Джанет Уинтърсън
Заиграването с митовете, приказките и образите – еталони на цяло едно видово самосъзнание винаги трябва да се прави внимателно, методично и с чувство за хумор, без да се омърсява с реалност, възможност и ежедневие. Е, Джанет Уинтърсън туй явно не го е знаела, и е създала една поне малка книжка, съдържаща достойно тъжен текст, успял да ме поотврати с придаването на едно торба в повече хуманизъм у образите на богове и герои, които май им беше работата да ни вдъхновяват, влюбват и лекичко плашат метафизично, като се наложи. Имаме самотния Атлас, добряк и уморен наивник, искаш да бъде важен и все пак лелеещ свободата да бъде никой. На гости му идва Херкулес, тъповат развратник, агресивен побойник и емоционално нищожество , който не намира в себе си емпатията да свърши задачата, която вероятно би го освободила от мрачната му орис да мечтае за гърдите, сипващи отрова в кръвта му от първото засукване божественост. И накрая идва и кучето Лайка, убито в първия си полет към звездите в реалността, спасено от един титан в мисълта, което намира своя нов господар, който няма да намери в себе си достатъчно човечност да го предаде. И имаме и една авторка, която сипе горчиви сълзи върху съсипания си нормален живот, какъвто водим и преглъщаме милиони ежедневно. За една приказна история гнусотата на сивия призрак на реалността се усеща твърде силно по небцето. Не е моята книга определено.
