Последният континент

Тери Пратчет

Какво знаете за Австралия? Едно късче там някъде в океана, където са заточвали разни престъпници от цял свят, насред пустош с пясък, змии и странни черни хорица с гигантски кавали? Едно прелестно място, ама само по ръбовете, дето ги тресе непрекъснато някакво земетресение, някакъв потоп или стада от извратени японци? Една страна с по-големи доходи от великата Америка или брекзитската Британия, където работиш като пияно кенгуру и надрусана коала едновременно, но пък си заслужавало? И великият Пратчет горе-долу така е мислил, та ни пренася в неговия свят на говорящи прото есенции на живота, богове на отпреди сътворението и прапрапрамайката на пиячката, която променя животи. Философия на иронията, естетика на ебавката, етика на глупопостта за хора с много чисто чувство за хумор в тъмните краски.

Е, Пратчет, какво очаквахте. Ако случайно нещо ви съмнява тази книжка, само да спомена, че в историята за ръчичка се спускат целият колектив на Магьосническия университет плюс достопочтенната им готвачка от подчертано женски пол, която ще внесе някое и друго уточнение на тема сексуална култура в компанията на някое и друго любопитно божественярско създание; Багажът, пътуващ в компанията на шарена група едрички травестити с тежички пестници и копринени пантофки 50ти размер, и великият Ринсуинд, тичащ около късмета, опасността, Смърт и въобще всичките правила на живота, които си умира да мачка под изпаряващите се в далечината негови леко напукани и прашни петички. Още, още?? Експресна евюлюция, сексуална ревюлюция, алкохолна деградация, и едно малко конче, способно да виси отвесно на скали. Казах ли и за Смърт – той само наминава, ама без него е като филм без Скалата и Бен Стилър, няма такива в тази реалност.

С две думи, защото нататък става спойлерство трагично, Пратчетизъм в най-размазваща форма, с кикотене под сурдинка, и извън нея, и на глас, и със всичкото въргаляне по земята, в калта, по стълбите, само внимавайте с колите по улицата и странните погледи на пешеходците, че не всички разбират какво значи да се подиграваш с цял континент и еони непозната история по мащабен и отвяващ глави и перчеми начин. За студените вечери, и топлите нощи, а понякога – и за хладните утрини, четиво против грип, главоболие, колики и червен вятър – Пратчет е и отговора, и въпроса, и живота. Само да дораснете до него може и някакви дълбоки неща да закачите, за мен още е само откровеното забавление.

Advertisements

Шовинист

Тери Пратчет

Още една доза пратчетин за началото на летните дни, които идват с едни торби обещания, и тихичко се изнизват по терлички с първите паднали листа само с шепичка свършени неща, но много, много спомени, окъпани в лунна светлина, малко пясък на неприятни места и едно постоянно леко махмурлуче, заживяло на свободен наем зад слепоочията ви, намек за онези шест текили в повече от снощи. Не, Шовинист не е никакво лятно четиво, ни плажно, ни безмислено и минаващо през очи, уши и други кухини и отверстия. Това е Пратчет, и той е мисъл, усмивка и задоволство, че си разбрал малко повече собствения си свят, докато си търсил истината за някой друг. В случая – отново актуално – ще понаучите нещичко за войните, за бежанците, за армиите необучен, но силно мотивиран от магически патриотизъм персонал, и за най-читавите хора на планетата, които се оказват пясъчни главорези, и ако ги наречете някога читави в очите, вече вие очи едва ли ще имате. Имидж, все пак.

Там някъде във водите, които имат малко повече самосъзнание от суперкомпютъра на Адамс, само дето имат и малко мръснишко чувство за хумор, изплюват на повърхността си парче земя. И като всяко парче от нещо, което е смятано досега за отдавна лимитиран и разпределен ресурс, привлича внимание. Погрешното, свръх погрешното внимание. И тъй като войните се нуждаят само от повод, а не от причини, ето ти началото на един от най-драматичните военни конфликти в света на диска, който не се разгръща до не знам коя си мултиверсна война поради наличието на Стражата. Да, онези безподобни, безогледни, безописателни лица от естествен, неестествен и няма-такъв-произход-момче видове, сред които това зомбита, вампири, големи, джуджета, водоливници, напиши тука някаква странна гад и е тя – си намират дом, приятели, любими и пълноценен, изпълнен с емоции и смисъл живот. Та тези прекрасни…ммм, нека сме любезни и недискриминиращи – хора, са това, което спира великата империя Клач да нарита малко замърсения долен изглед на Анкх-Морпорк – най-богатият град, който няма никакви пари.

Естествено, че ще имаме много Керът – така си и трябва, на кралете, дори и онези, които биха те пребили съвсем дружелюбно с тритонен орк, само защото си ги нарекъл така, си им е нужно време и място да организират първата ФИФА за подрастващи престъпници и съвсем пораснали си главорези. И доста Ваймс – къде без скалоликия рицар на закона и поопърлените от развълнувани дракони, озовали се подозрително близо до парадни дрехи, перца. Но най-вече – Ветинари – еманацията на всевиждащото око, идеалния политик, абсолютния едноличен монарх, шеф на ЦРУ, ФБР, МИ5 и онези служби, дето не сме ги и чували, въпреки че са някъде там, взети заедно. Ако някъде има кастинг за госпожа Ветинари да знаете, че ще наритам всички участнички в него до пълно лицево и мекодупесто посиняване, защото Хавлок си е мой. Да се знае, подчертавам, да няма после неуместни ситуации със запретнати ръкави и лоши женски погледи. Но да се върнем в напечената обстановка на току зародилия се шовинизъм, патриотизъм и разни други силно заразни болести, които даже света на свенливата костенурка не са подминали.

Местният луд учен-изобретател, и очевидно алтер-его на Леонардо да Винчи ще измайстори едно стотина оръжия за масово унищожение, меко превърнати в безобидни белачки на картофи и четки за зъби от доста пацифисткото и плашещо се от дивия свят Куирмово съзнание, но не и преди да ни запознае с подводницата с педали, и да ни преведе през странните водни течения, често бомбардирвани от буреносни кревати, смерчови торти и много неприятните вихрушкови консерви с местния еквивалент на риба тон. Ще се запознаем с малко политически интриги, ходове и чисти чудеса, които ще накарат всеки студент по политология да си води бясно записки по гениалност; ще се опитаме да водим разследване, анти-разследване и нещо де хич не е разследване по правилата на всички сезони на От местопрестъплението, още преди същото да се е щукнало в някоя сценаристка глава; и ще се опитаме да намерим жена на Ноби… или да открием жената в Ноби…. каквото дойде, в неговия случай.

Поредното чудовищно добро забавление и задъхано приключение, в което се усещаме на последната страница, че тука май малко имаше политически фарс, и недоволство от нечия политика, и въобще май ни пробутаха доста политически работи, на нас, аполитичните читатели, но знаете ли – ще ви хареса, до последния ред, защото понякога зад кулисите нещата придобиват смисъл и очарование. Но не бързайте към парламента, поне докато някой водоливник не се размърда пред погледа ви – малко здравословна лудост винаги е нужна на занимаващите се с обществена мръсотия, повярвайте ми.

Дядо Прас

Тери Пратчет

Пратчет се чете в тежки моменти – когато си болен, когато си тъжен, когато си загубил любим човек, и най-вече – когато си загубил усмивката си. Животът е гадно място, признавам, особено без едничкия ни Пратчет, затова книгите му трябва да се приемат според мен за истинския нов завет на непопулярната анти-религия на щастието. Макар че, един от най-любимите ми преподаватели в университета беше на мнение, че това неща като щастието, тъгата, любовта са си чист хормонален дисбаланс, и ако ги изпитваме, значи не пием правилните хапчета. Е, човекът ни водеше лекции в 7 сутринта, а който е бил в Студентски град знае, че в този час се изсипваш от дискотеката, изумен от свръх способностите на черния си дроб, или се подготвяш за поредния walk of shame от непознато място, но никога, никога не ходиш на лекции. Освен на тези, защото просто си записвахме лафчетата и после се правихме на тогавашния вариант на умни хипстъри. Защото добрият ироничен край е винаги най-добрия край. А най е добре да четеш зимна псевдо-коледна история в горещ ден – усещането за празник е най-силно, когато той липсва. Е, ще го разберете.

Дядо Прас, или тази конкретна година в света на диска дядо Смърт, ще ви донесат каквото сте пожелали, ама наистина пожелали. Но само, ако вярвате в него, защото – знаете – вярата създава боговете, а не обратното. Около Света на диска витаят обаче и външни същества, някои от които с подчертано чиновнически характер, искащи ред и справедливост… и всъщност всички да сме кротки сиви камъни, които помръдват веднъж на милион години. Най-дразнещият логиката елемент във всяко едно измерение се оказва дебелакът с червен костюм и торба с подаръци, който ни посещава веднъж в края на всяка година. Затова какво остава, освен да се наеме един изключително професионален и повреден убиец, с никакви детски спомени, който да подготви изключително сложното отстраняване на дядо Прас от неговата позиция на безусловен разносител на щастие на малките вярващи душички по цял свят. Само че срещу невероятния садист господин Тийтайм се изправя унуката смъртова Сюзън, а този сблъсък е повече от предрешен. Защо още не са си избродирали напомнящи кърпички с надпис „Не се заяждайте с родата на Смърт“, не знам, поне Диблър сам си прерязвам гърлото щеше да е развил доста успешен, и постоянен бизнес, ако не друго.

Та, Пратчет ни въвлича в една почти коледна история, като намесва феята на зъбчетата, таласъмите под леглото, детските страхове, и най-коравата майка на престъпници на света, пред която просто автоматично ще паднете на колянце, и ще наведете глава, изпълнени с омерзение, че съществувате по начин, който не я радва. И, разбира се, магьосниците – хухавели ще се намесят на едро, ще се заиграят с единствения не-вероятен модел на компютър в света си, ще поумуват на тема вяра, и ще се изкъпят там, където никой не трябва да влиза. Което може само да отприщи въображението ви относно щетите, които ще се нанесат на и без това меко казано нестабилния свят, зависещ от няколко слона и една костенурчица.

Една легенда получава своята история и основание, но и смисъл, извратил се по най-хубав начин в нещо носещо радост на алчните детски душици. Смърт се появява в много от сцените, и изкарва най-веселяшкото гробовно ХоХоХо, за което можете да си и помислите и в най-забавните си кошмари-видения. А колкото повече има участие на Смърт, толкова е по-страхотно цялото Пратчет изживяване, което от която и да е гледна точка да го погледнете, е най-върховното читателско удоволствие, което може да си доставите. Забравете успокоителни, болкоуспокояващи, и дори шоколад – Пратчет има всичко за възкресяването на усмивката ви. Изпитано към двадесет пъти, гаранция хелсовска.

Прахосмукачката на вещицата

Тери Пратчет

204563_b

След Дракони в порутения замък идва още една порция ранен Пратчет, леко ревизиран и съвсем откровено иронизиран от залязващия дядо Тери, вероятно само дни преди отпътуването му от нашия така безцветен свят. Историите са кратки и богато илюстрирани, и с тая шарена корица ще повдигнете не една и две вежди в откровено пренебрежение в метрото, но, хей, това е Пратчет,  и който не го разбира, само може да отчете поредната дълбока куха загуба в живота си, за която няма да отделим и милиграм сополче в нейна чест.

В малката, и разбира се, безкрайно недостатъчна за пратчетиански гладуващите, компилация от истории, ще отидете в далечния див Запад, ама не американския, ами този кътащ се кротко в злокобния Уелс. Мда, между тревичките, пчеличките и леприконите е истински хорър, а цялата полицейска сила, в лицето на достолепно едричък полицай, хлапе, куче и колело, ще се справи със всички крадци на овце, обирджии на влакове или просто неприятни биячи наоколо с поразително малко щети. Ще се срещнете с модерна вещица с бумтяща прахосмукачка, и ще научим как подобна особа го разбира това с впечатляването на стройни ергени на средна възраст; ще се запознаете с най-милите статуи в околовръст, които учудващо съдържат душите и най-добрите черти на изобразените върху тях, и ще се спречкате с една групичка малки гномовидни същественца, които поставят началото на една от най-обичаните по-различни пратчетовски поредици Бромелиада.

Ще полетите на почти романтично приключение до гората на паричките, ще се биете с въздушни пирати, ще си поговорите с черен магьосник от елизабетинския двор, който не харесва много-много технологиите, ще пътешествате на орехова черупка из бурните вълни на вана с балончета и въобще – очакват ви какви ли не измислици – премислици, забавни, ухилени, леки и освежаващи всяка от мразовитите утрини на живот сред ограничения и невъзможности поради обективни обстоятелства. Трябва ни нова Пратчет епоха, винаги ни е трябвала. Сър Тери, все така продължавате отчаяно да липсвате на усмивката ми…

Глинени крака

Тери Пратчет

1294-max

Какво ли знаят за живота лишените от него, които поради някакви особености на леко твърдия въздух и не точно течната вода на Анкх – Морпорк са си съвсем, хм, жизнени и весело подскачащи, пълзящи, или поне влачещи се наоколо с бодра песен на уста… ако имат усти, впрочем. Поредното Пратчетовско приключение ни засипва с една торба есенциална атеистична философия, здравословно количество религиозно обучение и размисли на тема – кое е живо, и каква е силата на думите, ако последните са директно вложени в главата. Което може да стане и по друг начин, освен със стандартното разцепване на черепа и натъпкване из сивите гънки на грижливо надиплени писмена. Последното работи само при един много специфичен анти – био вид, наречен ведро Голем. Щото е голЕм Голема. Хъ-хъ, вербални шегички в стила на министерството на герб-майсторите, обгрижвано от спечен като пустинен пергамент вампир, пред който Влад Цепеш е толкова зловещ, колкото и прясно напудрени бебета от чипмънковия вид.

Та, стражата на мръсния и силно понамирисващ на дванадесет смъртно забранени субстанции плюс неясна по произхода си мръсотия, но със сигурност не-от-тоя-свят, чичо на градовете Анкх – Морпорк, си има сериозна работа. Задача едно – да се решат серия от брутални убийства върху старци, едно от които извършено с бойна джуджешка франзела, двойно препечена, без масло. Задача две – да се намери кандидат-убиеца на великолепието, справедливостта и ледения поглед, сбрани в сложна владическа комбинаци с предполагаема човешка форма, наречена Ветинари. Задача три – да се разбере кое джудже е женско без пипане. Това третото е почти най-трудното, да не кажем невъзможното от всички задания на света, и за съжаление е проваляло не една и две джуджешки сватби в сюблимния момент.

Наоколо се мотаят и цяла шайка лелеещи от дълбочината на саксийните си сърца за равенство, братство и свобода екземпляри от глина; един боен гном – нинджа, успяващ да поваля с еднаква лекота плъхове, бикове и разни дебелаци с не особено бързо работещ мозък, и Ваймс, който продължава да страда в дебрите на богатия благороднически живот. А, и Ноби, който много иска да си спести цялото страдание на света, особено ако голяма част от него ще бъде потенциално причинена от Ваймс, заради разни предполагаеми родови вражди. Ще има и наркотици, които могат да зашеметят скален трол, върколашка любов и стражи водоливници, искащи да им се плаща с гълъби. Да, правят им същото, което те на тях, какво да се прави, че водоливнишкото аки е с плътността на митрил и гълъбите просто нямат шанс. Пратчет уцелва отново центъра на мишената на удоволствието с широка усмивка и интелектуално превъзходство, което още не е станало горчиво, а само мушка заядливо с пръст в тумбака повече от една световна религия. А това няма как да не е забавно.

 

Интересни времена

Тери Пратчет

1265.max

Добрата стара Азия се е криела доста умело с векове под формата на уравновесяващ континент с височки стени, пречещи добре развъдената жълтеникава сган, любезно наречена поданици, да изтече през дупчиците в цивилизацията, попивайки разни погрешни навици като свободно мислене или уникалност. Но край на хубавото време, в което никой не се е замислял защо по дяволите само яде гарнитурата, а основното ястие някъде изчезва безследно в гънките на властимащите – пред вас застават най-велико-страшния магесник на всички времена Ринсуид и дядо ви Коен Варварина, с неговата орда БСП-та, всеки от които може да понесе в гроба по едно средно голямо китайско село от около милион жители само с едно размахване на ножката. И, да, една цяла култура ще отиде в пламъците, заедно с леко запържените в пикантен сос топки от неясни обекти, до скоро весело размахващи опашки на пазара, и шеговито набучените на кол глави на разни неприятни субекти, забравили да вземат разрешение за ежедневното си дефекиране от общината след една порядъчна неколкоседмична опашка.

Ще се срещнем отново с еманацията на всички японски туристи – господин Двуцветко плюс изключително патриотичната му челяд, част от великата червена армия на борците срещу несправедливостта, понесли много красиво изографисани плакати с разни застрашителни лозунги като „Желаем леки неприятности на окупаторите“ и „Дано получите краткотрайно главоболие, о, вие зли и съвсем зли хора“. Ще видим и някои от роднините на Багажа, които са доста корави и кожени, но бързо тичат по покривите, ако ги преследва особено лошав и зъбат техен събрат; ще присъстваме на раждането на красивия син китайски порцелан и ще подкараме една армия от теракотени войни – киборги, само с помощта на проклетата пеперуда на случайността. Разбира се, никога няма да изпуснем и малката бягаща точица с голяма червена шапка на главата, която все някак успява да надбяга неприятностите преди нещата съвсем да станат финални. И май открихме Австралия, но един удар по главата ни дели от истината.

Безумната подгравка с цяла една култура, но направено по изключително любезен и някак почтително смешен начин е по силите само на Пратчет, така че да ме извиняват всичките гейши, чиновници – поети, евнуси, императори и особено рода Максуини – много древен и уважаван азиатски род, какво знаете вие – но би трябвало всеки, независимо от процента жълтеникав пигмент в родословието, да се хили до леко изпъкване на очните нерви от словото на великия думосъздател на бавно кретащата вселена на Диска. Щото ако не го правите – има ей тука една мини орда от леко вонящи на зомбита, но иначе съвсем здрави и прави (дори и тоя в рогатата количка, мда) герои от запаса, дето и с най-коравите нинджи и шогуни се справят за норматив, та пуснете по една зъбата усмивка да ги зарадвате. Иначе бързичко си помислете какво искате да ви очаква в задгробния свят, че понякога добрия батко Смърт изпълнява и най-смелите желания, дори онези включващи щедропазви валкирии с боцкащи шлемове. Та, Пратчет фурията – единственият лек за сатурнови дупки и ретроградни меркуриади, проверено и подпечатано.

 

Маскарад

Тери Пратчет

3624.max

Светът на операта е едно приказно, абсурдно и неподлежащо на каквито и да е адекватни правила на реалността нещо. Е, поне Анкх-Морпорската опера. Като оставим настрана музиката, танците и повърхностното театралничене, остава пеенето, звукоизвличането от дълбините на безкрайни деколтета или необятни шкембета, на приказни трели, засрамващи всеки славей шампион по здрач. И певците, заедно с мениджърите, сценичните работници, балерините, и добрия стар убиец в мрака, който на всичкото отгоре е и музикален критик. Нима може да сетите за по-подходящо място за вилнеене на баба Вихронрав и леля Ог, плюс приказния Грибо, прекарващ малко повече от приемливото време в човешката си форма, така приятна за женското око?

Ако помните предишни книги, леко отнесената уика Маргрет Чеснова става нещо като кралица, та великото черно трио леко обеднява откъм бройка, а единствената подходяща дама се опитва в шоубизнеса, поради наличието на зашеметяващи гласови данни в комбинация с не по-малко зашеметяваща гръдна обиколка, която пък за съжаление се повтаря на поясен принцип по цялото ѝ тяло в не по-малко зашеметяващи окръжности. В операта на най-великия град на света на Диска тепърва ще откриват значение на израза, в който леко пухава красавица запява за финал на представлението, и по-скоро го раздават като италиански моделиер с ветрило и бяла котка относно физичните данни на главните действащи лица в музикалното дело. И така си имаме една омърлушена почти-вещица с леко погазена мечта, и една купчина злощастни убийства с неясен мотив. Светът си моли за неприятности, нали?

Поредният шедьовър на Пратчет ни отваря тежките плюшени пердета на сцената, за да видим вътрешностите и отходните процеси на операта, включващи много скубане на коси, трошене на инструменти и някое и друго разфасоване на труп. Мотивът са почти винаги пари, но в операта, като във всяко себеуважаващо се изкуство има още една причина – в името на арт-а. Защото не може сиренари да са шефове на институция за добре звучащи илюзии, не може мършави дъщери на богати търговци с гласовите данни на смазан мармот да са прими, а публиката да си пука фъстъци на котлонче до валдхорната. И затова се намесва един Фантом, още един Фантом, първият книгоиздател на порнографско-кулинарна литература, две весели вещици, една купчина пари и много от доброто старо главознаене. Не може да не обичате този свят на интелигентни усмивки, в който френетично по фенски махате с флагче при всеки капс, предвещаващ излизането на сцената на сладкия любител на котки Смърт. И нека пухкавелката разтопи гранобитните тролски сърца за финал, ние нормалните зрители ще сме вече на кашичка от кефоудоволствието по пратчетовски.