Магическо кралство за продан – Продадено!

Тери Брукс

2063.max

След класическата Шанара, която макар и може би твърде клишиста и предвидима като цяло, все пак бе впечатляващо епична и влизаща под кожата, то историята за Ландовър приключи емоционалното ми приключение из спомените за наистина доброто фентъзи мъничко безславно. Дали от превод, но по-скоро заради самия начин на водене на историята, Магическото кралство на бившия адвокат Бен Холидей ме измъчи със своята формула тип книга игра, посещаване на локации под списък и припомняне в началото на всяка глава какво се е случило в предишните. Ами дразни си, ако и да наречете това типичен пример за забавно и ненатоварващо фентъзийно изживяване. Да, ама не – Конан си е гилти плежър релакс, а Ландовър е далече надолу от много от начинаещите автори на фентъзи романи, които имам удоволствието да чета по конкурси.

Не знам каква е историята на написването на поредицата, вероятно има някакъв шанс да е ебавка с постулатите в жанра – все пак говорим за комична трактовка на пътуване през измеренията с драматично – епични моменти, но точно сантименталността и искрените деус екс макина моменти навяват на идеята , че наистина така си планирано от душата туй повествование , което става за филмиране с добро количество спец ефекти, ама не вдъхновява да те потопи в книжна вакханалия и безсънни нощ, или даже да се замислиш по-сериозно да си продължиш нишката на живота на вече станалите малко или много близки, средно скучни герои.

Значи, имаме адвокат с много пари от нашето нещастно битие, с мъртва съпруга и напредваща депресия, който си купува правото да стане крал на измислено кралство. Само дето царството – господарство си е съвсем истинско, ако и да е западнало; има си целия набор от троли, гноми, дракони и вещици на килограм, никой от които естествено не е особено корав или хитър, нищо че са на няколко милиона години всеки; и тъне в разни икономически, етнически и екологични проблеми, които имат огромна нужда от политически коректно решение . И разбира се нашето момче намира любовта, спечелва сърцата на поданиците си и преоткрива силата в себе си, докато се повтаря методично какъв лузър, нещастник и тъпак е, а тези около него клатят  глави и дълбокомислено шептят „Не, Ваше величество, не сте… „.

Хепи енд, заря в полунощ и една цигара на балкона след горещ момент. Ами толкова,ако щете продължете, аз не ща.

Шанара

Тери Брукс

Защо чета основно фентъзи напоследък?
Заради сънищата. Това е единственият начин да сънувам живот, толкова различен от моя до степен да забравя собствения си такъв. Умирам често насън, бия се, раняват ме, разкъсват ме, но сетинга си казва думата – не се събуждам с вик, с всяка фибра от мен изтръпнала от необоснован страх за живота, душата и разума ми, а просто с въздишка казваща – другия път няма да се дам тъй лесно на тия орки. Уверявам ви, че това сънищата да ме оставят на мира в действителността към момента значи много за мен.
Шанара е добър съноваятел. Има и по-добър, за него след няколко дни. Класиката си има причини да се нарича класика. Колкото и клиширано, или преписано, или изсмукано от пръстите, или разводнено, или елементарно и не стилно да е написана тази поредица, магията си е магия – хваща те, ако си умерено непредубеден и жадуващ за нереални сънища. Като мен.
Всяка книга започва по един и същ начин – добрия/лош Аланон се появява в един слънчев ден пред вратата на поредната издънка на Омсфордови, и с класическо мрачно изражение им съобщава, че ще се мре. Тоя човек веднъж не се усмихна бе, веднъж не се зарадва на нещинко. То бива толкова да се носи тежестта на света, вековете и друидската магия, ама можеше на моменти да си овладява холеричните пристъпи. Които обаче в голямата си степен са оправдани, защото всичките Омсфордови са такива задръстени слабоволеви хлапета, че на поредната фраза „Защо аз, аз съм никой“, последвана от мрачното кимване ( запазена марка ) на Аланон и фразата „Защото няма друг“, ми се иска да кажа „Абе верно ли бе, сигурен? Ама съвсем?“ . Дразнещото е, че всяко поколение полу елфски запъртъци са безумно изненадани като виждат Аланон и чуват, че им се налага да спасят света / отново /. То беше ясно още от Ший , че рода Шанара ще са пичовете дето ще вадят кестените от огъня с голи ръце, но защо той. имащ вече това знание , не се е постарал да предупреди и подготви наследниците си? Всеки здравомислещ човек ще си възпита децата да са поне нинджи, за да се справят с поредната шитня поднесена им от поредните поддръжници на магия, демони, черепоносци, или каквато там поредна мизерия се пръкне да завлядява и без това изтерзания свят с претенции на бивша Земя.
И въпреки всичко споменато по-горе, Шанара си остава велика поредица, балансирана като съдържание, приятно последователна, доволно дебела, със сравнително отговарящ на вкуса ми баланс между епични битки и самостоятелни пътувания до целта, и най-важното – надарена с изключително добри съноваятелни качества. А това за мен има повече смисъл от всякакви коментари от типа „Клише“, „Детска приказка“ или „Пълни глупости“. Ще продължавам да си купувам всичко за бъдещето на Шанара, но не и за миналото, тъй като то подозирам няма да ми донесе така лелеяния спасителен сън.
Какво ли е сънувала Спящата красавица цели 100 години? Какво ли е да не можеш да се събудиш и от най-грандиозния си кошмар, и от най-болезнения спомен, и от най-отвратителното си прозрение…