Войната на цветята

Тад Уилямс

voinata

Ако и вие познавате Тад само от онази иначе много хубава, ако беше орязана с поне една трета в логореята си поредица за Спомен, печал и трън, виждайки хич не малкото, крещящо оранжево томче на издателство Ера, ще усетите лек гъдел в ръката да пуснете тухличката и незабавно да се отдалечите от два дена загубено в небитието време за четене. И ще съжалявате. Загледайте се първо в корицата, нищо че е със цвят на тъжна охра, и не ме интересува дали това е оригинала – някои неща трябва да се подобряват, не всичко го разбират идеално братята хамериканци. Ако ви напомня на малко по-разбираема картина на Бош – няма да се далеч от истината. Както казва Нийл Геймън – не се заблуждавайте, световете на книгите са истински. А този малко повече от останалите. И обитателите му хич не ни харесват.

Ако Оберон и Титания са всъщност истински, макар и нещо като мъртви крале на света на вълшебните същества; ако технологиите са постижими с енергийната помощ не на изчерпаеми природни ресурси, ами на… хм, пак изчерпаеми човешки такива; ако управляващите на онова зад воала на днес са изключително прецизни в жестокостта си садисти, в чийто речник думата човещина е символ на доста елементарна профанщина и нагла простотия. Тогава дали бихте искали да останете под странните ванилови небеса на обитание, напомнящо на нашето по всичко лошо, миксирайки индустриална революция, войнствено викторианство и смущаваща готика? Ами ако нямате точно избор, и както си седите мирно и кротко в хола, отнякъде изскочи изключително по-секси и много по-праснат в устата вариант на Менче – Звънче , а по петите ѝ я следва разкапващо се зомби-гул-аморфно чудовище, което поне на пръв поглед много иска да ви направи на мокър клуб-сандвич – сещате се, черва, мозък, черва? Е, 700 страници не са много, за да се опише това приключение.

Главният ни герой Тео Вилмос е талантлив музикант, но горе-долу дотук спират качествата му. Леко е безгръбначен, трудно обичан от отишлото си семейство, напусналата го съпруга и отказалата се от услугите му група. Първите стотина страници едва не ме отказаха с мрънкането и влаченето по корем наоколо на нашия тъжен неудачник, така че скипвайте пасажите, в които усещате леката влага от сополиви сълзи. Но след това ви чака задушаващ въртоп от сложни политически интриги между домовете на цветните лордове – наследници на великите Оберон и Титания, които са нагли, студенокръвни и чудовищни по размера на низостите, на които са способни, като всички благородници по принцип, и като за капак са елфоподобно красиви до невъзможност копеленца. Мда, не върви правилото за вътрешната красота тук въобще.

Обществото на цветния свят е разнообразно тип генетична вакханалия и усложнено не просто като междувидови особености, исторически проблемации, ами и чисто времево-пространствени изкривявания, които правят сега, тук, и евентуално някога доста разтегливи понятия. Горкичкият ни Тео се озовава в средата на амбициите на няколко властни семейства, най-вече поради подозрение, че е вероятно единствения от много години човек, дръзнал по някакви неведоми пътища да се добере до подстъпите на земята на чудесата с неясни намерения. С времето ролята на нещастното ни протагонистче се усложнява даже още извън нормално приемливото за средно садистичен автор, важността му натежава, но запазва своята функция на липсващото парче от пъзела, ако не и на една от главните фигури в него. И горе-долу бива прецакан по стотина начина на всяка страница, но това са му белите кахъри, строго погледнато от финалната гледна точка на мега гъстата ситуационна каша, от която нашето момче  що-годе се измъква сравнително сух и щастлив. Труповете не приятели не се броят.

Приключението в земята на цветята мога да сравня само с една от най-любимите ми и препрочитани стотици пъти поредици – Маджипурските хроники. Макар че тук няма да видим монументални във фантастичността си събития и места, все пак има град, който би спечелил уважението и на Чайна Миевил; гражданска война, дето ще развълнува всеки почитател на сагрегационната борба на цветнокожите, а метрото в тази малко странно определима откъм технически прогрес страна би впечатлила някой и друг почитател на Глуховски. Въобще Войната е доста добро четиво, което филмирано ще бъде умерено приятен блокбъстър, особено като добавите Джони Деп в някоя роля, вероятно на предводител на местните индианци, влизащи в неравностоен, но изцяло еманация на смелостта, бой срещу хибридни дракони, деца на майката Тъма. Да, има и такива моменти, които просто не си сигурен от къде точно са дошли. Но разпиляните кошмари са винаги толкова достоверни, че започваш да се чудиш – ами ако…

 

Advertisements

Спомен, печал и трън

За пропусналите почти надъхващото, почти разпъващото, почти шизоидното ми ревю за поредицата на Тад Уилямс – ето тук все още можете да го поогледате с критичен поглед по сбърчени вежди :
За мечовете, идиотите и правилния начин за вдъхновение от вече направеното