Баркодът на Сизиф

Стефан Кръстев

barcodat-na-sizif

Какъв роман е това? Психологическо изследване на най-тъмните и зловещи за самите нас кътчета на душата? Любовен роман за чувствата между хората, но осъзнавайки, че най-големите любовни истории се случват не навън под звездите, а някъде отвътре, между обиталищата на сърцето и душата, и онова, което ни прави нещо повече от сравнително умни бозайници? Дистопична фантастика, описваща времена, не особено далечни от сега, издигащи технологиите и прагматизма на пиедестал, в чието подножие тъжно ронят сълзи книгите, физическият контакт и непредвидимостта на емоциите? Или всичко, или съвсем различен експеримент на междустилие, описващ кошмар, сюрреалистично видение или лично проникновение за есенцията на съществуванието, оказала се доста мазна и горчива субстанция… Отговорът е личен.

Когато човешкото непостоянство отстъпи на технологичното равновесие, дали хората ще загубят статуса си на хомо сапиенс, и ще преминат на друго еволюционно ниво с хладна и премерена оценка на живота и страха? Всъщност не, нашите си слабости ще прегреят всяка синхронизирана система от правила, и накрая отново ще има недоволни и ревящи от сбъднати мечти. Загубваме художествената литература заради нейната недействителност поради бъг в системата. Или нарочно действие, целящо да изчисти тъжните хормонални дисбаланси и меланхолията по неосъществените желания, които всяко едно бягство от реалността в неговата книжна форма рано или късно носи на клетите читатели. Един се опитва да промени живота си, колкото и да е идеален. Една иска да има живот, който не е идеален. Събират се, почти. Появяват се книжните хора. Които са може би читатели, оживели книги, призраци на одухотворени от сънища литературни образи, или всичко наведнъж. И са красиви, нежни, почти всесилни демони, раздаващи безмислено щедро своя уникален диапазон от емоции. Но дали книжните емоции са реални? А важна ли е реалността в един почти виртуален свят?

Работните ни осем часа на ден можем да изберем напълно безплатно да проспим безпаметно,  само прибираме заплатата си на първо число. Виртуалната мрежа е по-осезателна от всякога, имитирайки телесни усещания и страсти до абсолютен перфекционизъм, със способността да контролираме по-смущаващите моменти като вселенски режисьори на божественост. Приятелите ни са онлайн, но са приятели. Съпрузите ни са офлайн, но могат да са ни близки само в мрежата. Живот навън има, и бива разнообразен от екзотични импланти, позволяващи ни да чуваме само истината или да виждаме само красотата. Светът е лишен от престъпления. Е, не точно. Винаги има изпаднали от влака, за които тази прекрасна утопия е всъщност апокалипсис под прикритие. И те живеят живот близък до нашия сега. Дали е наказание, или свобода, да не бъдеш в идеалната система на безкрайните, но винаги реализируеми  невъзможности?

Историята се разказва през устите на странни диаболични образи, преминаващи в калейдоскопска стъпка около центъра на не-избраното, но поисканото от все сърце. В един роман се сливат десетки разкази за удивителни съдби, които натъжават, удивляват, смущават и размислят, понякога дори едновременно. А вътрешният ни крах става материален, колкото и духовен, и съвсем, съвсем унищожителен за онова така идилично понятие доброта. Светът навън не е по-страшен от света отвътре. И сизифовски мъки ни чакат тези, които решаваме да се борим срещу системата, като не се нареждаме овнешки сред онези, които организирано се борят срещу нея. Само личната, спонсорирана от персоналната ни вътрешна сила битка има някакъв шанс срещу действителността. Не, няма да е по-лека, само по-смислена тази война. Понякога. Пътешествието със самите нас не може да е лека история, и тази не е. Но е нужна, за онова вътре, което мисли и ще продължи напред, когато телесното изостане. За смелите изследователи на светове, имплодирани вътре в душите ни.

За още от книжните вселени на Стефан – прочетете тук: http://trubadurs.com/2016/05/11/anna-hells-njam-svjat-stefan-krystev-20160511/

Немият свят на красотата

stalaktiti11

Една от най-красивите поредици на съвременни български автори, където думите живеят свой живот, част от картини, представи и внушения на толкова над-мета ниво, че чак стряска с различното си ниво на изказ, като древна, ципокрила месоядна пеперуда сред кокошки от салфетко-хвърлящ вид. И да не го разберете, можете да го почувствате. Освен ако не сте убили тихичко в някоя сива утрин усещането си за красота. Тогава не съм сигурна кой или какво може да ви помогне. Но поне опитайте да видите цветовете и чуете звуците на нямата вселена, за начало ето тук:

Поетично-сюрреалистично българско дарк фентъзи: „Ням свят“

 

Ромфея

Стефан Кръстев

romfea1

Не, Ромфея не е фея от ромски произход, както съвременно ограничените ви бази данни намекват, а древно оръжие, можещо да се мери по епичност с вероятно доста по – познатите ви катани, гладиуси или двуостри брадви, които сте свикнали да размятате в някоя виртуална вселена с по-добри условия на живот от този на средностатистически българин. Ромфея е и един – от където си искате погледнато – съвсем буквално запленяващ роман, танцуващ на ръба между реалността и тъмната фантазия, която може би понякога имате чувството, че ви наблюдава особено съсредоточено от някой ъгъл, точно на ръба на периферното ви зрение. Сюжетът се разстила някак очакван, и заедно с това непредвидим – познат на сърцето ви, напълно нелогичен на разума. Има нещо особено в такива текстове на подсъзнанието – сякаш ги четете няколко, които сте един – целият ви вътрешен легион от аз, под-аз и алтер-азо-ве. И всяка част от вас усеща различна страна на многофасетния куб от невероятности, криещи се в действителността под носа ви, нечакащи да ги потърсите или намерите.

Една леко банална любовна история на поиздъхваща откъм емоционален потенциал дългогодишна двойка, се разбужда от малко натрапеното присъствие на една изключителна и нетърпяща възражения личност от предполагаем женски пол, която се оказва не просто нимфа, ами и вероятно последния пазител на кентаври. Докато се чудите кога за последен път съвременна самодива ви е газила полянката пред блока, на вълни идват хилядолетните вещици, древните магии, творецът създал еманация на любовта от калта на живота. И заедно с тях – екипите наемни убийци от цял свят, малките селца, умиращи от гнета на гастролиращи обирджии с мургав тен, и онези държеливи старчета, отказващи да се предадат на живота или смъртта с онази упорита убеденост, че доброто трябва да предстои все някога. Вярвате или не – миксът от тези противоречащи си във всяко едно измерение елементи всъщност звучи някак… естествено. Свръх-естествено.

Стефан пише неволно увличащо, и отвеждащо в онзи читателски унес, който кара да прелистваш френетично треперейки всяка страница, но считаш за светотатство да прочетеш самия край. Е, добре де, като стане ужасно напечено, и кръв от любимия образ опръска листа пред очите ти,  напълно неволево отваряш само за секунда на финала, молейки се да прочетеш името на новото си алтер его като доказателство за нелогична жизненост. А героите са твърде силни и самодостатъчни, и дори и за минута преминали пред погледа, устремени  към смъртта от ръцете на диви вакханки или на гладиаторската арена, пак ще си ги спомняш дълго след това, на забавен каданс като от някой красив азиатски филм с много летене в короните на дърветата, посипващи черешови цветчета. И освен да зяпате с широко отворени очи, уши, уста, или с каквото там може да изразите физическо състояние на обожание и атавистичен ужас в едно – друга емоция не е никак на място.

Още едно приключение за душата, скрито зад ърбън с мистичен уклон и вариационна фантазия. Не, не може да се определи жанра с една, или милион думи. Просто книгите на Стефан Кръстев говорят на няколко различни физически езика едновременно, и е важно лично откритие, когато започнеш да ги чуваш. Ням свят, Далебор, Кланица за чародеи, Ромфея, Балията – светът се променя, и все пак една нишка от вечна нереалност винаги остава; уж невидима, но само за тези, които не я търсят. Е, засега аз се научих поне да се оглеждам дискретно за нея, търсейки картата към над-реалното щастие в текстовете на Стефан. Кажете ми, ако я намерите първи.

Кланица за чародеи

Стефан Кръстев

klanica-za-charodei

Не мога да допусна, че някой потопил се веднъж в странните, мрачно-красиви светове на Стефан Кръстев може да ги напусне непроменен и неизгарящ от вътрешна нужда да се завърне в тях, независимо от цената, платима в размисли за неща, за които винаги някак грижливо и несъзнателно сме отбягвали. Дали да ви говоря за великолепния и оригинален стил на Стефан, толкова богат и оставящ усещането за уникално преживяване, на светлинни години от разните лесно смилаеми дъвки за ума и утешения за графоманите, които нормално би трябвало да отвратят всеки истински любител на книгите? Или да ви разкажа за сюжетите, нелинейни и непредвидими, неочаквани и абсурдни на момента, изграждащи своя собствена логика и набор от естествени природни закони, в които без да се замисляте вярвате повече отколкото в настоящите земни ограничения? А може би искате да чуете за героите – странни персонажи, очарователни в различността си и учудващо мощни в силата си да бъдат запомнени, и да се появяват като неусетни сравнения при досег с някои по-конвенционални книжни персонажи, дето служат само, за да умрат малко или много зрелищо в услуга на сюжета?

Мога ли да обясня една вселена от идеи, която се изсипва през листовете пресовани дръвчета пред вас , и сякаш говори с техните гласове, шептящи за нещо възможно, нещо, което вече се е случило или наистина предстои, да речем, утре? Мога ли да изкажа вълнението си, зениците ми превръщащи ме в нещо странно чернооко и задъхващо се пред откритието, че този автор подрежда думите в такъв синхрон, че нещо в мен, което аз никак не познавам, му отговаря с непознат , нечуван за мен глас, трептящ от възхищение? Да, знам, струва ви се абсурдно, хайпнато, насилено, даже някои ще съзрат с малките си миши оченца я някой илюминатски заговор, или платена публикация, или друга простотия в думите ми, но вярвате или не – Стефан Кръстев е моя вариант на прекрасната, отишла си така ненавременно и забравена от всички Танит Ли, която ме накара да докосвам всяка нейна книга с чистото благоговение, като пред току що открито евангелие на някой забранен светец, носещ истината за сътворението. Да, за мен, за душата ми, за вкуса ми, за интелекта ми – това е толкова много добро, защото просто е такова.

Самата Кланица за чародеи е не просто прекрасно почти ърбън, но в най-добрия смисъл на това определение, фентъзи. То ще преобърне мнението ви за хората с душевни проблеми, лудниците, санитарите и цялото устройство на обществото, инкарсериращо различните. Представете си, че лудостта е всъщност форма на магия, която не се толерира от правителствата по света и онези без умения; която може да се контролира, насърчава или отменя; която може да е най-великолепния дар, за който ще изплачете очите си, или най-зловещото проклятие, което ще ви накара да изтръгнете същите. Вещици, самодиви, юди… тайни агенти запознати с реалната нереалност, вземащи страна в спор между нищо неподозиращото нормално общество и лудите чародеи, които не са могли да овладеят дарбата си до ниво на ползваемост, а само до ниво на ужас от различността си. Паралелни вселени, отварящи се през псевдо-физически форми на етерни души; времеви рамки без ограничения, погазващи силата на часовника; природни стихии, подчиняващи се на силата на единица с хуманоидни черти, черпеща мощ от неясно осъзнати източници.

Странност, уиърд и магия, които може и да не разберете с прагматичните си мозъци, но алтер егото ви ще познае като свои, и ще ви благодари все някога за чувствената вакханалия, която неумело сте му поднесли, неразбиращи, но усещащи как материята на реалността се къса мъничко, някъде съвсем близо до вас. За мен е винаги удоволствие и лична привилегия да чета Стефан Кръстев, та разберете ме – не мога да не споделя читателската си радост с целия свят и да не остана с чувството, че съм  направила една огромна услуга на всеки българо-четящ във вселената. Сами разберете защо.

Далебор – синът на кладенеца

avtor-stefan-krastev-dalebor-sinat-na-kladeneca

Няма много книги – събития в българското фентъзи, което не значи , разбира се, че няма хубави български книги – просто има някои заглавия , които отвяват шапки и дърпат челюсти в потрес, как някой наш съотечественик има възможностите и фантазията да пише толкова добре, колкото наистина големите имена в жанра. Един такъв автор, който заслужава огромно и много прецизно внимание е Стефан Кръстев, а фентъзи романът с голямо Р, голямо Ф и въобще големи букви отвсякъде – Далебор – синът на кладенеца.

Далебор – синът на кладенеца

Объркани видения, пространства без думи и звуци на коренно изменена природа – това са моите сънища, моите паралелни животи и съседни вселени. Не казвам, че задължително ще са и вашите, но си заслужава да се потопите в свят така пълнокръвен и уникален като Немия дори от чист литературен авантюризъм и жажда за наистина оригинално писание.