни шкембета, на приказни трели, засрамващи всеки славей шампион по здрач. И певците, заедно с мениджърите, сценичните работници, балерините, и добрия стар убиец в мрака, който на всичкото отгоре е и музикален критик. Нима може да сетите за по-подходящо място за вилнеене на баба Вихронрав и леля Ог, плюс приказния Грибо, прекарващ малко повече от приемливото време в човешката си форма, така приятна за женското око?

Ако помните предишни книги, леко отнесената уика Маргрет Чеснова става нещо като кралица, та великото черно трио леко обеднява откъм бройка, а единствената подходяща дама се опитва в шоубизнеса, поради наличието на зашеметяващи гласови данни в комбинация с не по-малко зашеметяваща гръдна обиколка, която пък за съжаление се повтаря на поясен принцип по цялото ѝ тяло в не по-малко зашеметяващи окръжности. В операта на най-великия град на света на Диска тепърва ще откриват значение на израза, в който леко пухава красавица запява за финал на представлението, и по-скоро го раздават като италиански моделиер с ветрило и бяла котка относно физичните данни на главните действащи лица в музикалното дело. И така си имаме една омърлушена почти-вещица с леко погазена мечта, и една купчина злощастни убийства с неясен мотив. Светът си моли за неприятности, нали?

Поредният шедьовър на Пратчет ни отваря тежките плюшени пердета на сцената, за да видим вътрешностите и отходните процеси на операта, включващи много скубане на коси, трошене на инструменти и някое и друго разфасоване на труп. Мотивът са почти винаги пари, но в операта, като във всяко себеуважаващо се изкуство има още една причина – в името на арт-а. Защото не може сиренари да са шефове на институция за добре звучащи илюзии, не може мършави дъщери на богати търговци с гласовите данни на смазан мармот да са прими, а публиката да си пука фъстъци на котлонче до валдхорната. И затова се намесва един Фантом, още един Фантом, първият книгоиздател на порнографско-кулинарна литература, две весели вещици, една купчина пари и много от доброто старо главознаене. Не може да не обичате този свят на интелигентни усмивки, в който френетично по фенски махате с флагче при всеки капс, предвещаващ излизането на сцената на сладкия любител на котки Смърт. И нека пухкавелката разтопи гранобитните тролски сърца за финал, ние нормалните зрители ще сме вече на кашичка от кефоудоволствието по пратчетовски.

Дракони в порутения замък

Тери Пратчет

193723_b

Какви ли мисли се раждат в главата на младия кандидат – гений Тери, когато странните малки човеченца от Диска, готови да правят огромни магарии на вселенско ниво, са все още проблясъци в зародиш? Сега е възможно да открием тайната на приказните думосъздателски сили, и най-вече да разберем, че се пораждат основно на три локации – в килима, някъде из заспалата английска провинция, и на следобеден чай с любезните дракони, мечтаещи си за вани с балончета. Ако не ги знаете тези вълшебни места – откажете се търсите Света на Диска наяве.

Килимените хора, преди да се обединят в страхотен приключенски роман, който аз лично съм изживявала многократно в детството си, проследявайки шарките на уж персийкото чудо на пода, и представяйки си бавни кервани, жестоки битки и приказни дворци, пазещи тъжни принцеси; са просто сбор от комични разкази за миниатюрни създанийца с неясен биологичен произход. Е, чичо Тери си ги представя и като племена от всяко кътче на земята, обединени под знаменателя на обожествяването на Гигантските трохи, пращани от безмълвния бог, Големите кръгчета злато, изчезващи за нощ, и Огромните бедствия под формата на Злата клечка кибрит и Смъртоносната мега капка вода. Как се пътува по вълните на паркета, какво ви чака в дълбините на килима под вътъка, и какви чудеса се крият на фантастичната височина от половин метър на връх Крак от маса – всичко това и още много се е зародило вероятно надраскано на гърба на някоя салфетка, а накрая е завършило като внушителна по мащабите си история, която силно препоръчвам на всеки прохождащ пратчетолог. Но началото е винаги важно.

Градчетата в графство Коравчакъл също крият неизчерпаем репертоар от невъзможно забавни истории, в които няма нищо магическо, като изключим разбира се някое и друго пътуване из времето с междуградския автобус или събуждането на древно чудовище, спящо от векове в градската локва, наречена любезно езерце с лилии. Кротките британци са ви приготвили съзтезание за слепи танци сред яйца, среща на чай с Дядо Коледа в новото му амплоа като градинар и вечен пенсионер, както и надпревара с всякакви по зареждане автомобили, които в крайна сметка стават на димяща купчинка метал, защото на никой не му пука за крайния резултат, щом е вече време за краставичени сандвичи.

А най-добри са абсурдистките приказки за хипер-супер-дупер скучни принцове; магьосници, които изпълняват по две и половина желания; околосветски пътешествия с такси в търсене на фотогеничното Йети; дългогодишното приключение на убиеца на пепелянки Херкулес, изминал дъхоспиращите сто метра за целия си костенурчов живот; подсмърчащи зли хърколаци и благовъзпитани дракони с влечение към телесната хигиена. Ако ме питате – Пратчет трябва да се изучава в училище, наред с Джани Родари и Астрид Линдгрен, защото той е един от правилните автори за всяко дете, който със сигурност ще съумее да отвори отнази тайна вратичка в детското съзнание към безграничения източник на въображение, който ни поддържа в най-реалистично сивите дни. Или поне призовавам родителите да поправят грешката на общественото образование, и пъхнат поне една пратчетка из вещите на наследника им, след което могат радостно да обират плодовете на интелигентния сарказъм и адаптивността към най-шантави ситуации. You are welcome 🙂

Музиката на душата

Тери Пратчет

2967.max

Най-накрая една книга за Смърт и родата му от странни и схвръхочарователни в неземността си създания, на които бих отделила повече от един час от приказно скъпото ми време. Добре де, не че е скъпо, просто като трябва да избирам дали да го споделя само със себе си или с някой друг, все ми се свиди. При Пратчет и за музика става въпрос, и за същността на музикалния бизнес, който както винаги е напълно безмилостен щом става дума за пари. Да предупредя обаче, че това е от текстовете, които най-добре ще е да прочетете в оригинал или поне с достойно количество бележки под линия, каквито липсват в изданието, до което имах достъп, за да усетите по-добре идеята на внимателно подбрания репертоар от разни песенчици с камъни в тях, че даже и да си ги пуснете за фон, за да разберете практически колко голяма е магията на нотите, търкалящи по склонове.

Понякога съвсем буквално иде реч за твърди обли образования, дето се каламбичкат насам – натам, цвърчат и пушат кротичко под влияние на неестествени процеси с подчертано магически характер – разбирай плод на поредната оакана в размер на батманско гуано грешка на репресираните от твърде много храна и удоволствия живущи на територията на Магическия университет. Но в повечето случаи става въпрос за Музиката като за активно животно, търсещо своето място във Вселената и сърцата на почитателите си, дето таман да станат фенове с все мърчандайза, рекламните тениски и мятането на що-годе чисто бельо по шашардисаните изпълнители, и нещата се връщат към линията на живота, включваща като единствено звукоизвличане с цел забавление подрънкването на лири или виенето на оперни арии в отдавна непосещавани концертни зали. Не, че е лошо място Анкх- Морпорк откъм музикални събития, но всичко винаги и твърде бързо излиза извън границите на нормалното, и после се налага няколко бога, антропоморфни асоциативни фигури и шепа откровено сбъркани типове наречени Стража да разчистват, пък никой не е кой знае колко голям фен на чистенето в Света на диска, да си знаете.

 Та, ще станете свидетели на зараждането на крилатия поздрав на всички музиканти по света „Здравей… мамка му, продуцента, къде съм?“, на гаражните групи в място лишено от дума и концепция за гараж, както и ще научите защо на мятането на всичко с големина над долно дантелено бельо тип прашки размер XS на сцената се гледа с подчертано лошо око – момичета, пазете си яйчниците, и прочие. Ще има и много разбиване на хотелски стаи, инструменти, понякога и на глави, освен когато последните са тролски и практически са трудно нараняващи се с нещо различно от динамит и закалени диамантени кирки. Всичко започва като виц – влизат джудже, трол и друид в кръчма, и свършва епично – със Смърт, унуката му и един малко по-различно звучащ свят, някъде там където една гигантска костенурка леко си тананика под мустак та-та-та, та-та та-таа, та-та-та, та-таа…

Въоръжени мъже

Тери Пратчет,

3015.max

Не би трябвало да има във вселената нещо толкова тъжно, че Пратчет да не може да го размие като важност с който и да е свой текст. Когато някой ме пита коя е любимата ми пратчетка – гледам винаги с недоумение. Как можеш да избираш от изключителна колекция скъпоценни камъни – всеки различен, но по еднакъв начин безупречен в съществуванието си на природен каприз от най-осмислящите деня на който и е да четящ обитател на Земята вид.  И сагата за мъжете с оръжия, доблест и много здравословен страх, плюс достатъчен на брой роднини с крехко здраве, грижата за които винаги става належаща в най-напечените откъм професионални отговорности моменти; никак не прави изключение от гениалните източници на добро настроение на още един мъртъв магик, зарадвал ни поне за малко с височайшото си присъствие.

Градската стража на града на градовете Анкх – Морпорк се разширява поради достигналия и това кътче на възможностностната обител на всички идеи за богове, раждали се някога някъде, от нещо като антидискриминационен принцип. Тоест вече е задължително да включва тролове, джуджета и представяте ли си – жени, и то от не съвсем човешкия вид, ако приемем че има някоя жена въобще от него. Симпатичният неудачник Ваймс е пред пенсия и сватба, Керът е пред повишение и първа плътска любов, а светът е пред унищожение, отново. Този път със задачата се заема едно Исчезнало, което в крайна сметка си е дядото на Калашниковото отроче, даже се чудя защо не говореше с твърд руски акцент – отива им на оръжията да говорят като нещо средно между Кръстника и Жокера, но с играещо казачок ръ, пък. А когато в мазалото се намесят и клоуните, убийците и бездомните помияри – е, тогава почти усещаме пре-миризливия финал на Света на диска.

Недоволна съм, че Смърт има доста малко място в този пореден надвиснал Апокалипсис, но всеки ред с капс е негов, и ведрото му чувство за хумор и жажда за топла общителност са толкова прекрасно умилителни, че налагат многократно препрочитане и нелогична мисъл за това как ли блестят очите му на светлината на свещи от романтична вечеря… ако приемем, че има очи, де. Ех, колко ли сме безумно влюбените в Смърт фенки по тоя свят, ех. Но ще се порадвате малко и на сладкия Уук с големите ръки и доста чувствителното си хуманоидно себесъзнание; ще се отровите от поредните кулинарни машинации на Диблър Сам си режа гърлото, и дори за малко ще се помотаят магьосниците, малко преди куршумите да засвистят по паважа и да бъдат погълнати от каквото там живее в него. А малкият мърляв Гаспод или Пухчо ще ви научи на идеята за кучешка вярност приложима и в човешките отношения, ако изтърпите префинената му воня на некъпани зомбита, естествено. И да не забравяме лорд Ветинари, за когото можем само да мечтаем да дойде да ни оправи държавицата по елегантно – човеконенавистния му почин, на който няма как да не се възхищавам в пълен ступор.

И това далеч не изчерпва всички странности и безумия, които Анкх – Морпорк вселява в обитателите си, и ги кара да вършат поредните безчинства и еволюционни нарушения, които винаги така хубавично ни разсмиват, разтръсквайки ни от ушите до петичките в опит за пренареждане на чакрите и цялото ни съзнание на обичайно сиви съществуващи. Дядо Тери си е дядо Тери, и след повече от 15 заглавия възхищението ми не залязва, а ме топли отново с мисълта, че е генетически възможно някога, някъде, някой да донесе същото това умиротворение на чистата усмивка като него. Е, поне се надявам, но достатъчно силно, мисля.