Зимните игри

Танит Лий

Първата от трилогия мистични истории, без ясна връзка между тях освен духа на тъмни и необясними сили, завладяващи деня и нощта на обикновените хора в неизяснена реалност, на непрежалимата магьосница на думите Танит Лий, ще ви понесе в едно измерение на лед, вода и демони с почти безкрайни сили, където само надеждата в добрия край, колкото и да е необоснована, може да доведе сюжета до нещо приемливо за привидно добрите в историята. Жрица на отдавна забравил силата си храм, пази от повече от ранна възраст странни реликви, които нито правят чудеса, нито лекуват, или убиват, а само съществуват като отломка от старата,  и вече забравена вяра. Хората на селото около храма имат само неясни спомени, наследени от родителите на родителите на родителите си за това, че жрицата е важна, и винаги трябва да има жрица. Защо и как, не се знае, и всички са добре възпитани да не питат. Да ви напомня на една наша реалност?

В един особен ден млад мечоносец (да, любима дума ми е), идва с особено еретичното искане да му се даде една от реликвите. Без обяснения, просто нужда. Пред младата жрица се поставя избор – да даде доброволно или да ѝ бъде отнето онова, което прави животът ѝ смислен и нужен за света. Борба ще има, битка ще бъде изгубена, но понякога войните са малко по-сложни, отколкото на пръв поглед изглеждат. Мотивите са силни, магиите също, господарите на нощта завладяват и дните, наказвайки непокорните с агресивна ликантропия и некромантия. Едно всъщност обикновено момиче с предначертана съдба тръгва на обречено пътешествие срещу повече от видно по-силни противници в името единствено на наследеното. Силите са ѝ малко, идват от твърде далеч и не я смятат за най-подходящия съсъд. Какво ще направите, ако имате да доказвате на цяла една непозната вселена от мощ, скрита зад диплите на реалността, че си струвате? 

Танит разказва тъмна приказка за лека нощ, дарк фентъзи, с пътуване през времето, подчиняване на етерните сили, смърт, болка и отчаяние, но неспособност от отказ до последен дъх. Къде свършва предначертаното, къде започва избора, кой решава съдбата на света по-ясно от своята собствена. Малка книжка, натежала от идеи, красива философия и изящни думи. Сякаш снежинките пеят своята лебедова песен, докато умират, създавайки най-очарователните етюди от скреж по стъклата. За онези специални зимни нощи.

Реклами

Драконовото съкровище

Танит Лий

Една кикотеща приказка за рожден ден, разказана от магьосницата на фантазиите и божествената сила на думите Танит Лий. Всичко запозва като добре познатата Спяща красавица, но вместо невръстна девойка, многопочитаемата кралска двойка има два броя наследници от мъжки и дамски пол, плюс една доста кисела братовчедка – вещица с прилепи в косата и вълци по петите.Поради неспособността на фентъзийните отвъдземски пощи, една кралска покана не пристига навреме – или по-точно някой доста мързелив писар си е избърсал носа с нея, и хоп-троп-тралала – имаме взривоопасната комбинация между рожден ден и вещица в менопауза, та повече от естествено почват да валят проклятията като плодовете на избухнала външна тоалетна на 4 юли в кротко американско предградие. .Принцът се сдобива с превръщането си в гарван веднъж на ден, за един час, на неравни интервали, а принцесата става толкоз тъпа, колкото красива и добра, което значи много, много тъпа, до степен не просто да подари златотканите си гащи на първия молещ за милостиня бедняк, ами да му предложи височайшото бельо и на цялата си рода за компенсация на грижите человечески.

Докато принцесата бързо и свръхефективно разорява кралството си, принцът решава да се поразходи малко наоколо и да изпробва кога какво може да му се случи, ако се превръща в черно пиле веднъж на икиндия. Леля му вещерката с врасналите нокти и люспещите се циреи обаче го погва през вълшебното си огледало и се опитва да му направи живота по-черен и от перата на анималистичната му същност, като хвърля по някоя и друга буря, насъсква приятелчетата си от цял свят или подкиселява обитателите на морската шир, за да се получи едно огромно класическо приключение с много хумор, заиграване със всички постулати на жанра, и в крайна сметка задължителния добър финал на три дена яли, пили и се веселили. Но не и преди да се включат джинове, агресивни канарчета, вегани – далечени братовчеди на Ктхулу, комарджийски настроени демони, кози мастършефове, русалки с лош речник, и несклонни да помагат на случайни минувачи селяни, свикнали да ги грабят и бият в името на завързването на сюжета.

Малка очарователна книжка, спомен за безсмъртния талант на богиня Танит, която и от най-простичките истории може да сътвори чисто забавление от красота и смях, без текстови излишества и писаческа алчност.

Богове котки и кучета

Танит Ли

Ретро-стиймпънк с мистика, египетска митология и викторианския живот на нисшата класа, с все насилието, ужасите и болката от ранна детска възраст – така може да се обобщи съвсем кратко една от най-смущаващите и за пореден демонстрираща превъзходството ѝ като автор с богоподобно въображение книги на непрежалимата магьосница на странното и красивото Танит Ли. Подобен текст вероятно никога няма да достигне живот на наш език, но може би е по-добре думите на точно тази история да бъдат усетени в оригинал, така няма да пропуснете нито една нота, или липса на звук, изграждащи картина от огън и дим, кръв и мътна вода, усмивки и вледеняващ ужас, или просто още един Град на изгубените души.

Може би ще си помислите в един момент, че това е любовна история. За съжаление – грешите трагично. Това е може би приказка за не-любовта, за срещата на две сродни души, преродени богове, поддържащи равновесието на цялата вселена, но толкова счупени от живота и използвани от най-гнусните животни на планетата – хората, че парченцата им този път не се съчетават като частици на пъзел. Моментът на разпознаване на любовта на живота ти се събира с мига на вътрешното убийство на всяко съзряващо топло чувство; желанието да променяш и да се променяш за другия издъхва в прегръдките на обсесията за унищожение и забвение; a мечтите за бъдеще, изпълнено със светлина и смисъл се разтрошават на ситно под петите на страха от отхвърляне, от изоставяне, от зависимост и липса на контрол.

Аленото цвете и бялото срещат Портите на Анубис, египетски богове тежко стъпват из отходните ями на западащ Лондон или по-точно безименен град с огромна река, затлачена с подпухнали трупове и вълни от ходещи мъртъвци, отдавна загубили човешкото в себе си. Той е Гневът, момче израснало в безмилостна борба за коричка хляб, насилвано, бито, използвано, пречупено в зародиш, изградило огън от ярост зад фасада от вледеняващо безразличие. Тя е Милостта, нежна и почти безтегловна красота, успяваща да блести като перла в калта, но без да си спести униженията, насилието, грижливото унищожаване на всеки лъч надежда за промяна.

Той е богат справедлив убиец, тя е проститутка със свръхестествени лековити способности. Когато Анубис дойде да затрие света такъв, какъвто го познаваме, само Пащ-Баст може да измоли отсрочка, и точно тези две объркани, уморени и разрушени души ще могат да помогнат, дори без да го съзнават. След което обаче няма хепи енд. Две счупени парчета не могат да създадат едно цяло. Ще имат други животи, ще поемат други пътеки, и от изключителния шанс да усетят истинската, единствената, случващата се на един на милион от човешкия вид любов, ще остане само сив спомен.

За доброволната жертва без сълзи на най-търсеното от хилядолетия съкровище на живота; за унинието пред красотата, когато сме неспособни да я разберем и приемем като реална; за пропуснатите шансове за щастие и приетите с отворени обятия възможности за неусетно самосъжаление – песента на боговете котки и кучета е онази елегия в тъмни зори, която ще чуе само сърцето ви, а умът… той не обича да му бъдат припомняни грешките. Танит Ли е вашата лична тъмна фея – орисница, позволете ѝ да ви омагьоса и отведе зад границите на реалността, където смело живеят мечтите. А смелостта – тя винаги ни трябва, тя винаги ни липсва…

Тленни слънца

Танит Ли

Нека ви разкажа за свят, който не е нашия, дори не са далечни братовчеди с него, нито пък става въпрос за паралелни реалности, планети от съзвездието Орион или спомен за отдавна изтрила се от лицето на земята цивилизация. Животът на тленните слънца е повече като сън на едно цяло селение, преоткриващо възможностите за реалност с шепа магия и хитроумна технология, изцяло в услуга на физическата красота и благоденствието с умерено количество поддържащи духа и характера военни действия на дребно. Идилия от кръв и злато.

Представете си Песен за огън и лед през погледа на жена, и то не обикновена, а чиста, непокварена и неподчинена на абсолютно никакви правила, предразсъдъци или ограничения на социално притиснатото от политическа коректност общество. И въпреки това – тя не е чудовище, не е мерзко зло, не е вещица, мечтаеща да покори света. Калистра, наричана и Семира, е красив лунен лъч, точно толкова съвършена, и хладна, и мъничко недовършена – в нейния случай – без стъпала, компенсирани от сребърни протези, с които е способна да се носи плъзгайки се през живота, без прегради, особени препятствия или драми. Е, драма има, но на обречената на смъртта от малка, бледноока принцеса по рождение никой не се е постарал да обясни кога е приемливо да тъжи. И така, тъга няма. Но болка – е, без нея кое щастие е сладко.

Имаме диви битки, от типа, който само могат да се водят на Вала, макар и в доста по-малък мащаб; имаме дворцови интриги, крале, умиращи по зловещи и съмнителни начини, полудели кралици, търсещи справедливост от гигантски пантеон непонятни малки богове. Но над всичко е една типично женска история, но на такава жена, с която е невъзможно да се идентифицирате, поради нейната почти свръхестествена нетленност, така резонираща с напълно тленната божественост на уж богоравните владетели на вселената. Култ към слънцето, към смъртта и към ледения огън в очите на решаващите съдби. Поетично високо фентъзи, елегия за една различна душа, самотна и влюбена, и раздрана от история, която така и не остава разказана, а само намекната на финала, макар и предрешен. Още един книжен диамант на Танит Ли, който е само за мен. Капчици вълшебства за онези важни моменти, в които имаш нужда от вяра в красотата и истината на думите.

Тамастара

Танит Ли

Индия – чужда планета, ад на земята, кошмар наяве. Цветове и воня; мизерия и тъга, но и попресилено весели песни и танци, изтичащи през изкуствената реалност на Боливуд. Древни истории отпреди създаването на света се сблъскват с технологичната реалност, и плодът от тези противоестествени отношения е съновидение от далечен живот, съвсем не човешки. Или поне така изглежда отстрани.

Танит Ли ни отвежда в свят, наприличващ на нашия, но и толкова странно далечен от ежедневието ни, че е лесно да го определим като фантасмагория. Но което за някои е сън, от който лесно можем да се разбудим с минимално усилие на волята, за други това е поредния сив ден, който дори и с леко затъпено острие, танцуващо по вените, трудно може да бъде осмислен. Кармата е владетел на една цяла нация от тъмни във всеки един смисъл субекти; животът е с толкова малка ценност, че смъртта го задминава като стойност за всяка от обречените души, населяващи алтернативната реалмия, а чудесата понякога се състоят в това, да имаш нормално съществувание на бял човек. Но където плътността между измеренията е най-тънка, се раждат абоминациите, странностите и страховете. И цели седем нощи ще ги изпитаме всичките, под вещото наблюдение на принцесата – магьосница на словото, непрежалимата от всеки с пееща душа – Танит Ли.

Една нощ прекарваме в обятията на змиехората и техните подземни обитания, където боговете продължават да водят вечните си битки между доброто и злото, а етиката и моралът се изковават все още като понятия, приложими естествено само за непридобилите надчовешки статус. Втора нощ ни отвежда в джунглата на дивите тигри – човекоядци, инспирирани от Киплинг и Блейк, но всъщност стоящи отвътре дори и на най-белите им ловци, поставящи границата между хищник и плячка твърде много встрани, за да бъде видима или разбираема. Трета нощ ни заварва над мистериозно погубен гениален автор с обсесия към слоновата кост, където омърлушено откриваме, че слабостите ни преследват през толкова много прераждания, напълно загубили първоначалната си страст и сила, видоизменени в срам и тихичка себеомраза.

Кармата на неродените деца заема отделен сън, където всеки живее и умира заедно с любовта на живота си, която най-лесно бива открита зад зениците на образа в огледалото, а една нощ под звездите в необитаемите селения на богинята – луна и навреме отправената молитва за чуждото щастие, често донася достатъчно благотворение и на пожелаващия, колкото и на пожелания. Боливуд ражда звезди, които подобно на най-елегантния убиец в литературата Грьонуи се превръщат в храна за обичащите ги, както и смисъл, цел, бог и мъка за няколко прераждания поред. А някога, с помощта на великодушните технологии, ще можем да сънуваме себе си, в онова далечно време, което е виновно за главоболието, болките в костите или неразположението в особено мрачни дни, защото всичко от днес е просто сянка и ехо на отдавна забравеното вчера.

Приказка, сън, мечта или предупреждение към нещо в нас, което не познаваме – прозата на Танит Ли е моят личен подарък от провидението, или съдбата, или съвпаденческите алгоритми, ако щете, но резултатът е един – лечение на всяка недоизказана тъга, успокоение на всяка дразнеща изпусната невъзможност, балсам за мъката, която дори още не се е родила, както трябва. Въобще, Ли за мен е нещо лично, литературна религия, за която ви споделям, но не моля да вярвате в нея. А ако вземете да повярвате – ще вдишате едно утро в повече на следващия ден. Всяка мисъл има смисъл, както твърди Белослава.

Пиратика

Танит Ли

Спомняте ли си преди години, когато Джони Деп за първи път представи един от най-ярките, по съвсем буквален начин, образи – любимци на децата, в лицето на алкохолизирания, нехигиеничен и винаги измъкващ се като добре смазани чревца из всякакви проблеми Капитан Джак Спароу. Е, разбира се , не закъсняха и феминистичните отговори по въпроса за корав, готин и оцеляващ тип от предимно женски пол, които да станат достатъчно симпатични на подрастващите дами, и някои по-меки господа, че да изтикат лъжливия фустогонец от главите на децата като най-якия човек, на когото искат да приличат като пораснат. Е, очевидно не са успели, след като нашия си вариант на капитан Спароу – наричан умилително Малък Тошко взе , че спечели всенародната есемесеща любов, само благодарение на едно замазано по етични причини пате, бутилка Джак и очи на ранено еленче. Но има и по-добри варианти на почитане на пиратлъка и маргиналите.

Танит Ли ни въвежда в един алтернативен свят, където нещата се случват по-смислено и даже леко стиймпънк в сравнение със собствената ни леко скучновата история. Флотилии от кораби и летящи балони водят истинските битки, в които не са толкова важни жертвите, а похабяването на инвентара. Пътят на престъплението се поема от галантни актьори и кротки хорица, които веднъж свикнали с позеленяващото повръщане на морската болест, стават доста читави моряци , дето от време на време споделят с някой търговски кораб благата му, и оставят вълнуващи истории за перчене из разните му там модни салони. Светът , ако и алтернативен, е подчертано мъжки, но най-именитите пирати са всъщност жени, и по-точно – почти хлапета, ненавършили и 20 години. А най-популярната, донесла цяла модна вълна от пиратолюбов се самонарича Пиратика или според морското си кръщелно си Арт Отнесенатастрана, заради интересен перманентно боядисващ коси инцидент в не особено далечното детство.

Арт не е страшна, но е безмилостна съобразно собствените си правила, които призрака на майка и , също така родена пиратска главатарка, нашепва чрез гласовете на папагали от ъглите на каютите.  За нея те гласят да не се стига до причиняване на смърт, но не допускат и вариант за спокоен живот на сушата или щастие с някой друг, освен с морето, кораба и вятъра , носещ мириса на свобода . До края на поредицата трябва да си напомняте на всяка втора страница, че в последната книга великата господарка на моретата е всъщност на възрастта на прясно завършила, крещяща цифри под прозорците ви абитуриентка. Силен лидер, морски капитан по спомени, твърде красива жена , и една неуспяла да усети женското в себе си майка. Танит Ли отново поставя морални проблематики , които твърде често приемаме за даденост, и се ококорваме, когато нищо от очакванията ни за нормалност не се случват. Като например как едно момиче на 19 години води тежки морски битки, доминира безнаказано над десетки мъже – отявлени главорези, намира и губи своята огромна любов и сродна душа, не успява да обикне и за секунда собственото си дете, и потъва в свят на забвение, където открива самотата като единствен искрен партньор и смисъл в живота си.

Може би звучи малко по-сериозно, отколкото е, по-странно, скандално и неприемливо, но веднъж навлезли в селенията на Ли нещата добиват различен смисъл, и възпитаното за отрицание лесно става ежедневие, смущаващото тихо се превръща в  характерно и простимо, а онова , което само прошепваме под сурдинка пред самите себе си, тук ясно бива заявено и изстрадано с чест извън всички очаквания за подобно поведение. С горчива усмивка, неслучили се нечии мечти и изплъзващ се между пръстите смисъл,  младата Пиратика води живот , където десетилетия се навъртяват в степени на емоционална интелигентност за минути. Едно леко и тежко удоволствие е да четеш великолепните и приключения , докато усещаш между редовете как един живот отива е безкрайно различна от възприеманата като правилна посока, където се крие само горчилка и отчаяние, но някак всички останали пътища са се устремили и те натам.

Танит е отново магьосница, ако ще и завършваща в безлунната част на нощта, където хепи ендът сякаш се е случил на някой друг език и за някои други герои, но не и на тези, за които всъщност осъзнаваме, че ни е грижа. Когато литературен образ стане ваш приятел, не значи че сте изкуфели съвсем, а че сте прочели нещо достатъчно смислено, за да си заслужава прашинките от живота ви, които са вашата разменна монета срещу смисъла на съществуванието. Понякога отговорите идват твърде лесно.

Поредица за Еднорога

Танит Ли

Танит не е просто кралицата на готическото фентъзи и поетичната фентъзийност, тя е и абсолютната майсторка на междужанровите композиции, уиърд текстовете и красивите приказки, които докосват не просто детето, душата или някоя позаспала струна в нас, но сякаш открехват вратите към измеренията на сънищата, на паралелните реалности, на отвъдните възможности. Затова няма как да не я обожавам напълно лично и искрено, и не че искам да натрапвам чувствата си на света, но просто така се получава, че Ли обективно няма лоша книга, няма повтаряща се идея, няма нищо, което да прилича на което и да е друго четено някога. И затова си я чувствам толкова моя , че чак ми става царствено, когато я чета.

Поредицата за Еднорога може да се причисли до известна степен сред заглавията предназначени за по-младите читатели, също като Дневниците на Клайди и Принцът на бял кон да речем. Сюжетът се върти около главната героиня – порастващо дете, тъжно, самотно, отегчено, и … живеещо във величествен дворец насред безкрайна пустиня, заобиколено от тайнствени хора и луди демони, и майка – леко откачена магьосница, чиято дива магия кара от кранчето в банята да текат конфети, да се мотаят разни виолетови котенца, ползвани за носни кърпички, а украшенията по стените да плюят активно по минаващите край тях. Танакуил няма собствена магия, обаче, само страст към поправяне на абсолютно всичко механично, внасящо лек стиймпънк нюанс, без да има някакъв сблъсък между световната подредба на техника и вълшебства. Има си и собствено животинче – пийви, някаква смеска между котка, лисица и сурикат, крадливо, смрадливо и говорещо простотии с речник на пиратски папагал насред буря. И откриващо кости на еднорози, които в наситения с магическия климат дворец придобиват нов живот и отвеждат читателите на едно пътешествие до далечни морски страни, където митът , злобата и човечността се сливат в почти епична амалгама носеща уникалния почерк на Ли, отличаващ се с това, че представа си нямате през цялото време накъде отиват нещата и докъде по дяволите могат да стигнат. И те стигат обичайно до поне една паралелна вселена, вътрешен свят и демонично измерение в едно.

Черният еднорог помага на героинята да прости на близките си, Златният – да си позволи да прости на другите, а Червения носи прошката към самата себе си. Защото децата често се давят в самообвинения за това, че не са постигнали мечтите си, а и желанията на тези около тях, и още – очакванията на всички останали, и това съсипва и смазва дори и най-талантливото съзнание на истински творец – създател, носител на специалната божествена искра, която може да променя реалността, времето и смисъла на практически всичко някога измислено . Или поне така е във света на Танит Ли. Еднорозите не са кротки бели кончета, които се закачат с девици, нито пък мъдри всевечни алтернативи на подлите дракони. Те са еманацията на мечтите, на стремежите и на целите, които си поставяме горещо в несъзнателните моменти , когато създаваме смисъла на живота си. И да полетиш на гърбовете им е онова , което наричаме неясно осъществяване на житейските задачи , защото дори и поглед отвъд реалността, която сами сме си поставили като неотменима, е истинска победа над самите нас, и според мен онова, за което душите ни са решили да се натикат в поредната телесна обвивка , вместо да прекарват вечността в идилията на всевъзможността. Така ме кара да мечтая Танит Ли.