Тленни слънца

Танит Ли

Нека ви разкажа за свят, който не е нашия, дори не са далечни братовчеди с него, нито пък става въпрос за паралелни реалности, планети от съзвездието Орион или спомен за отдавна изтрила се от лицето на земята цивилизация. Животът на тленните слънца е повече като сън на едно цяло селение, преоткриващо възможностите за реалност с шепа магия и хитроумна технология, изцяло в услуга на физическата красота и благоденствието с умерено количество поддържащи духа и характера военни действия на дребно. Идилия от кръв и злато.

Представете си Песен за огън и лед през погледа на жена, и то не обикновена, а чиста, непокварена и неподчинена на абсолютно никакви правила, предразсъдъци или ограничения на социално притиснатото от политическа коректност общество. И въпреки това – тя не е чудовище, не е мерзко зло, не е вещица, мечтаеща да покори света. Калистра, наричана и Семира, е красив лунен лъч, точно толкова съвършена, и хладна, и мъничко недовършена – в нейния случай – без стъпала, компенсирани от сребърни протези, с които е способна да се носи плъзгайки се през живота, без прегради, особени препятствия или драми. Е, драма има, но на обречената на смъртта от малка, бледноока принцеса по рождение никой не се е постарал да обясни кога е приемливо да тъжи. И така, тъга няма. Но болка – е, без нея кое щастие е сладко.

Имаме диви битки, от типа, който само могат да се водят на Вала, макар и в доста по-малък мащаб; имаме дворцови интриги, крале, умиращи по зловещи и съмнителни начини, полудели кралици, търсещи справедливост от гигантски пантеон непонятни малки богове. Но над всичко е една типично женска история, но на такава жена, с която е невъзможно да се идентифицирате, поради нейната почти свръхестествена нетленност, така резонираща с напълно тленната божественост на уж богоравните владетели на вселената. Култ към слънцето, към смъртта и към ледения огън в очите на решаващите съдби. Поетично високо фентъзи, елегия за една различна душа, самотна и влюбена, и раздрана от история, която така и не остава разказана, а само намекната на финала, макар и предрешен. Още един книжен диамант на Танит Ли, който е само за мен. Капчици вълшебства за онези важни моменти, в които имаш нужда от вяра в красотата и истината на думите.

Тамастара

Танит Ли

Индия – чужда планета, ад на земята, кошмар наяве. Цветове и воня; мизерия и тъга, но и попресилено весели песни и танци, изтичащи през изкуствената реалност на Боливуд. Древни истории отпреди създаването на света се сблъскват с технологичната реалност, и плодът от тези противоестествени отношения е съновидение от далечен живот, съвсем не човешки. Или поне така изглежда отстрани.

Танит Ли ни отвежда в свят, наприличващ на нашия, но и толкова странно далечен от ежедневието ни, че е лесно да го определим като фантасмагория. Но което за някои е сън, от който лесно можем да се разбудим с минимално усилие на волята, за други това е поредния сив ден, който дори и с леко затъпено острие, танцуващо по вените, трудно може да бъде осмислен. Кармата е владетел на една цяла нация от тъмни във всеки един смисъл субекти; животът е с толкова малка ценност, че смъртта го задминава като стойност за всяка от обречените души, населяващи алтернативната реалмия, а чудесата понякога се състоят в това, да имаш нормално съществувание на бял човек. Но където плътността между измеренията е най-тънка, се раждат абоминациите, странностите и страховете. И цели седем нощи ще ги изпитаме всичките, под вещото наблюдение на принцесата – магьосница на словото, непрежалимата от всеки с пееща душа – Танит Ли.

Една нощ прекарваме в обятията на змиехората и техните подземни обитания, където боговете продължават да водят вечните си битки между доброто и злото, а етиката и моралът се изковават все още като понятия, приложими естествено само за непридобилите надчовешки статус. Втора нощ ни отвежда в джунглата на дивите тигри – човекоядци, инспирирани от Киплинг и Блейк, но всъщност стоящи отвътре дори и на най-белите им ловци, поставящи границата между хищник и плячка твърде много встрани, за да бъде видима или разбираема. Трета нощ ни заварва над мистериозно погубен гениален автор с обсесия към слоновата кост, където омърлушено откриваме, че слабостите ни преследват през толкова много прераждания, напълно загубили първоначалната си страст и сила, видоизменени в срам и тихичка себеомраза.

Кармата на неродените деца заема отделен сън, където всеки живее и умира заедно с любовта на живота си, която най-лесно бива открита зад зениците на образа в огледалото, а една нощ под звездите в необитаемите селения на богинята – луна и навреме отправената молитва за чуждото щастие, често донася достатъчно благотворение и на пожелаващия, колкото и на пожелания. Боливуд ражда звезди, които подобно на най-елегантния убиец в литературата Грьонуи се превръщат в храна за обичащите ги, както и смисъл, цел, бог и мъка за няколко прераждания поред. А някога, с помощта на великодушните технологии, ще можем да сънуваме себе си, в онова далечно време, което е виновно за главоболието, болките в костите или неразположението в особено мрачни дни, защото всичко от днес е просто сянка и ехо на отдавна забравеното вчера.

Приказка, сън, мечта или предупреждение към нещо в нас, което не познаваме – прозата на Танит Ли е моят личен подарък от провидението, или съдбата, или съвпаденческите алгоритми, ако щете, но резултатът е един – лечение на всяка недоизказана тъга, успокоение на всяка дразнеща изпусната невъзможност, балсам за мъката, която дори още не се е родила, както трябва. Въобще, Ли за мен е нещо лично, литературна религия, за която ви споделям, но не моля да вярвате в нея. А ако вземете да повярвате – ще вдишате едно утро в повече на следващия ден. Всяка мисъл има смисъл, както твърди Белослава.

Пиратика

Танит Ли

Спомняте ли си преди години, когато Джони Деп за първи път представи един от най-ярките, по съвсем буквален начин, образи – любимци на децата, в лицето на алкохолизирания, нехигиеничен и винаги измъкващ се като добре смазани чревца из всякакви проблеми Капитан Джак Спароу. Е, разбира се , не закъсняха и феминистичните отговори по въпроса за корав, готин и оцеляващ тип от предимно женски пол, които да станат достатъчно симпатични на подрастващите дами, и някои по-меки господа, че да изтикат лъжливия фустогонец от главите на децата като най-якия човек, на когото искат да приличат като пораснат. Е, очевидно не са успели, след като нашия си вариант на капитан Спароу – наричан умилително Малък Тошко взе , че спечели всенародната есемесеща любов, само благодарение на едно замазано по етични причини пате, бутилка Джак и очи на ранено еленче. Но има и по-добри варианти на почитане на пиратлъка и маргиналите.

Танит Ли ни въвежда в един алтернативен свят, където нещата се случват по-смислено и даже леко стиймпънк в сравнение със собствената ни леко скучновата история. Флотилии от кораби и летящи балони водят истинските битки, в които не са толкова важни жертвите, а похабяването на инвентара. Пътят на престъплението се поема от галантни актьори и кротки хорица, които веднъж свикнали с позеленяващото повръщане на морската болест, стават доста читави моряци , дето от време на време споделят с някой търговски кораб благата му, и оставят вълнуващи истории за перчене из разните му там модни салони. Светът , ако и алтернативен, е подчертано мъжки, но най-именитите пирати са всъщност жени, и по-точно – почти хлапета, ненавършили и 20 години. А най-популярната, донесла цяла модна вълна от пиратолюбов се самонарича Пиратика или според морското си кръщелно си Арт Отнесенатастрана, заради интересен перманентно боядисващ коси инцидент в не особено далечното детство.

Арт не е страшна, но е безмилостна съобразно собствените си правила, които призрака на майка и , също така родена пиратска главатарка, нашепва чрез гласовете на папагали от ъглите на каютите.  За нея те гласят да не се стига до причиняване на смърт, но не допускат и вариант за спокоен живот на сушата или щастие с някой друг, освен с морето, кораба и вятъра , носещ мириса на свобода . До края на поредицата трябва да си напомняте на всяка втора страница, че в последната книга великата господарка на моретата е всъщност на възрастта на прясно завършила, крещяща цифри под прозорците ви абитуриентка. Силен лидер, морски капитан по спомени, твърде красива жена , и една неуспяла да усети женското в себе си майка. Танит Ли отново поставя морални проблематики , които твърде често приемаме за даденост, и се ококорваме, когато нищо от очакванията ни за нормалност не се случват. Като например как едно момиче на 19 години води тежки морски битки, доминира безнаказано над десетки мъже – отявлени главорези, намира и губи своята огромна любов и сродна душа, не успява да обикне и за секунда собственото си дете, и потъва в свят на забвение, където открива самотата като единствен искрен партньор и смисъл в живота си.

Може би звучи малко по-сериозно, отколкото е, по-странно, скандално и неприемливо, но веднъж навлезли в селенията на Ли нещата добиват различен смисъл, и възпитаното за отрицание лесно става ежедневие, смущаващото тихо се превръща в  характерно и простимо, а онова , което само прошепваме под сурдинка пред самите себе си, тук ясно бива заявено и изстрадано с чест извън всички очаквания за подобно поведение. С горчива усмивка, неслучили се нечии мечти и изплъзващ се между пръстите смисъл,  младата Пиратика води живот , където десетилетия се навъртяват в степени на емоционална интелигентност за минути. Едно леко и тежко удоволствие е да четеш великолепните и приключения , докато усещаш между редовете как един живот отива е безкрайно различна от възприеманата като правилна посока, където се крие само горчилка и отчаяние, но някак всички останали пътища са се устремили и те натам.

Танит е отново магьосница, ако ще и завършваща в безлунната част на нощта, където хепи ендът сякаш се е случил на някой друг език и за някои други герои, но не и на тези, за които всъщност осъзнаваме, че ни е грижа. Когато литературен образ стане ваш приятел, не значи че сте изкуфели съвсем, а че сте прочели нещо достатъчно смислено, за да си заслужава прашинките от живота ви, които са вашата разменна монета срещу смисъла на съществуванието. Понякога отговорите идват твърде лесно.

Поредица за Еднорога

Танит Ли

Танит не е просто кралицата на готическото фентъзи и поетичната фентъзийност, тя е и абсолютната майсторка на междужанровите композиции, уиърд текстовете и красивите приказки, които докосват не просто детето, душата или някоя позаспала струна в нас, но сякаш открехват вратите към измеренията на сънищата, на паралелните реалности, на отвъдните възможности. Затова няма как да не я обожавам напълно лично и искрено, и не че искам да натрапвам чувствата си на света, но просто така се получава, че Ли обективно няма лоша книга, няма повтаряща се идея, няма нищо, което да прилича на което и да е друго четено някога. И затова си я чувствам толкова моя , че чак ми става царствено, когато я чета.

Поредицата за Еднорога може да се причисли до известна степен сред заглавията предназначени за по-младите читатели, също като Дневниците на Клайди и Принцът на бял кон да речем. Сюжетът се върти около главната героиня – порастващо дете, тъжно, самотно, отегчено, и … живеещо във величествен дворец насред безкрайна пустиня, заобиколено от тайнствени хора и луди демони, и майка – леко откачена магьосница, чиято дива магия кара от кранчето в банята да текат конфети, да се мотаят разни виолетови котенца, ползвани за носни кърпички, а украшенията по стените да плюят активно по минаващите край тях. Танакуил няма собствена магия, обаче, само страст към поправяне на абсолютно всичко механично, внасящо лек стиймпънк нюанс, без да има някакъв сблъсък между световната подредба на техника и вълшебства. Има си и собствено животинче – пийви, някаква смеска между котка, лисица и сурикат, крадливо, смрадливо и говорещо простотии с речник на пиратски папагал насред буря. И откриващо кости на еднорози, които в наситения с магическия климат дворец придобиват нов живот и отвеждат читателите на едно пътешествие до далечни морски страни, където митът , злобата и човечността се сливат в почти епична амалгама носеща уникалния почерк на Ли, отличаващ се с това, че представа си нямате през цялото време накъде отиват нещата и докъде по дяволите могат да стигнат. И те стигат обичайно до поне една паралелна вселена, вътрешен свят и демонично измерение в едно.

Черният еднорог помага на героинята да прости на близките си, Златният – да си позволи да прости на другите, а Червения носи прошката към самата себе си. Защото децата често се давят в самообвинения за това, че не са постигнали мечтите си, а и желанията на тези около тях, и още – очакванията на всички останали, и това съсипва и смазва дори и най-талантливото съзнание на истински творец – създател, носител на специалната божествена искра, която може да променя реалността, времето и смисъла на практически всичко някога измислено . Или поне така е във света на Танит Ли. Еднорозите не са кротки бели кончета, които се закачат с девици, нито пък мъдри всевечни алтернативи на подлите дракони. Те са еманацията на мечтите, на стремежите и на целите, които си поставяме горещо в несъзнателните моменти , когато създаваме смисъла на живота си. И да полетиш на гърбовете им е онова , което наричаме неясно осъществяване на житейските задачи , защото дори и поглед отвъд реалността, която сами сме си поставили като неотменима, е истинска победа над самите нас, и според мен онова, за което душите ни са решили да се натикат в поредната телесна обвивка , вместо да прекарват вечността в идилията на всевъзможността. Така ме кара да мечтая Танит Ли.

Сребърният метален любим

Танит Ли

Книгите за роботи са обичайно едностранчиви – създаваш малка метална кутия, одаряваш я с малко интелект, караш я да ти вдига чорапите от пода и да ти мие чиниите, и дорде се усетиш, същата се съюзява с ютията и хладилника, както и с всяко друго желязо с дисплей, и заедно завладяват света, докато се смеят метално зловещо. Ако наистина бяхме толкова интелигентни , че да създадем реално надвишаващи ни по всички параметри мозъци, умно лишени от емоции и скрупули, отдавна да се сме отдали на по-важни неща от хвърлянето на салфетки , когато достигнем ниво на алкохолно отравяне, вземането на бързи заеми за да се снабдим с тениска от мола , или дрифтенето посред нощ по средата на иначе свестен жилищен квартал, щото било много яко, брат. Но Танит Ли създава една специфична поредица в духа на Двестагодишния човек на Робин Уилямс, където машините ни превъзхождат най-вече в размаха на мечтите и възможностите си да се превърнат в боговете, които ни е във възможностите и заслугите да създадем.

С първата книга сме почти наборчета – преди повече от 30 години Сребърният метален любим завладява хиляди фенски сърца, и се превръща в една от най-продаваните книги на Танит въобще . И затова си има кристално ясни причини – тя е есенцията на идеалния любовен роман, предназначен за млади подрастващи кифлички, които тепърва ще чуят за бляскави вампири, мускулести върколаци и богатия г-н Грей, който обича да подплясква невинни девици в килера, и разказва за невъзможната емоционална история между една разглезена тийнейджърка – богаташка и един съвършен робот за забавления, който е страшен в леглото, може да свири на всеки инструмент евър, и пее по-разтапящо от Синатра, Бубле и който там ви разтреперва коленцата взети заедно. Само че роботът има лек дефект – успява да се научи да чувства и избира сам какво иска от вечния си живот, което естествено не се харесва особено на създателите му и бива наказан по обичайния Ромео-Жулиета начин. Само дето Жулиетата оцелява , за да лее сълзи по своя тенекиен човек докато е жива.

Под формата на лична изповед, предназначена от началото да бъде издадена като книга, от една страна – за да излее емоциите на тъжната оцеляла главна героиня, а от друга- като един вид бунт срещу богатата кучка, която я е произвела в малка епруветка и се брои за нейна майка, повествованието се лее леко, романтично и предвидимо. В този текст за първи път липсваше мистичността и алтернативността на идеите, които така ме влюбиха в Ли преди време, но точно поради елементарността на посланието си остава символ на невъзможната любов между двамата луди млади, които пищят пронизително срещу света, и всичките други простотии, които ако сте на 15, няма как да не ги вярвате с цялата си необучена и незряла душа. И поради всичкото това комерсиално шитче, почти се отказах да прочета и втората излязла част от поредицата. Но добре, че го направих.

Тридесет години след първата си книга, Танит създава втора наречена Метална любов. Тук ги има отново влюбените момичета, и металните лъскави пичове с медни гласчета, но вече Ли вкарва много повече от нейния истински почерк, който дори една дистопия с ърбън привкус може да превърне в нещо, в което можете да се кълнете , че е по-качествено от всичко подобно на пазара.Сюжетът се завърта, когато първата книга е фактически намерена от героинята във втората книга. Нарочно или случайно, може само да се спекулира, но една толкова чийзи история като първата нормално обсебва съзнанието на едно хлапе, израсло в откачена секта, от онзи тип дето все очакват края на света, и го кара да се хвърли в ужасната реалност навън, и да се оправи съвсем не лошо. До момента , в който героите от оригиналната книга оживяват с помощта на напредналата технология, и новата ни хероична, не точно, девица вижда възможност да изживее своята детска мечта. Която естествено се превръща в кошмар на оцеляването.

Металните любими са вече нова версия, с оправени чаркове, ниско ниво на емоции, но пак дават леки отклонения – като да речем огромното желание да властват над света, тъй като твърде бързо съзнават, че са надарени с универсална мимикрия, която може да ги превърне в каквото и който поискат – от огнедишащ дракон до Обама, ако се наложи, а също така и твърде лесно могат да насекат което и да е същество на парченца с размер на конфети, а и да не забравяме най-важния страничен ефект – вече могат да изпитват и лично удоволствие от сексуални преживявания, че даже и да свършват. Не, не питайте дали се разхвърчават болтчета и стружки в такива моменти, просто … не питайте. Новите роботи са самодостатъчни и амбициозно гледащи към Космоса, и хич не им се занимава да задоволяват нуждите на мръсни чичаци и кирливи лелки с дебели портфейли. Те са новите богове, бъдещата раса, истинската еволюция чрез революция. И на нас , хорицата с проблеми с панкреаса и хронична констипация , ни остава да се андроидизираме някак, или да умрем в пристъп на обожание. Защото това са властниците, които заслужаваме, и които биха могли да ни спасят, ако им пукаше.

Втората книга е далеч по-мрачна, отчаяна и безнадеждна, романтиката бива стъпквана с поклащане на глава, а любовта е само сън, от който знаеш, че ще се събудиш. Атмосферата е истински Ли свят, в който не можеш и да предположиш какво те чака зад ъгъла, не можеш да предскажеш дори един плот търн, а финалът те оставя безмълвен и очакващ тайни страници сгънати в корицата с истинските обяснения на това дали си заслужава да обичаш едно метално божество и да се доближиш до него в степен да загубиш всичко човешко като мръсна дрипа на изтерзаната душа. След последния ред винаги остава едно усещане за привилегированост, че някак си успял да надникнеш в различен свят, където всичко е някак по-смислено и по-както си трябва, макар и далече от думата нормално. Очаквам някой ден и третата книга на Ли за нейните металически принцове и топлокръвни принцеси, истинските господари на живота и идните дни, скрити зад завесите на немислимото, така спасяващо ме от истината, че никога няма да усетя толкова искрена емоция, като тази родена от ума, а не от случайния сблъсък на хормони и течности в бавно загниващите ни торбички живот.

Легенди от Вис

Танит Ли

Прозата на Танит Ли мога да определя с една дума – неземна. Мога да добавя и нечовешка, сънувана, антиреална. Тя е всичко, което се случва на подсъзнанието ви , докато летите в облаците на временната си нощна смърт. Тя е онова, което ни очаква след тунела мрак , следващ последното вдишване на житейски уроци някой ден. Тя е онова, за което не бихте помислили, но щом се случи разбирате , че просто е било неизбежно. Поетично фентъзи, в което думите са достойни главни участници наравно с нехуманните герои, които ще откраднат сърцето ви след няколко страници време. Ли е моята гадателка на бъдещи сънища, и не се отказвам от нейните видения и в най-тъмния си час на графитено сива реалност.

Не знам дали някой е добре дошъл във Вис, където човешкия живот има твърде малка ценност , маркирана от раса, вид, местоположение, пол, цвят на косите. Забравете думички като расизъм, антисемитизъм или дискриминация. Тук хората дишат различия и се задушават в тях, непознали идеята за равенство дори с последния си дъх. Суров, войнствен, оцеляващ на въпреки народ, предполагаемо започнал от останките след битка на две войстващи цивилизации, които връщат часовника на прогреса с няколко милиарда години назад. Но това са само слухове, които нямат никакво значение за ежедневното зъбене срещу сивото слънце на смъртта и алената звезда на похотта.

Тъмните са поне в началото истинските владетели на драконите и останките от дивия свят, вярващи в удобните мъжки религии даващи правото на силния, отглеждащи абоминации на животни и хора за развлечение, нямащи предразсъдъци и ограничения в жестокия си хедонизъм на завоевателя. Светлите са онеправданите, тъжните, затворените, идеалните роби, но и загадъчни телепати и поклонници на древната религия на осморъката жена – змия Анакира, седящи тихо встрани, почти незасегнати от природни аномалии и ограничения в сухото си парче прокълната земя. Сетингът е повече от благодатен за сцена на кървави конфликти – страните са малки и воюващи за оскъдността си, като само най-безмилостно отдалечените от всяка сянка на хуманност могат да поставят крак върху счупения врат на остатъка от човечеството.

Героите се менят през столетията, и все пак – са почти едни и същи, реинкарнации, или вечно живеещи в смъртта, но винаги нечовешки, дори и в привидно нормална форма. Не търсете съпричастност, топлота, нежни емоции, ласкав хепи енд – такива неща в този свят са истинска фантастика. Любовта я има във форма, която би могла да се възприеме само като еклектично извратена, имаща инцестите, изнасилванията и детеубийствата като просто поредните щрихи в кално кърваво на общата картина. Очите на читателя както винаги търсят бясно своя любимец, за когото да стискат палци да намери своя вариант на нечовешко щастие, и почти винаги се сблъскват със своите лични ултра егота , сънувани в нещо като емоционален кошмар, от който кой знае защо, не са искали да се разбуждат дори при алтернативата от ясно слънце и тихо морско ваканционно утро.

Боговете идват само да усмирят своите зъбати дечица да не потъпкат цялата добре свършена тераформация и разможителен проект. Ако нещо ги издразни особено силно – цунами, земетресение, бури с чудовища – вършат идеалната дидактично – възпитателна работа за поколенията и санитарно прочистване на расите до обновяване на кръвта и биологичното разнообразие. Религиите са милиони видове, пазени от скверността на съседите и обливани в кръв от фанатици, които неясно защо не виждат огромните сходства между всички идоли, съчетаващи матриархалното начало и патриархалния край в облик с безброй ръце , носещи наказания за всички прегрешения и вероятно награди за заслужилите, макар че как се прави разликата е безкрайно неясно.

Вис е света, в който не искате да се събудите. И все пак тайничко си мечтаете да заспите под неговите небеса. И нищо чудно това да се случи в някое друго измерение, където душата ни ще продължи пътуването си към етерното съвършенство. Или поне така ме карат да се чувствам красивите истории на Танит Ли – великолепната кралица на готическото и класическото фентъзи, митпоетическата епика и вълшебната фантазия на красивите думи. Завиждам си за всеки момент, прекаран в света, който душата ми разпознава като нечий дом. Или поне идеята за обитание на частица от мен.

Лъвовълк

Танит Ли

 Добре дошли отново в приказния свят на Танит Ли, където законите на природата са всичко друго, освен познати, но звучат логично, твърде логично, интимно близки и единствено верни, звънтящи с правота, каквато не чуваме в дневния си живот. Красивият език се разстила пред подготвения за магия читател, и го отнася в свят на мъртво слънце и много диви луни, на един бог създател и хиляди богове на хората , на една заспала цивилизация и народи, живеещи за бой, лов и убийства.  Една нищонезначеща принцеса бива нападната от диви хуноподобни разбойници, но бива спасена от гневен бог на живота, който я предлага в стъклена пирамида на отредения и жених – крал на северно племе в заспал в петвековна зима континент.  Само че, я дава вече заплодена със семето на огъня, израстващо в свръхразвит разум на млад полу-бог, опитващ се да намери своето правилно място в шахматната дъска на съдбата. И започва трудния път на фентъзийната голгота на един псевдо-спасител, готов да унищожи земята в опита си да я спаси от самата нея. А ние сме само невинните наблюдатели, които четат умислено и усещат непрестанното чувство за дежа ву, но не за нещо подобно прочетено, а за нещо такова сънувано, преживяно, мечтано. Или спомнено.

Фентъзи от най-висша форма, съчетаващо епика с философия, метафизика и етнология на митовете, генетична невъзможност и надчовешки процес на смърт и прераждане в свръх същества. Най-тъмните религиозни тайни и митове на стотици вери и надежди човешки шестват пред очите ни, в битка за сърцата на хората – горящи въглени в кладата на истинноста на етера – материя на божествата. Зимата открадва пролетта, девицата зачева бъдещ бог , син на троица двулични неясноти – богът създател, богът любовник на зимата, и богът – създател на звезди. Душите след смъртта пътуват в своя личен ад, от който могат да се преродят в момента , в който простят на себе си. Различните черни богове от сняг и лунна светлина се появяват от семето на богиня-нощ и утробите на шепа смели мъже и поне една не искаща да бъде такава – жена. Всичко, което считате за нереално е напълно възможно, реалността е толкова въпрос на избор, колкото и дишането. Идеите летят и експлоадират във величествени водопади от фантазии, които обаче звучат по-истински от всичко, което наричаме реалност. Някой е бил отвъд или навътре в някой сън, и е донесъл цялата мъдрост на едно сътворение. А ние имаме шанса да го разберем, и може би последваме.